В „Дружна песен“ на Георги Кирков ми се причува,
че се пее „роби, роби на труда“, а не „о, герои на труда“.
А и в предните куплети на това място се повтаря дума.
Въпрос на слух.

(Спомен от опит за ученическо оправдание…)

Българската армия не е унищожавала евреи, нито е организирала депортацията им; участвала е само периферно при „вдигането“ им от „новите земи“. Не е и водила война в тяхно име. Но във връзка с отбелязването на 80-ата годишнина от 1943 г., когато се проваля планът на нацистка Германия да ѝ бъдат предоставени евреите, поданици на Царство България, за да ги унищожи, органи на Република България официално подкрепиха тезата, че българската армия била изиграла съществена роля в спасяването на тази част от еврейското население на страната през годините на Втората световна война.

Въпросната теза е изградена върху претенциозна концепция за достойнствата на института на трудовата повинност, създаден след Първата световна война и просъществувал до края на ХХ век. Вярно е, че този институт е продукт на специфичен доморасъл български опит, чиито основания и ефекти се обсъждат и преценяват от други държави, както и от международни организации. Ала в национален контекст практиките на трудова повинност се интерпретират от собствените ѝ дейци, от изследователи и от политици в отличие от формите на принудителен и задължителен труд, характерен най-вече за тоталитарни режими. Това подклажда идеологията за паралелна вселена, обитавана от войници на труда, чужда на иначе добре познатите, изследвани и (нерядко) осъдени модели на робски труд или на ангария, на безплатен или на принудителен и задължителен труд, на труд като наказание, на лагерен труд, на възпитателен и превъзпитателен труд, на унизителен и безсмислен труд, на труд без възможност за солидарност, на труд до откат, изнемога и смърт. Алибито на тази идеология, загнездена и необезпокоявана в манталитета на поколения от век, е на път да се превърне в питателна почва за интелектуални напъни от всякакъв калибър, ако не армията като цяло, то поне нейните „съмнителни войски“ и „станове“ да претендират, че са осигурили онзи спасителен анклав на ръчния труд, който забавил и дори блокирал машинарията в индустрията на смъртта.

В крайна сметка броят на спасителите расте, а имената им си осигуряват място в историческия разказ, докато спасените се анонимизират, а унищожените потъват в още по-дълбока забрава. Нищо чудно войниците на труда да запълнят овакантеното място на героите на труда.

Честването на 80-годишнината от спасяването на българските евреи насочи вниманието ми към книга, издадена през 2021 г. от БАН, озаглавена Българската армия и спасяването на българските евреи 1941–1944, автор Димитър Недялков[1]. Особено в контекста на паралелно издание, разкриващо армията като фактор на вътрешната сигурност на страната във връзка с ролята ѝ в осъществяването на преврата през 1923 г. и на справянето с двете последвали го въстания през същата година. Същевременно съдържанието на книгата на Недялков внася още два акцента на възхита – трудовата повинност като „българско чудо“ и българската войска като „основен фактор за съдбата на евреите“. В някаква степен делото на Ал. Стамболийски, според днешната историческа наука заслужил преврата, а навярно и заколването си, се оказва ползотворно благодарение на въведената от него „трудова повинност“, която през Втората световна война се превърнала – ти да видиш! – в ключово средство за спасение от Холокоста.

По-долу ще опитам да разкрия три форми на деконтекстуализация, условно наречени нормативна, идеологическа и локална, които представят насилствения труд на евреите в България по преднамерено едностранчив начин.

1. Пробойните в реконструкцията на нормативния фон

В тази съвременна публикация, подкрепена от БАН и от най-големия инвеститор в отбранителната индустрия на Израел – Elbit Systems, в която документалните източници са пръснати в бележките под линия и няма обособен справочен апарат, липсва чуждестранна коментарна литература, а голяма част от националната е със съмнителна стойност. За сметка на това изобилства снимков материал, който буквално разсейва опитите да се проследи развитието на нормативния ред, управлявал института на трудовата повинност и нейното „милитаризиране“, обособяването на „временната трудова повинност“, връзката ѝ с „гражданската мобилизация“, последиците от приемането на Закон за защита на нацията. По този начин подзаконовите актове изглеждат като самостоятелни решения, пронизани от духа на грижа както за националните обществени дела, така и за добруването на мобилизираните поданици. Най-непростим обаче е дефицитът на количествените факти. Това пречи да се разбере колко души са били ангажирани с организирането на трудовата повинност, какви са били разходите за нея, съответно – нейната рентабилност. Донякъде може да се установят възрастовите граници на призованите и мобилизирани трудоваци, но не и съобразяването с допустимото по закон време за полагане на задължителен труд в рамките на един човешки живот, на една календарна година, в един работен ден. По този начин под шапката на „спасението“ се скриват фактите на сегрегация и стигматизация, на експлоатация и на потъпкване на трудови права, на пълно откъсване на набори в активна възраст от тяхната социална среда, на унижение с неясна цел и „неизвестен край“.

Времето от 1920 до 1944 г. не е толкова дълго, за да не заслужава детайлен прочит на нормативната база, регламентираща на държавно равнище „трудовата повинност“, a след 1940 г. и „трудовите войски“[2]. Читателят напразно ще дири обяснение за спецификата на т.нар. „временна трудова повинност“, въведена с наредба-закон през 1938 г., която засяга всички мъже на възраст между 20 и 45 години, а прилагането ѝ е поверено не на армията, а на Министерството на обществените сгради, пътищата и благоустройството [МОСПБ]. Защото много често серия от „временни“ инициативи е далеч по-обременяваща от покриване на регламентирани „редовни“ нормативи; освен това „временно“ значи и нещо „само преходно“ преди да се случи „същинското“. По какъв начин пък на армията е поверена и възложена, бих казал, несвойствената ѝ задача за „гражданска мобилизация“ със закон от 1940 г.? И как всичките тези форми на допълнителни трудови задължения се интегрират в Закон за военните сили (1940) и в Закон за защита на нацията (1941) [ЗЗН], да не говорим за правилници, наредби, постановления? Да, немалко от тези нормативни актове са цитирани от Недялков, но остават скрити зад разкази и снимки. Общата държавна политика потъва в мъгла, докато на преден план излизат конкретни случаи и случки. Армията за пореден път се оказа на ниво, за разлика от политиците или дори въпреки тях. Само че този подход пропуска ярко дискриминативните текстове на ЗЗН спрямо „лицата от еврейски произход“. Малко условно казано, за 1 май 1941 г. в българската армия вече няма място за войници и офицери от еврейски произход, а само за ежегодно мобилизирана работна сила. По-късно през годината на този вид „трудоваци“ е забранено носенето на военна униформа, но пък са задължени да носят отличителен знак – жълта лента с ширина 12 см на левия ръкав на горната дреха. През следващата година „еврейските работни групи“ стават част от „временната трудова повинност“; т.е. те вече не са под опеката на армията, а са се върнали в МОСПБ, където цялата „трудова повинност“ е била до 1934/35 г. Дълго време тази трудова повинност компенсира наложената забрана за боеспособна наборна армия; а когато армията се възстановява, трудовите войски естествено отстъпват на заден план. Но заради чистотата на нацията част от населението се оказва недостойно за възродената армия. Как тогава армията би могла да бъде негов ангел хранител, след като то е чуждо тяло за нея? То и римските легиони са имали нужда от строителите на римските пътища и навярно в някаква степен също са ги защитавали.

Изобилният снимков материал в книгата на Недялков не позволява да се диференцира моментът със събличането на униформата, окончателното деградиране на военната мобилизация в гражданска за част от поданиците на Царството. Снимката от корицата, датирана от 1941 г. и съпроводена с пояснение, улавя миг, който разтяга в някакво продължително, но инсценирано време. Допускам, че и за автора на книгата тя напомня за телесните ансамбли, за масовите гимнастически композиции по време на армейските спартакиади. Затова пък в текста липсват данни за обема на свършената работа през военните години, за нейната сезонна продължителност. Нещо повече, пропуска се фактът, че максималната възраст на ангажираните започва да се увеличава; като никой не знае дали няма да стигне „до сетния им дъх“. На практика мащабите на използването на еврейското население за строителна дейност се движи съобразно кривата на войната; при положение че бойни действия не се водят на българска територия, че военната мобилизация е стигнала колосални размери[3]. Затова няма как да се изведе тезата, че армията дърпа конците на МОСПБ с цел осигуряване на спасително „трайно убежище“ (с. 94) за мъжете с еврейски произход в най-трудоспособна възраст. По-скоро става дума за форма на безплатен и принудителен труд – срещу котлова храна и по възможност работно облекло, с пълно откъсване от дома. Което косвено няма как да не се отразява на семействата на тези мъже, на техния собствен поминък. При това без каквато и да било гаранция, че тази временна трудова повинност не е само преддверие към ада, използване на работна сила „да не иде зян“. 

Недялков предлага и собствена обосновка. През март 1941 г., след влизане в сила и на Правилника за прилагане на ЗЗН, от армията са освободени и демобилизирани всички евреи. Което предизвикало остра реакция на недоволство сред българите, тъй като това било форма на разтоварване от свещения дълг към Отечеството. На всичко отгоре евреи, измекяри от военна служба, се поддавали лесно на английска пропаганда и дразнели немските съюзници. Ето как се стигнало до компромисно решение – в името на равнопоставеността на поданиците – на подлежащите на мобилизации евреи да се даде шанс да служат на Родината не с оръжия в ръка, а с оръдия на труда. Изкован бил и термин – „обучение в рамките на трудов сезон“; като за начало два пъти по 5 месеца. За нещастие германският пълномощен министър в София Адолф-Хайнц Бекерле съсипал българската правна еквилибристика, тъй като Reichsarbeitdienst (RAD – Германската имперска служба за трудова повинност) заплашила да прекъсне всяко приятелство с българските си партньори, предвид омешването на армията с евреи. Вследствие на което еврейските трудови групи били присадени към МОСПБ, а расовата чистота на българската армия се доближила до тази на арийската. И за да изглеждат наред нещата с равенството на поданиците в царството, на евреите в трудовите групи било вменено задължението „носене на служба“. Сама по себе си реконструкцията на Недялков описва постигането на трудни компромиси. Само че без да ги вписва в контекста на извънредното данъчно облагане на еврейско имущество, легитимирано със закон от 11 юли 1941 г., довел до масово разорение; без да посочва, че само седмица след възмущението си, на 31 юли с.г., Бекерле изразява задоволство от изчистването на „почетната служба“ чрез „свалянето на униформите“ и от възлагането на „особено тежка трудова дейност“, с която свещеният национален завет на дедите се превръща в наказание. Нещо повече, Недялков не обръща никакво внимание на немския опит, за който ще стане дума по-нататък. Засега ще отбележа, че статия на Йенс Хопе от 2004/2005 г. продължава да задава стандарти за научност, които български публикации не могат да достигнат[4], а дял от енциклопедия предлага образцово обобщение и систематизация, дело на Стивън Сейдж[5]. Българската наука е все още длъжник в изясняването на правния статут и на провеждането на „временна трудова повинност“ във военната епоха през 40-те години на ХХ в., но също така и на „гражданска мобилизация“, каквато се използва и днес, за да се противодейства на стачни действия (както се случва нерядко в Гърция) или в борбата срещу пандемии. Убеден съм, че докато темата за временната трудова повинност тъне в мъгла, не ще можем да проумеем и епохата на ученическите и студентските бригади, особено тяхната премълчавана легитимност.

2. Идеологията на едно българско know how

Въведената през 1920 г. от Ал. Стамболийски трудова повинност е уникално българско нововъведение, признато на международно равнище. За мнозина това е скрита форма на поддържане на мобилизационна готовност в разрез с клаузите на Ньойския договор; такива са впрочем опасенията на съседни на България държави, както и на Франция. Поради което Международното бюро по труда праща през 1922 г. своя емисар д-р Макс Лазар в България, който изготвя доклад „Службата за задължителен труд в България“. В резултат съмненията за поддържане на бойна готовност са разсеяни, а в задължението не са открити дискриминационни моменти. Нещо повече, изтъква се и специфична българска рецепция на близкото османско минало, упражнявало института на ангария, както и наличието на сходна трудова повинност в структурите на днешната турска армия – Amele Taburları (трудови батальони).

И така, век след въвеждането на трудовата повинност и просъществуването на трудови войски за 80 години, следва ли да се гордеем с това българско новаторство?

За Недялков това е безспорно. Нещо повече, той внушава приемливостта на идеята за задължителен, ако не и принудителен труд не само за идеолозите на социалистическата революция в Русия, но и за политиката на Ф. Д. Рузвелт след Голямата депресия. Става дума за частта от програмата New Deal, с която се организират Граждански консервационни части (CCC – Civilian Conservation Corps), съществували между 1933–1942 г., през която преминават около 3 млн. млади неженени американци на възраст 18–25 години. Благодарение на тази програма САЩ създава мрежа от национални природни паркове. Трудно е да се установи дали тези части са били използвани за друг вид трудова дейност, защото основната цел на проекта е била създаване на трудови навици за хора, изпаднали в безизходица, а участието им – доброволно. Нещо повече – възмездно в размер на 30$ на месец (706$ днес), 25$ от които пращани на семействата им, в допълнение на подслон, облекло и храна за работниците. Освен това програмата е била съобразена и с нуждите от професионално развитие на завареното население, а ръководството ѝ – поето от офицери от запаса (резервисти). 

За разлика от Недялков, специализирани издания се занимават най-вече с фундаменталните разлики между „войниците на труда“ в САЩ и в Германия, а не толкова с повърхностните прилики[6]. Но той пропуска и важни съвременни публикации, посветени на усвояването на българския опит от страна на националсоциализма в хода на неговия възход. Защото ако във Ваймарска Германия, през 1931 г. възниква FAD (Доброволна служба по труда – Freiwillige Arbeitdisnst), която е посветена на „възпитание чрез труд“[7], то през 1935 г. тя прераства в RAD (Германската имперска служба за трудова повинност – Reichsarbeitdienst) и скъсва с всяка доброволност, a – по примера на (милия до сърцето ни) град Кобург – придобива казармена организация. Още през 60-те години на ХХ в. са направени ключови изследвания, посветени на стъпките, по които „доброволната трудова служба“ (Freiwillige Arbeitsdienst) е била трансформирана в „задължение за трудова служба“ (Arbeitsdienstpflicht), на идейното ѝ оправдаване заради кризите в името на социалната кохезия и националното възраждане[8]. Недялков се позовава на едно издание от 1931 г. – Народът на служба. Същност и влияние на общото трудово задължение. Един седемгодишен немски план[9], излязло под перото на „д-р Валтер“, без да създава убеждение, доколко е запознат с публикацията (стр. 29); най-малкото предвид факта, че не е наясно кой е Волдемар Вилхелм Валтер – един от преговарящите във Варсай, основател и председател на Стопанската партия, преди да встъпи в НСГРП, след войната изчезнал вследствие на депортация в СССР, като преди това е бил известно време съдебен съветник в Крим. Малко са чуждите публикации, цитиращи изобилно български политически опит! Но именно тази книга развива тезата на Лазар, че трудовата повинност не била „военно формирование“ и че не била в разрез с финансовите принципи за ефективност и свободна икономическа инициатива. На този фон българският опит блести със своята „рентабилност“, на която авторът е посветил купища схеми и таблици!, а приложенията цитират огромен брой журналистически публикации, приветстващи въвеждането на трудово задължение.   

Да не забравяме, че на 1 май 1932 г. влиза в сила Конвенцията за насилствен и принудителен труд (ILO No. 29), 39 U.N.T.S. 55, а публикации в International Labour Review се занимават постоянно с България[10].

Още по-осъдително е пренебрежението към поне две други публикации от онова време – брошурата Трудова служба в България на Ханс Раупах от 1932 г.[11] и обзорът Трудовата служба в България на Георги И. Любенов от 1934 г.[12]; особено като се има предвид, че в тях се дискутира темата „trudova Povinnost” в исторически, юридически и икономически план. Тъй като именно семантиката на българската дума „повинност“ едновременно пренася високия смисъл на патриотичния дълг за национална защита в полето на всекидневието и баналността и превръща правото на труд в задължение, ражда „култа към лопатата“ (Spatenkult) и масовите трудовашки маршове. Нищо чудно, че разкази като този на Недялков, базирани върху „българско чудо“, подхранват ментални нагласи в полза на принудителния и безвъзмезден труд, на труда като наказание, който осъждаме само доколкото осъждаме даден политически режим, но признаваме, доколкото е допринесъл за повишаване на общественото благосъстояние, или е позволил да се разминем с някаква по-тежа участ. По сходна логика османското владичество е дало шанс на българския народ, голяма част от момците му да не гинат по бойните полета, а да си гледат дома, макар и да им се е налагало да поработват и даром, да пеят за „три синджира роби“, вместо да оплакват 15 хиляди ослепени войни.

Така в крайна сметка, щом няма Холокост, всяка друга форма на антисемитизъм може да се преглътне.

3. Глобалната сянка на Организацията „Тод“ и нейната локална проекция

От време на време български политици проявяват снизходително отношение към Хитлер заради немските аутобани, разбира се, и поради болка по несбъднатите родни магистрали. Те пропускат огромната работа на историци, разчоплили насипите забрава върху въпросите за принудителния труд, който бива нормативно легитимиран в Третия райх, както посочих по-горе, и под светлината на пътеводната българска звезда. Днес сме свидетели на мащабни изследвания, посветени на труда в епохата на националсоциализма изобщо[13]. Но още в прелома на хилядолетията изпъкна темата за принудителния труд, на който са били заставяни граждани на чужди държави, и за справедливата нужда от неговото компенсиране. Впрочем рекрутирането на чужденци също започва като доброволно привличане в Райха, но преминава в депортация[14], мащабите на която обхваща 13.4 млн. души, 4.3 млн. от които от Съветския съюз (немалка част от които пратени и у дома в трудови лагери след освобождението им заради обвинения в предателство).

Сред многообразните форми на тази експлоатация изпъква със своето специално значение Организацията „Тод“ (по името на своя основател Фриц Тод) – паравоенна строителна структура, подчинена на Министерството на въоръжението и военното производство. Началото ѝ е поставено през 1938 г. във връзка с изграждането на „западната стена“ (известна и като „линията Зигфрид“), немската алтернатива на линията Мажино. В хода на войната нейните железобетонни укрепления се множат във всички посоки на света, а реализацията им е възложена на военнопленници, концлагеристи, политически затворници, лица, заставени да полагат принудителен труд (Zwangsarbeiter). Сред нейните 1 млн. „служители“ немците са едва 50 000! И тук зад строителната гигантомахия стои инженерна идеология и технокрация, пропита с народен дух, станали тема на специализиран изследователски интерес едва напоследък[15]. Но междувременно конкретни проекти изведоха на светло мястото на Организацията „Тод“ в нацистката държава и делата ѝ в различни страни като Норвегия, Франция, Италия[16].

На този фон една книга изпъква още с яркото си заглавие: Германия като аутобан[17], а главата ѝ „Холокост: унищожение чрез труд при строежа на пътища“ – благодарение на цитат от М. Хоркхаймер от 1936 г. – обединява по причудлив начин строителство, мобилизация и масови гробове.

Затова пък в книгата на Недялков няма и помен от този контекст на войната и на военната индустрия. Трудовите войски на България си изпълняват някаква собствена програма, свързана с благоустрояването на родината и защита на застрашените ѝ от депортация поданици от еврейски произход. Само че България няма откъде да си набави евтини работници, не разполага с военнопленници, трудно може да привлече някого с обещания; по-скоро щедри обещания пращат чедата ѝ на гурбет в Райха. И тази въпиеща нужда бива покрита с ресурсите на трудовата повинност и на еврейските трудови групи. Които пък – заради неучастието на България във войната срещу СССР – не са пратени и на източния фронт като работници по принуда (за разлика от събратята им в Унгария). Затова на практика зад много от уклончивите отговори към германските искания за депортиране представители на българските власти изтъкват точно този аргумент: Както добре знаете, ние сме неутрални, най-много символична война да обявим. Няма откъде да си набавим трудови роби! А имаме задачи да изпълняваме.

Един историк, чиито скрити намерения станаха очевадни едва след пенсионирането му – Франц В. Зайдлер, публикува още през 1987 г. книгата Организацията „Тод“. Строителство за държавата и вермахта 1938–1945[18]. В нея се проследява поетапно размаха на укрепителната и транспортно-комуникационна дейност на изток (в Полша), на запад (във Франция и атлантическото крайбрежие), на север (Норвегия, Финландия, Дания) и на югоизток (балканските страни), преди да се пренесе и разпростре в Русия, а после и в Италия. Мястото, отделено на България, е малко (най-вече в частта между стр. 72–87); затова пък не е безинтересно. Още преди войната – предвид евентуален сблъсък с Турция и Гърция – българските власти договарят с Организацията „Тод“ „споразумение“ (Abkommen) за „подобряване на главните свързващи пътища“ в участъците „София-Свиленград“, „Никопол-Харманли“, „Русе-Търново“ (стр. 72). Заради вироглавото поведение на Сърбия плановете се променят; през 1941 г. на преден план излиза реконструкцията на югославската пътна мрежа, поради което централен щаб на Организацията „Тод“ бива изграден в Белград, на който са подчинени тези в Букурещ, Бор, Скопие, Солун, Атина. София обещава да изгради 1200 км пътища, за да има връзка между Берлин и Истанбул (стр. 75), но внезапно ѝ се отваря непредвидено работно поле в „новите земи“ на Македония и Тракия (защото между Белград и Солун са нужни 80 моста и 14 000 души работна ръка)[19]. Следват настойчиви молби за немска механизация, защото България разчита най-вече на ръчен труд, просторни обяснения, че липсва безработица, че вноската от 70 млн. лв. е висока. В крайна сметка по време на войната на Балканите са построени около 1000 км пътища, от мините на днешна Сърбия и Македония са изнесени хиляди тонове руда (стр. 77–79, 81). От което става ясно защо мобилизираните евреи в България са пратени от самото начало, през 1941 г., на трасето „София-Свиленград“.

Изследвания, посветени на Организацията „Тод“, очертават мащабите на военизираната индустрия за сметка на принудителния труд, сравними с тези в ГУЛаг, на което Солженицин посвещава цели раздели в прочутата си книга. При това управлявана от особени, не съвсем понятни правила. Да вземем медните мини в Бор – място сравнително равно отдалечено от Белград и от София, със стотина километра по-близо до Ниш и със стотина по-далече от Скопие, затова пък на двойно по-голямо разстояние от Будапеща[20]. Според Зайдлер заради разрастването на добива през април 1943 г. на немската управа се наложило да депортира насилствено 6000 работници евреи от Унгария, тъй като в Сърбия нямало достатъчно работна ръка; за което унгарското правителство започнало да получава по 100 тона мед месечно (стр. 78)[21]. Няма и месец по-рано двойно повече евреи от „новите български земи“ са депортирани на запад не като работници, а за да бъдат умъртвени. Има ли някаква логика в това разминаване на трудови ресурси? Може би се дължи на недоглеждане, на подла политика на базисно разселване с неизвестен край. („Кървавият път“ през Норвегия е строен главно от депортирани работници от Съветския съюз, Полша и Югославия). Навярно е следствие и от стратегии за опазване на „свое“ еврейско население, но и на неговата „утилизация“, за сметка на останалото „безпризорно“. Данните, с които разполагам, включително липсата на авторитетни карти с новите „държавни“ граници, не ми позволяват да направя заключения. Но са достатъчни за предположение и оценка.

Тази оценка може да е прибързана, но не безотговорна на фона днешната официална история. Във Военнополитическа-история на България, издание на Военна академия от 2023 г.[22], на военната политика на България по време на Втората световна война са отделени 10 от 179 страници, като на времето 01.03.1941 – 08.09.1944 г. – 2,5 стр. Създава се впечатление за тотално безучастие, с изключение на обявяването на „символична война“ на САЩ и Великобритания и на „съвместната война“ – 3 дивизии в състав 23 000 души, „разположени в Югоизточна Сърбия през януари 1942 г.“, изпълняващи роля с „подчертано дефанзивен характер“[23], или както се казва на военен език – „прикриваща дейност“. Нищо, ама нищо повече; за разлика от това в „учебника“ за слушали във Военната академия от 2023 г. думата „Кербала“ е употребена в текста 4 пъти – във връзка с „мироопазване“ в състава на „коалицията на желаещите“. Невинаги е било така. Статията на Румен Николов от 1986 г., в обем от 12 страници[24], рисува – на базата на данни от Националния архив на Съединените щати (NAUS) и на донесения от София до Военноикономически щаб „Сърбия“ – далеч по-пълна и напълно различна картина, в частност и за съдействието с българската Дирекция за гражданска мобилизация[25]. Едва ли някой ще оспори, че през декември 1941 г. в България са били разположени едва 3791 немски военнослужещи (през август 1944 г. – 22 047). Нека оставим общите числа за разменената братска взаимопомощ, за грижата, за мощта на влиянието и за оперативната самостоятелност да говорят сами.

Книгата на Недялков, професионален армейски офицер, не подсказва с нищо по какъв начин нацистка Германия преустройва Европа, превръщайки я и в глобална строителна площадка. Напомня ми на цитат от школски учебник за първата българска ж.п. линия, чието (стратегическо) местоположение и значение е оставено без каквото и да било обяснение. Така трудоваците на България (особено нейните еврейски трудови групи) се трудят по време на войната ако не самоцелно, за да не бъдат завлечени в чужбина, то в изпълнение на задачи с местно значение. Докато истината е съвсем друга и опасявам се, все още неосъзната като проблем. Най-вече Германия не просто прекроява картата на Балканите, но реорганизира и централизира експлоатацията на природните ресурси, функционирането на транспортните мрежи, укрепването на отбранителните съоръжения като цяло. Ето защо ми е трудно да допусна, че целите на еврейската ангария са оставени без арийски надзор, но и че липсата на алтернативна робска ръка в България няма своеобразна роля за пренареждането на графика в изпълнение на окончателното решение от конференцията във Ванзее.

Затова не виждам основание на Българската армия да се приписва функцията „основен фактор за съдбата на българските евреи в годините на Втората световна война“. Първо, понеже армията си има планини от първостепенни задачи, много от тях пропити със строителен дух, на фона на които приносът на еврейските трудови групи е трудно забележим, и второ, понеже в техния случай си имаме работа с хибридно формирование, в което дори пионерната българска традиция, родена като спасителен кълн в катрана на Ньойската катастрофа, е била ашладисана с калема на отровно цвете.

Това става ясно, ако насочим внимание специално към трудови войски (наследника на трудовата повинност). По-горе стана дума за влиянието на българския модел и немската рецепция. Само че впоследствие настъпва обрат. За радост, мога да се възползвам от статията на Димитър Ц. Димитров „Връзки и взаимоотношения между трудовите войски на България и Германия през 1931–1943 година“[26], базирана на 51 статии от онова време, в обем от 254 стр., от сп. Трудово дело, която Недялков подминава (макар да се позовава на други статии от същия автор) (стр. 24–25, 29, 37–38).

Като начало тя подчертава разликата между „трудови войски“ – действащи на фронта, и Организацията „Тод“ – работеща в тила; за съжаление, без да прокарва други разлики; но пък те не са решаващи в този случай. По-важни са разликите с България, където в трудовите войски са рекрутирани предимно представители на малцинствата, а „политическата работа“, доколкото я има, е национална, но надпартийна. Освен това немските „братя по лопата“ са обучени да грабнат и оръжие в ръка, тъй като са част от бойния ред на армията, а началниците им се образоват, четейки… Фихте относно съзидателността на немския дух. Много скоро обаче редица статии от Трудово дело се превръщат в рупор за изграждането на новия ред и на новия човек, на офицерите се вменяват все повече възпитателни функции, а „инородците“ стават пречка за облагородяването на трудовака. Затова трябва да им се намери място, съответстващо на окаяния им статус.

Зад цялата словесна канонада изпъква и реална политика – трудовите войски са средство за „пълзяща стратегия на овладяването“ на нови земи. Немският опит е проследен в детайли – Саарланд, Судетите, Австрия са интегрирани не само чрез завладяване с оръжие, но и като… пристрояване. Главният инспектор на българските Трудови войски Иван Рогозаров[27] (и гл. ред. на сп. Трудово дело) е оставил през 1943 г. пространни и задълбочени анализи на новия феномен, включително за реализирането му в Холандия, Белгия, Франция, а също и в СССР, за да стигне до извода за все по-масирано използване на трудовите войски като необходим елемент от воденето на съвременна война. Със забележителна последователност се организират насрещни посещения на височайши делегации за обмяна на опит: ориентировъчни – през 1936 г. българска в Германия и през 1937 г. немска в България, а през 1940 г. – с цел българското началство да се запознае пряко с последиците на бойното поле на западния фронт и на разрушително-възродително-усвоителната дейност на немските армейски части; впрочем и с разбойническата дейност как се „събират трофеи“. Към края на 1942 г. следва немска визита, която признава по достойнство членството на българските трудови войски в голямото семейство на братските армии, поддържащи буквално съграждането на новия европейски ред[28].

Но има не само обмен на знание, а и споделяне на практика. Недялков е отделил две страници на каляването на българските трудови войски в Добруджа през 1940 г. Само че без да синхронизира успеха на засяването на изоставените от румънците поля с поуките от 12-дневното гостуване на началника на трудовите войски на България в Австрия, Чехословакия, Холандия и Франция, осъществено малко по-рано с цел трупане на опит по „стратегията на овладяването“.

Сред всичко това изпъква една статия на анонимен автор от 1941 г., посветена на съучастието на българските трудови войски при нахлуването на германските части в Югославия, придружена с благодарствено писмо от командващия 12-а армия генерал-фелдмаршал Фон Лист за „изпълнение на възложените задачи по образцов начин“. Отчетът включва: разчистване на старопланинските проходи, поправка на 2 500 км пътища, укрепване на мостове с обща дължина 4 500 м, полагане в рамките на денонощие на указателни табели по цялото трасе на немски език, защото тевтонската гора не е като горите тилилейски. Следва споменаване на действия на юг от Родопите и Беласица и на запад от река Вардар, не е пропуснато и „щастието да участват“ славните ни трудоваци, за да „покажат какво могат“.

Чудя се дали българската армия пък няма Янусов лик – „нещо като нож, нещо като цвете“, щом едновременно обслужва по образцов начин германската завоевателна политика и полага грижа за хора, предвидени за пълно изтребление от същата тази политика.

Как го прави? Ето как. Доклад от Ярослав Калицин, началник на Административното отделение при Комисарството за еврейските въпроси, до комисаря относно предстоящото „вдигане“ на евреите от Беломорието от 16 февр. 1943 г.[29] съчетава временно ползване на готови бараки на трудови войски, които трябва да отложат лагеруването си до май, самите трудоваци ще построят междинни лагери за 2000 души и ще ги охраняват, а Комисарството ще поеме разноските за издръжката на трудоваците и за наем на бараките; от своя страна ж.п.-секциите на околийските инженерни служби ще предоставят бараки и ще спрат до май строежа на нови линии. Затрудненията, свързани с прехвърляне на теснолинейка и обрано, ще бъдат преодолени с участието на реквизирани или наети „отобуси“, както и с военни коли с табелка „учебно пътуване“. Всичко това изисква само „лека охрана“ и ще „избегне отчетност с различни бланкови билети“. Ясно и точно, пропито с Айхманов дух.

Докато не се напише строителната история на българските трудови войски в полза на Германия през Втората световна война, не е възможно да говорим за строителната дейност на временната трудова повинност, включена в структурите на МОСПБ, а оттам и за тази на еврейските трудови групи. Но е ясно не само, че те не са част от армията, а че по статут съответстват най-вече на работната сила на деградираните, експлоатирани като роби, по подобие на Организация „Тод“. Ако си представим скала на дегенеративна градация, „робският труд“ заема място между „принудителния труд“ и „унищожението чрез труд“, а всичко начева невинно, почти непорочно – от „труда по задължение“. Затова смятам, че именно липсата на работна ръка е дала шанс на еврейското население в старите предели на България да оцелее, разтоварвайки властта от рекрутиране на безплатна работна сила по друг начин.

София – Хамбург – София

[1] Димитър Недялков, Българската армия и спасяването на българските евреи 1941–1944, БАН, София 2021. В текста са посочени в скоби препратки към страници от това издание.
[2] Неминуемо трябва да отбележа, че такъв подход е бил реализиран в изследване, посветено на трудовото всекидневие, което не се занимава с воинския труд; вж. Иван Еленков, Труд, радост, отдих и култура. Въведение в историята на идеологическото моделиране на всекидневието в епохата на комунизма, ЦАИ и Рива, София, 2013.
[3] Съгласно записките от 7 януари 1943 г. на Карл Ритер, посланик със специални пълномощия и генерален секретар на постоянния съвет към Тристранния пакт, генерал Алфред Йодл, началник на оперативния щаб на Вермахта, му докладвал: че българските въоръжени сили наброяват 15 пехотни дивизии, 2 кавалерийски и 1 моторизирана, 5 от които са разположени в Сърбия; че населението на България е 8,5 млн. души, 7,5% от които са мобилизирани, което ще рече 600 000 човека; че България има готовност „с лекота“ да свика под знамената до 1 000 000 бойци, стига… да разполага с оръжие. Вж. Akten zur deutschen Auswärtigen Politik 1918–1945. Aus dem Archiv des auswärtigen Amts, Serie E: 1941–1945, Band V, Vandenhoeck & Ruprecht, Göttingen, 1978, 33.
[4] Jens Hoppe, „Zwangsarbeit von Juden in Bulgarien während des Zweiten Weltkriegs. Die jüdischen Arbeitsbataillone 1941–1944“, в: Süd-Ost-Forschungen 63/64 (2004/2005), 311–338. Вж. също така по-ранния юридически анализ най-вече на търсенето на компенсации в: Peer Zumbansen (Hg.), Zwangsarbeit im Dritten Reich: Erinnerung und Verantwortung ; juristische und zeithistorische Betrachtungen , Baden-Baden, Nomos, 2002, и по-късния в полето на изследванията на паметта на Ana Luleva, „Die Zwangsarbeit in Bulgarien 1941–1944. Auf den Spuren der Erinnerungen“. В: Alexander von Plato, Ch. Thonfeld, H. Leh (Hrsg.) Hitlers Sklaven: lebensgeschichtliche Analysen zur Zwangsarbeit im internationalen Vergleich, Wien/ Köln/ Weimar: Böhlau, 2008, 188–198.
[5] Geoffrey P. Megargee, Joseph R. White (eds.), The United States Holocaust Memorial Museum Encyclopedia of Camps and Ghettos, 1933–1945, vol. III „Camps and Ghettos under European Regimes Aligned with Nazi Germany”, Indiana UP, Bloomington, 2018, 4–8.
[6] Kiran Klaus Patel, Soldaten der Arbeit. Arbeitsdienste in Deutschland und den USA 1933–1945, Vandenhoeck, Göttingen, 2003.
[7] Peter Dudek, Erziehung durch Arbeit. Arbeitslagerbewegung und freiwilliger Arbeitsdienst 1920–1935, VS Verlag für Sozialwissenschaften, Wiesbaden, 1988.
[8] Henning Köhler, Arbeitsdienst in Deutschland. Pläne und Verwirklichungsformen bis zur Einführung der Arbeitsdienstpflicht im Jahre 1935, Dunkler & Humblot, Berlin 1967, Wolfgang Benz, „Vom Freiwilligen Arbeitsdienst zur Arbeitsdienstpflicht“, в: Vierteljahrshefte für Zeitgeschichte, 16. Jahrg., 4. H. (Oct., 1968), 317–346.
[9] Walter, Volk im Dienst. Wesen und Wirkung der allgemeinen Arbeitspflicht. Ein deutscher Sieben-Jahr-Plan. Leipzig, List, 1931.
[10] International Labour Review, Vol. XIII, No. 1, Jan. 1926: „The Results of Compulsory Labour Service in Bulgaria from 1921 to 1925“; Vol. XXX, No. 3, Sept. 1934: „The Results of Compulsory Labour Service in Bulgaria from 1925 to 1933”, Vol. XXXVIII, No. 4, Dec. 1938 „The Results of Compulsory Labour Service in Bulgaria from 1933 to 1936–37“.
[11] Hans Raupach, Arbeitsdienst in Bulgarien, Walter de Gruyter, Berlin & Leipzig, 1932.
[12] G. Lubenoff, „Der Arbeitsdienst in Bulgarien“, в: Zeitschrift für ausländisches öffentliches Recht und Völkerrecht, Vol. 4, 1934, 53–70. За съжаление, днес авторът е познат най-вече като преписвач на ръкописите на Вазов, оставил спомените Вазов и един юноша (1959), а не с отказа си да приеме присъединяването на България към Тристранния пакт.
[13] Marc Buggeln, Michael Wildt (Hrsg.), Arbeit im Nationalsozialismus, De Gruyter, Oldenburg, 2014. Особено интересно е друго изследване, осъществено с помощта на фонд „Мемориал“, преди да бъде разпуснат, а и на фона на войната на Русия срещу Украйна, Grete Rebstock, Stigma und Schweigen. NS-Zwangsarbeit aus sowjetischer Perspektive. Ein Beitrag zur Oral History, Brill, Schöningh, Paderborn, 2023. На корицата на изданието са отпечатани аранжирани снимки на една и съща жена по време на престоя ѝ в немски и в съветски трудов лагер.
[14] Mark Spoerer, Zwangsarbeit unter dem Hakenkreuz. Ausländische Zivilarbeiter, Kriegsgefangene und Häftlinge im Deutschen Reich und im besetzten Europa 1939–1945, Deutsche Verlags-Anstalt, Stuttgart München, 2001. През войната 30 000 българи заминават по своя воля като работници в Райха (стр. 87 и 222).
[15] John C. Guse, Nazi Volksgemeinschaft Technology. Gottfrried Feder, Fritz Todt, And The Plassenburg Spirit, Springer, Cham, 2023.
[16] Charles Dick, Builders of the Third Reich. The Organisation Todt and Nazi Forced Labour, Bloomsbury Academic, 2021; Simon Gogl, Laying the Foundations of Occupation. Organisation Todt and the German Construction Industry in Occupied Norway, De Gruyter, Oldenbourg, 2020; Fabian Lemmes, Arbeiten in Hitlers Europa. Die Organisation Todt in Frankreich und Italien 1940–1945,Böhlau Verlag, 2021.
[17] Conrad Kunze, Deutschland als Autobahn: Eine Kulturgeschichte von Männlichkeit, Moderne und Nationalismus, transcript Verlag, Bielefeld, 2022.
[18] Franz W. Seidler, Die Organisation Todt. Bauen für Staat und Wehrmacht 1938–1945, Bernard & Graefe Verlag, Koblenz, 1987. По-късни публикации на Зайдлер са посветени на „престъпления срещу Вермахта“, а най-новите осъждат опитите за отклоняване от военна служба като евентуална форма на съпротива. Посочените в текста страници са от това издание.
[19] Подобна промяна в плановете се налага да направи и Унгария, друга съседна на Сърбия страна.
[20] Тук изобщо не искам да повдигам темата за границата в Сърбия, бих казал дори „Западния фронт“, до която са разположени български войски между 1941 и 1944 г.
[21] Данните се позовават на архивен документ, до който нямам достъп.
[22] Колектив, Военнополитическа-история на България, ВА „Г.С. Раковски“, София, 2023.
[23] Вж. данните за 1943 г. в бел. 2. 
[24] Румен Николов, „Някои аспекти на българско-германските военно-икономически отношения през периода май 1941 – декември 1942 година“, във: Военноисторически сборник, МНО – Генерален щаб, 1986/ 4, 159–171.
[25] Ген. лейт. Иван Попов, третият във военната йерархия през 1943–44 г. (след министъра на войната и нaчалника на Щаба на войската), пряк свидетел на изработването на Крайовското споразумение с Румъния и на това с Германия за преминаването на войските ѝ през България, пише: „През 1940 г. бяха мобилизирани: във войската 125 846 души, в трудовите войски – 18 000, в гражданската мобилизация – 110 000, в БДЖ – 23 126 души“. Вж. И. Попов, Дейност на българското главно командване през Втората световна война, част 1, УИ „Св. Кл. Охридски“ и ВК „Св. Георги Победоносец“, София 1993, 50.
[26] Димитър Ц. Димитров „Връзки и взаимоотношения между трудовите войски на България и Германия през 1931–1943 година“, в: Годишник – Военна академия „Георги Стойков Раковски“ – Център „Военна история“. Военноисторически сборник, София 2001/2, 102–133. Вж. също така „Приносът на трудовата повинност (трудови войски) в изграждането на железопътната мрежа на България (1920–1944 г.), в: Годишник – Военна академия „Георги Стойков Раковски“ – Център „Военна история“. Военноисторически сборник, София 2002, 187–216 (излязла посмъртно). Втората публикация дава някаква представа за разликите между „редовна“ и „временна“ повинност, включително за възмездяването ѝ, но най-вече по отношение на количествения ѝ принос, сравнен с този на „войниците пионери“, на „платените работници“ с „безработните“. За съжаление, текстът спира с информацията, за създаването на трудови групи от 14 000 редовни и 21 000 мобилизирани трудоваци през 1941 г. и с набелязване на ж.п.-трасетата „Момчилград-Гюмюрджина“, „Кулата-Демирхисар“, „Благоевград-Кочани“, Гюешево-Куманово“.
[27] https://edinzavet.wordpress.com/2009/11/01/ivrogozarov/
[28] Няма как да пропусна, че Стивън Сейдж (от бел. 4) е автор и на книгата Ибсен и Хитлер (2006), в която заради пиесата Майстор Солнес на Ибсен Хитлер подпалва Райхстага и убива наставника на Алберт Шпеер – Фриц Тод.
[29] ЦДА, ф. 1568К, оп. 1, а.е. 137, л. 53–55. Вж. Надя Данова, Румен Аврамов (съст.) Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот, март 1943, Обединени издатели, София, 2013, 507–509.