Русия нападна Украйна, защото мислеше, че там руските войски ще бъдат посрещнати с хляб и сол, че украинците ще хвърлят цветя върху руските танкове и красиви украинки ще прегръщат руските войници. Русия нападна с остаряла военна техника, защото очакваше, че няма да срещне съпротива. Единствено по тази причина кремълските стратези говореха за превземане на Украйна за три дни и няма съмнение, че бяха убедени в това. А аз съм убедена, че ако знаеха какво предстои, едва ли щяха да започнат тази кръвопролитна и изтощителна война. Войната в Афганистан продължи десет години, но нейните мащаби бяха много по-малки и жертвите несравнимо по-малко. Тя е различна във всичко.
А Украйна беше нападната, защото вярваха, че украинците са руснаци, които ги обичат и ще ги посрещат с отворени обятия. Когато това не се случи, започнаха да измислят причини и оправдания. А обяснението е едно – украинците се съпротивяват срещу руската агресия, защото не са руснаци и не искат да бъдат. Искат да са независими и се борят на живот и смърт за това. Четвърта година вече са изправени срещу огромната империя и огромната ѝ армия и не се огъват.
Борбата на Украйна за независимост и за освобождаване от руската опека има дълбоки корени. Тя не е преставала, откакто съществува Руската империя и Украйна е погълната от нея. Русия твърди, че с Украйна са едно, но украинците отстояват националната си самостоятелност. Настояват за националната си идентичност, затова руснаците ги наричат нацисти.
Стремежът на Русия да русифицира Украйна има исторически корени. Русифицирането е политика, която империята прилага към всички народи, които е завладяла. Източна Прусия днес е напълно русифицирана, балтийските републики – в голяма степен, Молдова, Казахстан… в Башкирия или Башкортостан днес руснаците са 37 процента, а башкирците 31 процента, в Коми руснаците са 60 процента, в Карелия 77 процента. По време на сталинския режим се извършва и насилствена масова депортация на цели народи. Русификация се извършва сред народи, които нямат нищо общо с руския етнос. Заради етническата и историческата близост смятат, че в Украйна това може да се извърши по-лесно. Руската империя започва процеса на експанзия през XVI век и през следващите столетия той се усилва чрез постепенното анексиране на съседни земи във всички посоки, като се използват всички методи. Това се посреща със съпротива, която се потушава с жестокости. Процесът не е преставал от столетия, а през съветския период се извършва с най-драстични методи.
Всички народи имат своите герои в борбата за независимост от империята.
Един от най-активните представители на украинското национално-културно движение от 60-те години е Васил Стус – поет, преводач, публицист, литературен критик, правозащитник, борец за независимост, политически затворник. Осъден е и прекарва 13 години в затвора със строг режим за „особено опасни държавни престъпления“, където умира през 1985 г. Смятан за най-изявения украински поет от втората половина на XX век. В едно стихотворение изповядва преклонението пред родината си:
Ще кажа, че съм твой син и ще коленича,
ще легна в твоята земя, ще стана твоя земя.
Васил Стус е роден през 1938 г. в село Рахнивка, Виницка област. Завършва с отличие Историко-филологическия факултет на Педагогическия институт в град Сталино (днес Донецк). Докато следва, започва да пише и да превежда поезия. Постъпва аспирант в Института по литература в Киев.
През 1965 г. е първата му дисидентска проява, когато по време на премиерата на филма на Сергей Параджанов „Сенките на забравените предци“ в Киев извиква: „Който се противопоставя на тиранията – нека се противопостави!“. Изключен е от аспирантурата, уволнен от Института по литература и работи в строителството и като огняр и леяр. Първата му стихосбирка „Кръговрат“ е отхвърлена от издателството. Въпреки положителните отзиви на рецензентите втората – „Зимни дървета“, също е отхвърлена и през 1970 г. той я публикува в самиздат. Пише отворени писма до Съюза на писателите и до ЦК на КПСС, в които критикува управляващата система, след което следват първият му арест и първата присъда през 1972 г. КГБ разпорежда на литературен критик да рецензира стихосбирките му и той ги определя като декадентски, клеветнически и вредни. Осъден е на пет години затвор и три години заточение по обвинение в „антисъветска агитация и пропаганда“. От затвора подава заявление до Върховния съвет на СССР, в което се отказва от съветско гражданство.
Скоро след излежаване на първата присъда отново е арестуван и осъден на десет години принудителен труд и пет години заточение. Делото се провежда при закрити врата, а за служебен адвокат, въпреки неговия протест, му е назначен Виктор Медведчук. Не му е дадено право на последна дума.
В колонията със строг режим „Перм-36“ няколко пъти обявява гладна стачка в знак на протест срещу малтретирането на политическите затворници от страна на лагерната администрация. Забранено му е свиждане със семейството. През август 1985 г. е изпратен в карцер, където на 4 септември умира, вероятно от хипотермия. Властите крият смъртта на Стус от неговите близки и приятели и погребението му е извършено без присъствието на семейството му. Погребан е в лагерното гробище.
Украинската диаспора и авторитетни писатели като Хайнрих Бьол номинират през 1985 г. Васил Стус за Нобелова награда за литература, но той умира преди официалната номинация на Нобеловият комитет.
През 1989 г. тленните останки на поета са препогребани в Киев, заедно с тленните останки на двамата му братя, които също са починали в лагера.
През 1991 г. Васил Стус посмъртно е удостоен с Държавната награда „Тарас Шевченко“, а през 2005 г. със званието Герой на Украйна.
През 1980 г. в едно от писмата си, адресирани до световната общественост, руският учен и правозащитник Андрей Сахаров определя присъдата на Стус като позор за съветската репресивна система.
В контраст с достойната позиция на академик Сахаров, методите на адвоката Медведчук са по-скоро в услуга на репресивната власт. Евгений Сверстюк – писател и правозащитник, приятел на Васил Стус, си спомня: „Когато Стус се срещнал с назначения му адвокат, веднага усетил, че Медведчук е човек от агресивния тип на комсомолците, че не го защитава, не иска да го разбере и всъщност не се интересува от делото му“. Според свидетелството на самиздатския информационен бюлетин за правата на човека в СССР „Хроника текущих событий“ Медведчук заявява в речта си, че „всички престъпления на Стус заслужават наказание, но моли да се обърне внимание на факта, че като работник в предприятия в Киев, Стус е изпълнявал нормата…“. „Всички престъпления“ на Стус се състоят в писане на стихотворения и писма до академик Андрей Сахаров и други правозащитници, както и подаване на жалба до прокуратурата относно незаконното преследване на писателя Микола Горбал, а „защитата“ на адвоката е по-скоро подигравка с поета.
Думите на адвоката Медведчук са цинични и на фона на друга достойна постъпка. Светлана Кириченко, която е призована като свидетел, отказва да говори и заявява: „Ще свидетелствам в съда, където Васил Стус ще бъде обвинител, а не на подсъдимата скамейка.“ А „защитникът“ Медведчук дори не уведомява семейството на Стус, когато процесът започва. На съдебното заседание Васил Стус заявява, че е бил физически измъчван, което не предизвика никаква реакция от страна на „защитника“ му. Медведчук обаче проявява интерес към неговия национализъм. Адвокатът не защитава Стус и когато му е отнето правото на последна дума. Когато години по-късно е направен документален филм за Стус, сцените от съдебния процес са премахнати по разпореждане на Медведчук.
В професионалната кариера на Виктор Медведчук има и друг срамен случай. Година преди Стус адвокатът е „защитавал“ и украинския поет и правозащитник Юрий Литвин, в резултат на което той е получил най-дългата присъда за антисъветска дейност – 41 години, от които излежава 22 и умира в същия лагер „Перм-36“.
Литвин няма никакви илюзии по отношение на своя „защитник“: „Пасивността на моя адвокат Медведчук в защитата не се дължи на неговата професионална некомпетентност, а на инструкциите, които е получил отгоре и на подчинеността му. Той не смее да разкрие механизма на провокацията, извършена срещу мен“. По същият начин е „защитавал“ поета Микола Кунцевич и други дисиденти.
Именно тези зависимости ще помогнат по-късно на Медведчук в неговата кариера. След като Украйна обявява независимост, той оглавява адвокатска колегия. Включва се в политиката и влиза във Върховната рада, става началник на кабинета на президента Леонид Кучма. Развива успешен бизнес и става един от олигарсите, контролира няколко телевизии, богатството му се оценява на 460 милиона долара, огромната му яхта „Роял Романс“ на 200 милиона долара, като освен това притежава самолет и хеликоптер.
През 2004 г. Медведчук се сродява с руския президент, който става кръстник на по-малката му дъщеря Дарина, затова често е наричан „кум на Путин“. Отношенията им са много близки и „когато Путин започнал да крои планове за инвазията, Медведчук настоявал, че украинците ще посрещнат руските войски с отворени обятия“. Предвиждало се бившият президент Виктор Янукович във видеообръщение да легитимира Медведчук и той да оглави марионетната власт в Украйна.
През 2014 г. САЩ поставиха Медведчук в списък със санкции. От 2021 г. Медведчук е под домашен арест по обвинение в държавна измяна и финансиране на тероризъм, а неговата партия „Опозиционна платформа – За живот“ е забранена. След началото на руската инвазия олигархът бяга и се укрива, а негови служители насочват нашествениците към ключови места. На 12 април 2022 г. държавните власти задържат Виктор Медведчук, дегизиран в украинска военна униформа. Няколко месеца по-късно, при размяна на военнопленници, е предаден на Русия.
Кумът на Путин е роден на 7 август 1954 г. в селището Пóчет в Красноярския край в Сибир. Там, на 5000 км от родната си Житомирска област, е бил заточен неговият баща Володимир Медведчук, който на 14 април 1944 г. е осъден от съветски военен трибунал на осем години концентрационен лагер по обвинение, че по време на германската окупация през 1942–1943 г. е сътрудничил на германската администрация по събирането на принудителен наряд от селскостопанската продукция и депортиране на трудоспособни украински младежи за работа в Германия, като с негово участие над две хиляди украинци са изпратени на робски труд. По-късно той обяснява, че се е включил в тази дейност неусетно и поради лекомислие.
След като баща му умира през 1981 г., Виктор Медведчук с помощта на КГБ се стреми да изчисти биографията му, а когато Украйна става независима дори се опитва да го героизира. Всъщност синът продължава колаборационизма на баща си. С негово участие истинските украински герои са изпратени в съветските затвори и в лагерите на смъртта. Крушата не пада по-далеч от дървото.
