Паметта ни явно не е чак толкова къса, колкото се иска на някои. Нито пък носталгията по соца е доминанта на днешното съществуване.
Струва ми се, че това е достатъчно като обобщение. То обяснява провала на нелепия опит за реставрация на Людмила Живкова (покрай нейната 70-та годишнина), за който вече писах и нямам никакво намерение да се връщам към него. Една мимоходом пусната реплика и някои реакции във форумите обаче ме карат да мисля, че нещо остана недоизказано. И то е свързано не толкова с тоталитарното време, колкото със самите нас. Защото тоталитарната държава, както проницателно отбелязва още Бернанос, е не толкова причина, колкото симптом. Не идеологията е тази, която унищожава свободата; тя е по-скоро туморен израстък над развалините на свободната мисъл. Може би най-правдоподобен в случая е образът на една гигантска черна гъба, която израства от гнилите сокове на и без това разлагащите се свободи.
Какво имам предвид? Ще започна със споменатата преди малко реплика. В телевизионно предаване след разразилия се обществен скандал Евгения Живкова заяви, че нейният дядо Тодор Живков не е бил авторитарен и е давал свобода на мислене. Репликата, разбира се, мина и замина. И никой, абсолютно никой, не възрази нищо. Никой не си направи труда да припомни как още през 1950 г. тъкмо Тодор Живков, по поръчение на ЦК на БКП, лично громи Александър Жендов и жендовщината, с което без време вкарва в гроба известния художник. Да не говорим за прочутата му реч Комунистическата идейност – висш принцип на нашата литература и изкуство (15 април 1963), в която първият човек в държавата размазва цялото поколение на „разведряването” (Цветан Стоянов, Атанас Славов, Константин Павлов и толкова други). Реч, която завършва с пълен апотеоз на свободата на мислене: „впрочем за такива паразити и всевъзможни провалени типове, които се навъртат в София, отдавна взехме решение да отидат на работа… Очевидно е, че тук особени церемонии не са нужни. Те трябва да бъдат заставени да се трудят”. Най-скръбното е, че след тази реч – едно от най-наглите и просташки творения на българското ораторско изкуство (според Михаил Неделчев) – културните дейци бурно аплодират. А скоро лагерът в Ловеч се сдобива с млади попълнения, някои от които никога не се завръщат. Струва ли си да изброявам още?
Потокът от мнения във форумите под предишната моя статия – особено от читатели, родени около и след 1989 г. – обаче ме навеждат на мисълта, че трябва да се опитаме да разкажем онова време по друг начин. В дълбочина – като цялостен проект (за да не ни обвинят в едностранчивост), но и едновременно с това фронтално – чрез лицата, белязали този исторически отрязък.
Ето защо ще дръзна, макар и на бързи обороти, да скицирам една субективна история на авторитаризма в България и неговото гибелно очарование над част от интелигенцията.
А който не е съгласен с мен – моля, нека я пренапише или обори.
Откъде да започнем? От началото, разбира се. От яйцето – ab ovo – както са казвали римляните, за да стигнем до гнилите ябълки. Сиреч – от възникването на модерната българска държава, бързо наложила юзди над наивистичния плам на тънката образована прослойка от Възраждането.
Прескачам Батенберг, който изобщо не се интересува от малобройната и едвам прохождаща интелигенция. Известно е, че той предпочита да другарува с офицери, които в крайна сметка му спретват преврат и с помощта на Русия го катурват от трона. Фердинанд пък е бил прекалено обсебен от себе си, за да флиртува с интелигенцията. Ентомолог от набоковски тип, той определено предпочита пеперудите пред въпросната изменчива прослойка от обществото, която му отвръща със същата неприязън (Стоян Михайловски, д-р Кръстев). Така се стига до личния режим на монарха и освиркването му от студентите в Народния театър, както и до съответното затваряне на Софийския университет (1907). В орлеанския проект на Фердинанд връзката цар и народ е трябвало да бъде пряко общение, в което посредник като интелигенцията е бил повече от ненужен придатък. Ето я и до дилемата, остроумно формулирана от швейцарския публицист Пол Жантизон: Фердинанд обичаше народа, но не го уважаваше, докато народът уважаваше царя, но не го обичаше. Другото име на дилемата е абдикация.
Така стигаме до колебливия и нерешителен Борис III, който повече от всичко държи да избегне основната грешка на Монарха (както нарича баща си) – арогантността. В резултат на което на българския обществен хоризонт изниква една истинска новост – цар от народа. Нищо общо с образа на напетия княз Батенберг или с царя-слънце Фердинанд. Цар Борис е сред народа, той е един от народа; не е пришелец, а нашенец (както му повтаря Елин Пелин). Поради международната и вътрешна изолация младият цар води самотен живот. Ала забележете – бързо случва на интелектуална компания, в която се открояват писател, художник и професор (Елин Пелин, Константин Щъркелов и Александър Балабанов), за по-кратко наричани Пелинко, Щъркела и Балабана. С тях той теши самотата си и не на последно място – търси разтуха в лов из планините. Нерядко приятелите по чашка и лов са използвани за дискретни посреднически мисии, което си е в реда на дворцовата политика. Подкрепа на тези начинания (по липса на отраснала челяд), дава сестрата на царя – княгиня Евдокия – художница и меценат. Ето го началото на Общите художествени изложби, на журирания, откупки и царски награди. Обречената на самота и политика княгиня вкарва в царския дворец и струя езотерична духовност. Тя открива учението на Дънов, облича се в бяло, а сетне си построява дом в квартала на дъновистите (до бъдещото съветско, днес руско посолство). Трайното установяване на безпартийния и личен режим в страната (след 1935 г.) засилва всички тези тенденции, като официализира ролята на царската дружинка от съветници, сред които се откроява и още един писател дъновист – Любомир Лулчев (Л.Л). Политическият окултизъм се превръща едва ли не във втора национална политика, което силно изнервя съюзниците от Третия Райх (ако се съди по дневника на Бекерле). Някъде там за миг изниква и фигурата на една млада пророчица – Вангелия Гущерова, която нещо пророкува за нерадостната съдба на царя или Хитлер. Нахлуването на сталинските дивизии и „народната демокрация” нулира целия този проект, логично запращайки го в небитието.
Ала не би. И ако ви припомням и пренареждам тези познати факти, то е, защото искам да ви обърна внимание на историческия паралелизъм в българските авторитаризми (монархически и социалистически). Само три десетилетия след описания от мен проект, царят от народа (Борис III) е заменен с човека от народа (Тодор Живков). За кратко се възпроизвежда и фигурата на жената в бяло (княгиня Евдокия – Людмила Живкова). При това със сходна езотерика (дъновизъм, но обогатен с тайното учение на Блаватска и Рьорих), като отново изниква пророчицата Ванга… Оставам на вас да си отговорите по каква превратност на съдбата 30-те и 40-те години на ХХ в. (на царския личен и безличен режим) се възпроизвеждат през 70-те и 80-те години в комунистическа България? И то в засилен режим на несвобода. Българската история се оказа срез между две празни пространства, които взаимно се преливат. И така до днес.
Цялата тази гротеска отчетливо се фокусира в три ключови фигури от людмило-живковата епоха – отново писател, художник и професор. Може и да не е за вярване, но е така. Не го ли видим, нищо няма да разберем от проекта на тази епоха, в чиято сложност все по-често започнаха да ни убеждават.
За целта ще си послужа с методиката на Чеслав Милош от „Поробеният разум”, обозначавайки тези трима персонажи като Алфа, Бета и Гама. В което има известна игра, но историята изисква усилия, и който не е склонен да ги положи, предварително е обречен на неуспех. Защото късният соц, който сега се опитват да изобразят в неимоверната му сложност, всъщност си беше една Игра: игра на котка и мишки, игра с отстъпки и предпазливи ходове, игра за слава, почести и пари, игра за отстояване на достойнството. От всичко по малко, но не едновременно.
И тъй, Алфа. Започнал бурно като епигон на Евтушенко и Вознесенски, той, подобно на тях, чете стихове пред паметници и по стадиони. Подобно на тях мечтае и пише: „звездите са мои”. Ненадейно Алфа се събужда като зам.-председател на Националния съвет на една от най-казионните организации в България. После оглавява Писателския съюз, а по време на гоненията над Солженицин го заклеймява като „белогвардейска отрепка”. Тайната на тази пълна метаморфоза: приобщил се е към кръга на дъщерята на Вожда, на когото пък остава пословично верен даже след нейната смърт.
Бета е художник, ученик на известен живописец (на „българския Матис”, както го величае княгиня Евдокия). Отрано изпъква с умението си да одухотворява сивотата на соцреалистическия канон. Този му талант, както и неговата блага реч, бързо му спечелват място до дъщерята на Вожда. И много скоро, под влияние на целия този кръг, отвъдното изниква на платната му, преобразявайки неговото сиво и червено в социалистически езотеризъм. Бета заема множество високи постове през онази епоха. В края на режима с участието си в Русенския клуб разгневява Вожда, който даже иска главата му. Устоява като най-верен страж на проекта дори след 1989 г., което го превръща в първомайстор на много от окултните тенденции на прехода.
Гама е легендарен университетски професор, любим преподавател по антична история на поколения студенти. Едва наскоро, след отварянето на досиетата, стана ясно, че е играл ролята на „наводчик” – че е насочвал службите към студенти, подходящи за работа в културно-историческото разузнаване. Учител на дъщерята на Вожда. Дълги години е министър на народната просвета, докато благосклонността на Вожда не се оттегля от него в резултат на интриги, типични за византийския двор. Откривател на орфизма и създател на тракологията, той реабилитира трудовете на Богдан Филов, инжектирайки силна доза от национализма на 30-те в социалистическата казионна историография.
Ала защо ви разказвам всичко това? Не за да бъда съдник на Алфа, Бета и Гама или пък на техните предходници. Опазил ме Бог. Описах тази кратка история на родния авторитаризъм с убеждението, че фигурата на интелектуалеца въплъщава изкривяванията и пороците на целия национален проект. Намеренията на авторитаризма са ясни: той знае да премазва съдби, както и да купува съвести. Но не по-малко явни са и изкушенията на тези, които са имали пряк допир с тоталната власт: нали не за себе си са го правели, а заради другите… Нали са обръщали времето, създавали са културен проект? Отваряли са България към света? Нали всичко е било заради орфическото изкуство, националната идея или езотеричната отвъдност? Ако комунизмът го нямаше и не бяха срещали семейство Живкови, нали пак щяха да бъдат гениални творци?
Само че това го слушаме от две десетилетия и то почна да втръсва. А аз пък се сещам за една парижка премиера на филм за Лени Рифенщал, на която за първи и последен път видях на живо кинолегендата на Третия райх. С твърда и отсечена стъпка почти стогодишната Рифенщал излезе на сцената, каза няколко думи за творчеството си, а сетне заяви, че все пак съжалява. Съжалява, че е срещнала Хитлер, защото това е съсипало живота й. А после замълча. Не искам да обсъждам искреността на декларацията й, но мисля, че понякога едно мълчание натежава много повече от едно кресливо падение. Още повече, че, според суровата преценка на Цветан Стоянов, България няма дъно.
Отличен анализ на Николов! Роден съм преди 1989 г и считам,
че аналогиите с диктаторите и жените в бяло са много уместни. Добра идея е тони да направи анализ на Людмилието, времето межзу 75.та и 81-ва както го наричаше Вера Мутафчиева. Това е уникален период дори в сравнение с целия Съветски блок. Добре е да се направи нов портрет на Непрежалимата – защо никой от нарочените за репресии и смърт дисиденти не успя да я преживее? Например Георги Марков – можеше ли тази будителка в кавички да го спаси?
Проблемът за причините на устойчивата десетилетна позиция на диктатора Живков и продължаващата до днес хегемония на Правешкия клан във властта иде по няколко направления. За мен е несериозно да се прави какъвто и да било паралел между Борис Трети и близките му хора на изкуството и случилия се в края на седемдесетте и началото на осемдесетте години на миналия век опит да се наследява по някакъв начин партийната власт. Има огромна разлика в историческите и политическите дадености в описаните периоди от миналото ни, а някакви бели дрехи, дъновисти, Ванга, Рьорих и прочие намеси на езотерична екзотика не са имали нито съдбоносно, нито изобщо каквото и да било влияние върху реалността при живковия режим. По същество навсякъде, където комунистическата идея се е докопала, са следвали ужасни последици за народите и да го кажем в духа на авторовото намигване за някаква тайнствена обреченост: следвали са сатанински катастрофи за духовността, напредъка, следвала е дегенерация на обществото, по правило завършваща с крах – икономически, властови, нравствен, с една дума, следвало е скъсване на пъпната връв на живота. България в края на четиридесетте години, времето на сталинистките погроми, съвпадащи с най-милиционерския период на другаря Живков, време на безмилостно изтрепване на голяма част от цвета на народа ни и налагане на зловещ просташки диктат, нискочела власт на изверги с каскети, карабини през рамо и червени ленти на ръцете си, време на кървави пороища и кошмарно съсипване на заварената икономика, култура, образование, национална идентичност. За да разберем защо в края на седемдесетте се сещахме все по-често за родово-общинния строй, трябва да проумеем какво е точно ставало тук вечер, най-вече вечер и нощем, по сталински обичай в средата на века. По онова време всяка прилика с добър живот се е считала по правило за отклонение от простите каскети на партийната идеологема и дори властниците не са смеели да демонстрират нещо повече от понапълняване на бузите, но инак се обличали в дрехи, подходящи за военен комунизъм. Бомбета, тежки балтони с кожени яки, шапки с воалетки, обуща с два цвята на кожата, дълги копринени рокли, костюми от шевиот? : веднага нахлуват в къщата на „врага“ брадясали милиционери и елегантният завалия отивал директно и еднопосочно в Белене, а къщата му веднага давали на „наш другар“. Погромите в университетите, погромите в градовете навсякъде из страната, смазването на всеки по-интелигентен човек била нарочна цел, Жендов е само частица от зловещата машина-валяк, пускана дори безцелно срещу някого, ей така, за назидание. Шмугването на другаря Живков нагоре не поради негова пасивна позиция по времето на безпрекословното прилагане тук на похватите Сталин от страна на съветските сатрапи и техните брадясали слуги от МВР. Живковото шмугване нагоре е тъкмо поради абсолютното му престараване в сталинските години. Свалянето на Червенков и сетне на Антон Югов дори за секунда не сменят зверската зурла на режима вкрая на петдесетте и наивни са опитите да се говори за „разведряване“, „пролет“ и пр. детинщини относно събитията от април 1956 г. насам. В края на петдесетте и началото на шестдесетте години светът се говеше за атомна война, пропагандата громеше ежеминутно всичко извън желязната завеса, хората биваха принуждавани да правят сухари и да се готвят за оцеляване след ядрения взрив. Всичко у нас бе подчинено на съветската воля , а по същество критика към Сталин, Червенков и пр. изобщо не съществуваше ,където и да било. Другарите преследваха сатанинската си цел методично, каквато пропаганда им бе нужна, такава си провеждаха, виж материалите от Седмия конгрес и от Осмия конгрес. Да кажеш, че другарят Живков е човек от народа през 1958 г., когато в магазините нямаше лук, червен пипер, когато обувките и дрехите в конфекцията по-некачестеви от дрехите на затворниците, когато милиционерите си ходеха още със старите си зелени униформи с неизличени кървави петна, когато по радиото пускаха през минута „Шумете дебри и балкани“, „Разцветали яблоны и груши“, когато за виц те пращаха в каменоломнята , когато страхът те обезличаваше и те превръщаше в зомбиран роб, смешно е. Никакъв човек от народа не е бил другарят Живков, никой никога не го е3 възприемал за такъв, освен най-простите глупаци, вярващи на пропагандата. Беше обграден с пазванти още по времето на Хрушчов, че и по-късно след Горуня, а да не говорим към края на властта му, когато от Банкя до центъра на София милиционери в кордони по цялото трасе завардваха пътя от двете му страни и спираха всеки ден движението за час-два. Това продължи повече от десет години. Заради самолета на „Човека от народа“ загинаха Паша Христова и другите злощастни естрадни изпълнители, заради неговия кортеж загина сина на Георги Черкелов, заради прищевката на родата на човека от народа мръсните служители на ДС „почистиха“ трупа на изхвърленото момиче и загробиха тайната. Заигравката “ по царски“ на самозабравилия се диктатор. Пълна смешка са хитроватите опити да се изкарат за дисиденти някакви си критикувани другари. Всичко беше цирк. Да не забравяме кой написа сценария на най-зловещия български филм „Черните ангели“. Другарят Светлин например рисуваше с атеистична жар своите комунистически многодекарови поръчки, единственото окултно в тях беше отвратителната гробарска естетика.И нископоклонническата поза на Левчев, осмивана и подигравана на висок глас, докато той канеше за „народна сметка“ писателите, готови на флирт с комунистическия режим, едва ли е била „народна“. „Народното“ бяло обаяние на покойната дъщеря на диктатора, заради която построиха царска резиденция в Арбанаси, с хеликоптерна площадка, да може да си каца там с другаря Александър Лилов, е смешка. Целият фарс, подхранван от антихристиянски патос, добре дошъл за атеистичната партийна позиция, забраняваща празнуването на християнските празници, пасивността на българската Църква с нейния висш ченгеджийски клир по отношение на тайнственото преклонение пред Ванга. И ако все пак Левчев и Фол са способни хора, то за сатрапа на българското изобразително изкуство, пълен бездарник и отвратително зъл демон, не могат да се кажат дори две добри думи. Ролята на този подбран с мерак кръг около другарката с бял тюрбан, затворила заради прищевката си Лувъра, изнесла кой знае какво от оригиналите на съкровищата ни зад граница,за някакъв измислен „Златен век“, цялата постановка за тайнствени и закриляни от отвъдното „светли личности“ е пълен цирк, сътворен от откровени простаци. Всичко е направено с простата цел да се величае другаря Живков и да се насърчи представата за неземната сила на нагло готвещата се да го наследи в партийните и държавни постове негова дъщеря. Достатъчно беше само някъде да се каже нещо дори и под формата на майтап срещу диктатора и всеки майтапчия биваше натирван вдън земя, та сетне даже и за дисидент се докарваше. не е нужно да се изброяват всички завалии, изкръшкани завинаги от трапезата на правешкото покровителство.
Аз дори мисля, че напомнянето през пет минути за „опасносност от възвръщане“, за опасност от реабилитация и пр. глупости в реалността на днешна България на „национално-отговорните капиталисти“ са също част от инак по-същински мераци за индулгенция на остаряващите и плашещи се не толкова от възмездие в отвъдното ( има си хас, тези дебелокожи безбожнизи), колкото заради презрението към мястото им в историята. Всеки богат наследник на комунистическите велможи, захвърлили като труп ,рисуван от Светлин, своята идеология и станали за една нощ капиталисти, би платил и конференции
и статии, и документални филми, и възпоменателни изложби, би свикал незабавно същите предъртели червени интелектуалци, все още слугуващи на кастата на „другарите“, да се явят на служба ( и те идват с бясна скорост). И да незабравяме кой върти прехода и кой има интерес да седи в сянка, криейки се за изхабените позиции около ненужния вече и напълно захвърлен култ към Човек от народа. Цялятя постановка сега за насаждане на уж някакви „народни спомени“ и умиления към диктатора са нужни на кастата, за да се омаловажи главната роля за сегашната катастрофа, принадлежаща на мръсната бивша ДС. Истината е , че ДС задвижи нашенския вариант към „демокрацията“. Да омаскариш някого, сетне да го „реабилитираш“ е елементарен сталинистки похват, изпитан в практиката и работещ колкото през 1949 г. толкова и през второто десетилетие на 21 век. Нищо ново в инструментариума на познатата каста. Да се говори, че тя се готви за реабилитация е смешно. Кастата на другарите никога не е падала от властта. Смешно беше противопоставянето в предаването на Михнева по канал 3 уж на Живковистки кръгове срещу противници на Живковистите, идващи от Кунево-Пръмовите политически нови-правешки кукли на конци, както и смешен е опитът да се изгради „анти-живковски“ имидж на сина на скулптора на Живков. Смешка, та смешка. А езотеристите-мумии, останки от времето на Людмила, изтъкнатите колоси на „Златния век“? Те все повече се вграждат в собствените си мъртвешки мегаломании.
Наистина чудесни коментари! Не зная кой е Боби Ждребев, но просто е убийствено точен и верен. Дали отрепки като „сценаристката“ Фучеджиева и нейния секс-партньор по партийна линия – „поетът, писателят и преподавателят“ Левчев-син, четат тези безпощадни истини?… Съмнявам се! Питам се също, ще доживеем ли абсурдистански историци да се престрашат, и да подложат под скалпела на истинския исторически анализ и оценка, този отвратителен период от нашето съвременно битие? Казвам съвременно, защото всичко продължава под булото на една фалшива фасадна „демокрация“, и фактът, че се спотайват тези, които трябва да говорят, доказва само моята правота…