Паметта ни явно не е чак толкова къса, колкото се иска на някои. Нито пък носталгията по соца е доминанта на днешното съществуване.
Струва ми се, че това е достатъчно като обобщение. То обяснява провала на нелепия опит за реставрация на Людмила Живкова (покрай нейната 70-та годишнина), за който вече писах и нямам никакво намерение да се връщам към него. Една мимоходом пусната реплика и някои реакции във форумите обаче ме карат да мисля, че нещо остана недоизказано. И то е свързано не толкова с тоталитарното време, колкото със самите нас. Защото тоталитарната държава, както проницателно отбелязва още Бернанос, е не толкова причина, колкото симптом. Не идеологията е тази, която унищожава свободата; тя е по-скоро туморен израстък над развалините на свободната мисъл. Може би най-правдоподобен в случая е образът на една гигантска черна гъба, която израства от гнилите сокове на и без това разлагащите се свободи.
Какво имам предвид? Ще започна със споменатата преди малко реплика. В телевизионно предаване след разразилия се обществен скандал Евгения Живкова заяви, че нейният дядо Тодор Живков не е бил авторитарен и е давал свобода на мислене. Репликата, разбира се, мина и замина. И никой, абсолютно никой, не възрази нищо. Никой не си направи труда да припомни как още през 1950 г. тъкмо Тодор Живков, по поръчение на ЦК на БКП, лично громи Александър Жендов и жендовщината, с което без време вкарва в гроба известния художник. Да не говорим за прочутата му реч Комунистическата идейност – висш принцип на нашата литература и изкуство (15 април 1963), в която първият човек в държавата размазва цялото поколение на „разведряването” (Цветан Стоянов, Атанас Славов, Константин Павлов и толкова други). Реч, която завършва с пълен апотеоз на свободата на мислене: „впрочем за такива паразити и всевъзможни провалени типове, които се навъртат в София, отдавна взехме решение да отидат на работа… Очевидно е, че тук особени церемонии не са нужни. Те трябва да бъдат заставени да се трудят”. Най-скръбното е, че след тази реч – едно от най-наглите и просташки творения на българското ораторско изкуство (според Михаил Неделчев) – културните дейци бурно аплодират. А скоро лагерът в Ловеч се сдобива с млади попълнения, някои от които никога не се завръщат. Струва ли си да изброявам още?
Потокът от мнения във форумите под предишната моя статия – особено от читатели, родени около и след 1989 г. – обаче ме навеждат на мисълта, че трябва да се опитаме да разкажем онова време по друг начин. В дълбочина – като цялостен проект (за да не ни обвинят в едностранчивост), но и едновременно с това фронтално – чрез лицата, белязали този исторически отрязък.
Ето защо ще дръзна, макар и на бързи обороти, да скицирам една субективна история на авторитаризма в България и неговото гибелно очарование над част от интелигенцията.
А който не е съгласен с мен – моля, нека я пренапише или обори.
Откъде да започнем? От началото, разбира се. От яйцето – ab ovo – както са казвали римляните, за да стигнем до гнилите ябълки. Сиреч – от възникването на модерната българска държава, бързо наложила юзди над наивистичния плам на тънката образована прослойка от Възраждането.
Прескачам Батенберг, който изобщо не се интересува от малобройната и едвам прохождаща интелигенция. Известно е, че той предпочита да другарува с офицери, които в крайна сметка му спретват преврат и с помощта на Русия го катурват от трона. Фердинанд пък е бил прекалено обсебен от себе си, за да флиртува с интелигенцията. Ентомолог от набоковски тип, той определено предпочита пеперудите пред въпросната изменчива прослойка от обществото, която му отвръща със същата неприязън (Стоян Михайловски, д-р Кръстев). Така се стига до личния режим на монарха и освиркването му от студентите в Народния театър, както и до съответното затваряне на Софийския университет (1907). В орлеанския проект на Фердинанд връзката цар и народ е трябвало да бъде пряко общение, в което посредник като интелигенцията е бил повече от ненужен придатък. Ето я и до дилемата, остроумно формулирана от швейцарския публицист Пол Жантизон: Фердинанд обичаше народа, но не го уважаваше, докато народът уважаваше царя, но не го обичаше. Другото име на дилемата е абдикация.
Така стигаме до колебливия и нерешителен Борис III, който повече от всичко държи да избегне основната грешка на Монарха (както нарича баща си) – арогантността. В резултат на което на българския обществен хоризонт изниква една истинска новост – цар от народа. Нищо общо с образа на напетия княз Батенберг или с царя-слънце Фердинанд. Цар Борис е сред народа, той е един от народа; не е пришелец, а нашенец (както му повтаря Елин Пелин). Поради международната и вътрешна изолация младият цар води самотен живот. Ала забележете – бързо случва на интелектуална компания, в която се открояват писател, художник и професор (Елин Пелин, Константин Щъркелов и Александър Балабанов), за по-кратко наричани Пелинко, Щъркела и Балабана. С тях той теши самотата си и не на последно място – търси разтуха в лов из планините. Нерядко приятелите по чашка и лов са използвани за дискретни посреднически мисии, което си е в реда на дворцовата политика. Подкрепа на тези начинания (по липса на отраснала челяд), дава сестрата на царя – княгиня Евдокия – художница и меценат. Ето го началото на Общите художествени изложби, на журирания, откупки и царски награди. Обречената на самота и политика княгиня вкарва в царския дворец и струя езотерична духовност. Тя открива учението на Дънов, облича се в бяло, а сетне си построява дом в квартала на дъновистите (до бъдещото съветско, днес руско посолство). Трайното установяване на безпартийния и личен режим в страната (след 1935 г.) засилва всички тези тенденции, като официализира ролята на царската дружинка от съветници, сред които се откроява и още един писател дъновист – Любомир Лулчев (Л.Л). Политическият окултизъм се превръща едва ли не във втора национална политика, което силно изнервя съюзниците от Третия Райх (ако се съди по дневника на Бекерле). Някъде там за миг изниква и фигурата на една млада пророчица – Вангелия Гущерова, която нещо пророкува за нерадостната съдба на царя или Хитлер. Нахлуването на сталинските дивизии и „народната демокрация” нулира целия този проект, логично запращайки го в небитието.
Ала не би. И ако ви припомням и пренареждам тези познати факти, то е, защото искам да ви обърна внимание на историческия паралелизъм в българските авторитаризми (монархически и социалистически). Само три десетилетия след описания от мен проект, царят от народа (Борис III) е заменен с човека от народа (Тодор Живков). За кратко се възпроизвежда и фигурата на жената в бяло (княгиня Евдокия – Людмила Живкова). При това със сходна езотерика (дъновизъм, но обогатен с тайното учение на Блаватска и Рьорих), като отново изниква пророчицата Ванга… Оставам на вас да си отговорите по каква превратност на съдбата 30-те и 40-те години на ХХ в. (на царския личен и безличен режим) се възпроизвеждат през 70-те и 80-те години в комунистическа България? И то в засилен режим на несвобода. Българската история се оказа срез между две празни пространства, които взаимно се преливат. И така до днес.
Цялата тази гротеска отчетливо се фокусира в три ключови фигури от людмило-живковата епоха – отново писател, художник и професор. Може и да не е за вярване, но е така. Не го ли видим, нищо няма да разберем от проекта на тази епоха, в чиято сложност все по-често започнаха да ни убеждават.
За целта ще си послужа с методиката на Чеслав Милош от „Поробеният разум”, обозначавайки тези трима персонажи като Алфа, Бета и Гама. В което има известна игра, но историята изисква усилия, и който не е склонен да ги положи, предварително е обречен на неуспех. Защото късният соц, който сега се опитват да изобразят в неимоверната му сложност, всъщност си беше една Игра: игра на котка и мишки, игра с отстъпки и предпазливи ходове, игра за слава, почести и пари, игра за отстояване на достойнството. От всичко по малко, но не едновременно.
И тъй, Алфа. Започнал бурно като епигон на Евтушенко и Вознесенски, той, подобно на тях, чете стихове пред паметници и по стадиони. Подобно на тях мечтае и пише: „звездите са мои”. Ненадейно Алфа се събужда като зам.-председател на Националния съвет на една от най-казионните организации в България. После оглавява Писателския съюз, а по време на гоненията над Солженицин го заклеймява като „белогвардейска отрепка”. Тайната на тази пълна метаморфоза: приобщил се е към кръга на дъщерята на Вожда, на когото пък остава пословично верен даже след нейната смърт.
Бета е художник, ученик на известен живописец (на „българския Матис”, както го величае княгиня Евдокия). Отрано изпъква с умението си да одухотворява сивотата на соцреалистическия канон. Този му талант, както и неговата блага реч, бързо му спечелват място до дъщерята на Вожда. И много скоро, под влияние на целия този кръг, отвъдното изниква на платната му, преобразявайки неговото сиво и червено в социалистически езотеризъм. Бета заема множество високи постове през онази епоха. В края на режима с участието си в Русенския клуб разгневява Вожда, който даже иска главата му. Устоява като най-верен страж на проекта дори след 1989 г., което го превръща в първомайстор на много от окултните тенденции на прехода.
Гама е легендарен университетски професор, любим преподавател по антична история на поколения студенти. Едва наскоро, след отварянето на досиетата, стана ясно, че е играл ролята на „наводчик” – че е насочвал службите към студенти, подходящи за работа в културно-историческото разузнаване. Учител на дъщерята на Вожда. Дълги години е министър на народната просвета, докато благосклонността на Вожда не се оттегля от него в резултат на интриги, типични за византийския двор. Откривател на орфизма и създател на тракологията, той реабилитира трудовете на Богдан Филов, инжектирайки силна доза от национализма на 30-те в социалистическата казионна историография.
Ала защо ви разказвам всичко това? Не за да бъда съдник на Алфа, Бета и Гама или пък на техните предходници. Опазил ме Бог. Описах тази кратка история на родния авторитаризъм с убеждението, че фигурата на интелектуалеца въплъщава изкривяванията и пороците на целия национален проект. Намеренията на авторитаризма са ясни: той знае да премазва съдби, както и да купува съвести. Но не по-малко явни са и изкушенията на тези, които са имали пряк допир с тоталната власт: нали не за себе си са го правели, а заради другите… Нали са обръщали времето, създавали са културен проект? Отваряли са България към света? Нали всичко е било заради орфическото изкуство, националната идея или езотеричната отвъдност? Ако комунизмът го нямаше и не бяха срещали семейство Живкови, нали пак щяха да бъдат гениални творци?
Само че това го слушаме от две десетилетия и то почна да втръсва. А аз пък се сещам за една парижка премиера на филм за Лени Рифенщал, на която за първи и последен път видях на живо кинолегендата на Третия райх. С твърда и отсечена стъпка почти стогодишната Рифенщал излезе на сцената, каза няколко думи за творчеството си, а сетне заяви, че все пак съжалява. Съжалява, че е срещнала Хитлер, защото това е съсипало живота й. А после замълча. Не искам да обсъждам искреността на декларацията й, но мисля, че понякога едно мълчание натежава много повече от едно кресливо падение. Още повече, че, според суровата преценка на Цветан Стоянов, България няма дъно.
