Признавам, че трите десетилетия след 1989 г., които изтичат през тази година, продължават да ме „изкушават“ да се връщам назад и да си спомням. Ще се отдам на паметта си и тази седмица, защото – дадох си сметка през последните дни – от предишните ми два текста би могло да се остане с впечатлението, че се опитвам да героизирам столичните граждани и софийската интелигенция, противопоставяйки ги на „заспалата“ провинция от онова време. А това не е точно така. Провокиран съм и от разгорелите се тук и там през последните дни спорове, кои собствено са истинските „дисиденти“ от навечерието на 1989 г.
Да, вярно е – определени медии от доста време се опитват да убедят по-младите генерации, че на тоталитарния комунистически режим у нас са започнали да се съпротивляват (едва) няколкото десетки български интелигенти с извоювано положение в обществения ни живот още към онова време (и при това почти без изключение членове на комунистическата партия). Това внушение с особена емфаза започна да се прокарва след съвсем неотдавнашния възпоменателен прием на френското посолство у нас във връзка с прословутата „закуска“ на тогавашния президент Франсоа Митеран с така или иначе заявилите се като привърженици на „перестройката“ български писатели, журналисти и режисьори. И ето: на въпросното внушение пък – оскърбено – реагираха други хора, непринадлежали към този „елит“, но съвсем реално репресирани по-рано от режима и принудени да емигрират в чужбина.
Има нещо конфузно в тази крамола за минал „героизъм“ и аз веднага ще кажа, че отдавам заслуженото и на едните, и на другите, които – така или иначе – са намерили сили да заявят тогава една антитоталитарна позиция. Да, едните трябва да си дадат сметка, че и заявили се като „дисидиращи“ в периода на Горбачовата „перестройка“ (подчертано неглижирана от Живковия режим в България), те са били, все пак, „обезопасени“ от публичните си позиции, от известността си и не на последно място от „вписаността“ си в партийните редици. В края на краищата президентът Митеран, както и повечето световни лидери през 1988 г., едва ли е очаквал пълното сгромолясване на комунизма и – с поканата си към въпросните „интегрирани“ български дисиденти – е желаел да подкрепи по-скоро една „перестройка“ на социализма и в България, да защити и легитимира един евентуален „горбачовски“ елит у нас от удари и репресии. Не повече. От друга страна, и сърдещите се на „героизирането“ със задна дата на тези „закусили“ във френското посолство интелигенти, трябва да признаят, че техният „антикомунизъм отвъд океана“ – вече – не ги е подлагал дори на риска, който са приели за себе си тия – да, полугарантирани дисиденти, живеещи през 1988-89 г. на наша територия.
Нека припомня и това, че последните две години преди 10-и ноември бяха времето на все пак два различни вида „неформални групи“, заявили се като опониращи на властта. Едните бяха именно софийските (в които членуваха и повечето от „закусилите“ с Митеран), в които участваха люде, чиито имена бяха достатъчно „тежки“, за да могат да бъдат просто „прибрани“ и репресирани. Писатели, чиито имена знаеха почти всички българи, актьори, които познаваше всеки сервитьор в столичните ресторанти, преподаватели с професорски титли трудно можеха да бъдат обявени за „врагове на народа“ и отведени с милиционерски коли в зарешетената анонимност. Другият вид „неформали“ обаче живееха в провинцията – бяха публично неизвестни люде, най-често нямащи нищо общо с подлежащата на „преустрояване“ комунистическа партия. Само че – именно във връзка със започналата в глобален мащаб ерозия на тоталитарния комунизъм – те пък бяха забелязани от т. нар. „вражески радиостанции“ (Свободна Европа, Дойче Веле, ВВС) и техните имена също станаха публични поне за онези, които слушаха „вражеските“ им гласове от домовете си. Всеки репресивен акт срещу тях бе незабавно отразяван в ефир и това не позволяваше на властта просто да ги „извади“ от битието, както бе правила с толкова хора толкова много години преди това. Да, неколцина от тия провинциални „неформали“ прекараха дори по някой и друг месец зад решетките, но това вече се знаеше от хиляди хора и у нас, и в чужбина и поради това не можеше да продължи дълго.
Та ето: за много от сравнително по-младите интелигенти у нас тогава, стана въпрос на чест да се запишем в някой от тези два вида „неформални групи“. Разбира се, че всяка от „групите“ имаше своя специфична „кауза“, но за повечето от нас бе ясно, че въпросната конкретна платформа е нещо второстепенно и условно. Същественото бе да се заявиш като „протестиращ“, да се включиш в започналото „раздвижване“. Всъщност, тъкмо за да внеса определен „контрапункт“ в днешния (късен) спор за „истинските герои“ от 1988-89 г. и в този текст ще разкажа една история – този път по-малко публична и повече достояние на личната ми памет (нещо повече – уверен съм, че голяма част от тогавашните ѝ свидетели напълно са я забравили).
След известно колебание в коя по-точно „неформална група“ да се включа лично аз (от самото начало бях изключил „Клуба за подкрепа на гласността и преустройството“, в който членуваха най-вече „партийните“ дисиденти и публичните фигури, към които по онова време никак не принадлежах, а в по-близкото ми „религиозно“ дружество на Христофор Събев нещо „ме съмняваше“), реших да стана член на „Екогласност“, която се създаваше тъкмо по това време. Специално подчертавам, че както тогава, така и днес собствено екологията практически не ме е интересувала. Формално обявената кауза „защита на Рила и Места“ (доколкото си спомням) – също. Чисто и просто се чувствах длъжен „да се включа“, а и сред членовете на това движение – доста по-млади и неангажирани с „комунистическата партия“ академични и институтски хуманитарни интелигенти (самият аз по онова време бях само асистент), имах повече познати хора. Ще кажа още, че по онова време между всички нас цареше някаква трогателна – да се изразя така – ентусиазирана наивност, граничеща с абсолютното лекомислие. Спомням си например, че основаването на движението стана в апартамента на мой колега от студентските години (по-късно заел важен пост в ранната ни демокрация), чийто баща – знаехме това добре – бе офицер от тайните служби. Наред с големия актьор Петър Слабаков сред „лидерите“ на движението бе и Петър Берон, за чиято агентурна принадлежност тогава въобще не подозирахме. Имаше и хора дотам неизвестни, че би следвало – най-малкото от елементарна предпазливост – да се поинтересуваме какви са и що са. Всички обаче вярваха на всички и бяха трогателно ентусиазирани и „смели“.
Въобще не посещавах редовно „заседанията“ на неформалната група, но знаех, че тя готви особено смели публични прояви, които в края на краищата и в самото навечерие на 10-и ноември 1989 г. действително я изведоха на първи план сред всички останали подобни ней. Нали в края на онази година в София трябваше да се проведе важен международен еко-форум, който предоставяше възможност не само на „Екогласност“, но и на всички останали „неформали“ да се заявят публично пред пристигналите в столицата международни кореспонденти и медии. Собствено, точно така и стана. В дните на форума в градинката на „Кристал“ се събраха практически всички „дисидиращи“ – и столичните, и провинциалните, солидно „защитени“ от камерите и микрофоните на чуждите журналисти, но и демонстративно следени от „снимачната техника“ на ДС, разположена буквално на метри от „алтернативниците“. Събитията около градинката на „Кристал“ са достатъчно известни, за да ги припомням тук. Ще отбележа само, че някои от най-активните при създаването на „Екогласност“ съвсем неочаквано се оказаха през ония дни в „командировки“ извън страната (по-късно ни стана ясно защо), а листовете със събраните подписи в подкрепа на „каузата“ не се съхраняваха у „лидерите“ на движението, както би било най-логично, а – през няколкото дни на форума в домовете на един млад асистент (моя милост), една по-възрастна асистентка по логика и един днес известен (но тогава още почти съвсем неизвестен) поет.
Онова, което искам да разкажа тук като спомен обаче, бе в една от „подготвителните“ за предстоящата демонстрация вечери – в апартамента (доколкото мога да си спомня) на тогавашен член на „Екогласност“ (днес, мисля, член на одиозната фашизоидно-русофилска партия „Възраждане“). На въпросното „нелегално“ заседание присъстваха всички лидиращи фигури – нали трябваше да се решат важни въпроси за непосредствено предстоящото.
И ето, по някое време в апартамента бе въведен (не мога да си спомня от кого) незабележителен и непознат на всички (освен на довелия го) православен свещеник – очевидно от дълбоката провинция, очевидно подобаващо смутен от „елитното“ събрание, в което се бе озовал. Спомням си, че му бе дадена думата, за да обясни присъствието си. Човекът не бе никак самоуверен, бе даже стеснителен и не особено красноречив. Оказа се, че пристига от Кърджалийския район (именно от района, а не от самия град Кърджали). И започна да разказва ужасяващи истории за репресиите над местните турци. Нека припомня, че по онова време „възродителният процес“ бе достигнал и преминал своя апогей. След насилствената смяна на имената, извеждането на цели семейства заедно с малките им деца по площадите, стрелбите и отвеждането на съпротивляващите се неизвестно къде (после научихме, че към онова време отново е бил отворен лагерът в Белене), бе дошъл ред на изселването – на т. нар. „голяма екскурзия“. Човекът разказваше за всичко това, което – за разлика от нас – бе видял с очите си с развълнуван, но не патетичен глас и без намерение специално да ни „покъртва“. Накрая разкри и целта на своето идване: бе дошъл да предложи на софийската демократична интелигенция да се подпише в защита на онези хора. В края на краищата тук присъстваха люде „с тежест“, с „авторитет“, чиято реакция би могла да получи някакъв отзвук и да окаже помощ… Сам отецът довери, че се е добрал до столицата трудно и поемайки риск, защото вече е бил заплашван с най-брутална разправа от местната милиция.
И ето: след като той тръгна от човек на човек, започна онова, което не бих могъл да забравя. Част от онези, които до този момент го бяха слушали с широко отворени очи, сега изведнъж се „задълбочиха“ в много неотложни разговори помежду си, които тъкмо сега съвсем не можеха да прекъснат. Други застинаха буквално в „скулптурни“ пози и с опразнен поглед „пропускаха“ фигурата на свещеника покрай себе си. Накрай някои се обадиха, за да „обърнат внимание“ на събранието, че намесата ни – като екологическа организация точно в този момент и точно във връзка с „възродителния процес“ (всъщност, нямащ общо със застрояването на Рила и замърсяването на Места) би могла да се окаже пагубна за планираните изяви на еко-форума и да ги провали. Увлечените в разговори неочаквано се вслушаха в тези дълбоко „целесъобразни“ аргументи и започнаха да се съгласяват… В края на краищата човекът обиколи помещението, повъртя се и – практически без никакъв успех – бе изведен и потъна в мрака на стълбището.
Ако си спомням точно, в онази вечер в апартамента присъстваха един бъдещ кмет, един бъдещ министър и поне неколцина бъдещи депутати.
Най-важното, което искам да кажа с тази история обаче (повтарям – убеден съм, че повечето от участниците в нея искрено са я забравили или изтласкали от паметта си), съвсем не е някакво порицаване на страха на „столичните дисиденти“. Факт е – и ние добре си го знаехме – че имаше тогава определена градация в дързостта и определена граница на търпимостта на властите, които предизвиквахме. Да декларираш – неформална и неблагословена „отгоре“ – подкрепа на „гласността и преустройството в България“, да се противопоставяш на застрояването на Рила, макар и дръзко, все пак не ти обещаваше неминуема и радикална репресия. Да се противопоставиш обаче на т. нар. „възродителен процес“ – „мероприятие“, в което бе впрегната цялата репресивна машина на режима и което бе извършвано с толкова по-брутална решителност, колкото повече ставаше ясно, че този път изглежда и „съветските другари“ не го одобряват – бе нещо съвсем друго. То си беше страшно. И най-важното: не би могло да срещне съчувствие сред по-голямата част от българите. Все пак, макар комунистическият режим да бе станал масово нелюбим, „турците“ бяха нещо съвсем друго. Да ги защитаваш след „петстотин години робство“ бе все едно днес да се обявяваш в защита на Истанбулската конвенция.
Мисълта ми следователно, е за онзи провинциален свещеник, за който си припомних тези дни в контекста на крамолите между „Митерановите“ дисиденти и героичните други. Ще обърна внимание, че този човек беше свещеник, а по онова време това по дефиниция означаваше „алиенант“ – „вражески елемент“. Бе православен свещеник от дълбоката провинция, което пък означаваше и абсолютен аноним. Накрай – бе православен свещеник, дошъл да търси защита за земляците си мюсюлмани в момент, когато цялата репресивна мощ на един тоталитарен режим бе мобилизирана срещу тях. Този човек следователно – това трябва да е ясно на всеки днес – можеше да „изчезне“ по онова време буквално за един ден. За него не подозираха и не можеха да подозират нито Франсоа Митеран, нито радио „Свободна Европа“, а предполагам и повечето от неформалните ни „лидери“. Него можеха не просто да го ликвидират с един замах, но и да го опозорят – и граждански, и църковно. И той едва ли не си е давал сметка за това – във всеки случай не изглеждаше, въпреки стеснителността си, като някакъв „юродивец“. Но ето, че бе тръгнал, воден – не като нас – от желанието да се заяви като „участник в съпротивата“. Бе тръгнал всъщност (без значение дали го е съзнавал, или не) единствено като последовател на „Добрия самарянин“ от Евангелието, който, виждайки нападнатия и „изпонаранен от разбойниците“, без да го е грижа, че е чужденец и друговерец, свива от пътя си, за да му се притече на помощ. Бих могъл да кажа – в духа на евангелската притча – че всъщност бе дошъл в София, за да направи опит да събере недостигащите му „динарии“ за превързването на „изпонаранените“.
… Не запомних тогава името на този провинциален свещеник. Сигурен съм, че не го помни никой и от тогавашните „неформали“. Не знам какво е станало по-нататък с него. Дочакал ли е 10-и ноември, жив ли е днес, или е покойник? Не знам съвсем нищо за него. За разлика от „закусвалите“ с Митеран, за разлика от завърналите се от емиграция, за разлика от издигналите се оттогава в публичните сфери на обществото ни, които могат да разказват спомените си за онова време, знам, че за него никой нищо няма да напише (нито пък ще се скара с него или за него „заради историческата правда“).
Но знам също, че ако е още жив му предстои да получи, а ако е покойник вече е получил „наградата си на небесата“. Награда вън от историята, но по-голяма, по-голяма от онези, които се раздават в нея.
