Гийом дю Вентре е един от многобройните забравени днес поети-хуманисти и поети-воини от втората половина на XVI век във Франция — период, белязан от кървава борба за власт и влияние между католици и хугеноти в условията на нарастваща нестабилност на кралската власт.

Достъпните биографични данни за него са твърде оскъдни. Роден през 1553 г. в семейството на обеднял гасконски дворянин, той традиционно бива обучен на военно изкуство, но получава и отлично хуманитарно образование, свободно владее латински и гръцки език. През 1572 г. Дю Вентре е деветнадесетгодишен младеж, воин, гуляйджия и поет, който забавлява цял Париж с остроумните си каламбури и изящни стихове. Вартоломеевата нощ преобръща живота му, и лекомисленият гуляйджия внезапно се проявява като бунтар и патриот. Също като своя близък приятел, поетът Агрипа Д’Обинье, Дю Вентре е потресен до дъното на душата си от кървавата разправа и излива своето възмущение в гневни, изобличителни стихове, заради които попада в Бастилията с обвинение в държавна измяна. Намесват се влиятелни приятели и кралят заменя смъртната му присъда с изгнание в Англия, откъдето Дю Вентре скоро се завръща тайно, за да се присъедини към войските на Анри Наварски. След като Анри приема католическата вяра през 1589 г., за да се възкачи на френския трон под името Анри IV, Гийом се разочарова и от него, като не пропуска да изрази неодобрението си в бичуващи стихове. В последните години от живота си, окончателно разочарован и обезверен, той напуска Париж, оттегля се в семейното си имение в западна Гаскония и там тихо и незабелязано завършва бурния си житейски път, вероятно през 1602 г.

В творчеството на Гийом дю Вентре могат да се открият три основни групи мотиви. Те се преплитат и застъпват неведнъж, но всяка от тях има своя собствена стойност и постижения.

1) Традиционните за френските поети от 16 век мотиви, свързани с carpae diem: възпяване на радостта от живота, от любовта и от поезията, насладата от младостта и буйната кръв, нехайното и показно пренебрегване на опасността… Като контрапункт тук звучат мотивите на носталгия по любимата жена или по родната Франция, докато поетът е в изгнание. Във формален план тези мотиви са развити в безупречни стихове с изящен изказ и особено внимание към различни стилови ефекти:

BENEDICTUS

Благодаря, Създателю добри,

за щедрите ти дарове безчет.

Затуй, че във гасконските гори

съм се родил – развейпрах и поет.

За любовта, но и за свободата,

за благородното ми потекло,

за ударите вражи на съдбата,

за хляб и вино, за добро и зло.

За острия ми, зъл, цветист език,

за бликащите рими – всеки миг

Създателю, теб неуморно славя!

В живота крача с радостно сърце.

Какво от туй, че в моите ръце

кесия вечно празна си поставил?[1]

2) Злободневни мотиви: пресъздаване на опустошението и страданията на гражданската война, гневно изобличаване на виновниците за тях. Разбираемо тези мотиви имат по-силно присъствие в творчеството на поети хугеноти като Агрипа Д’Обинье, например. Картините на войната понякога стигат до натурализъм в търсене на максимална изразителност и въздействие, а нападките срещу виновниците се изливат в блестящи, хапливи сатири:

Вартоломеевата нощ

Дим, крясъци, камбаните звънят

и пламък ближе лакомо стените.

Провлачва Сена кървави водите

и трупове по кладите горят.

А белите наметала минават

и с факли осветяват всеки дом.

Светият кръст, надраскан мълчешком,

е знак за дива, кървава разправа.

Тъй цяла нощ камбаните ехтят:

и църквата, и кралят благославят

клането, и неспирно призовават

за повече жестокост, кръв и смърт.

Къде е брат ти, Каин?! Говори!

Виж – кърваво клеймо на теб гори!

3) Третата група мотиви също не са непознати в творчеството на ренесансовите поети. Това са разсъждения и прозрения за ролята на поета и същността на поетическото творчество, мястото на твореца в света и смисъла на неговото съществуване. Дю Вентре утвърждава своята самобитност, като формулира не просто свое поетическо кредо, а свой морален императив: безусловното свободолюбие като единствен и върховен смисъл в живота:

Шесто сетиво

Водовъртежът бесен на живота

не ме уплаши и не ме сломи.

Видял съм всичко, чул съм всяка нота,

докоснал, вкусил, вдъхнал… Но унил,

в живота крача, сякаш го сънувам

като измамна, празна пъстрота –

защото Свободата аз бленувам

и шесто сетиво – за свобода.

Пет само сетива са днес познати.

В света обаче зее празнота:

навсякъде я търсих, много патих –

но ни веднъж не срещнах Свобода.

Петте си сетива задоволявах,

а шестото – жадуващо остава.

В продължение на векове Гийом Дю Вентре остава забравен и непознат, още повече че приживе публикува само една стихосбирка, „Сонети“ (1597). Едва в средата на XX век читателите получават възможността отново да се докоснат до неговата поезия, и то в превод: първото съвременно издание на сонетите му всъщност представлява превод на руски език. Този превод е резултат от мащабен труд, започнат през 1943 г., завършен едва през 1947 и подготвен за издаване през 1953 г. По различни причини, обаче, първото издание е осъществено едва през 1989 г. Днес то е библиографска рядкост, но може да се открие свободно и напълно легално в Интернет.

Този превод и представянето на забравения поет-бунтар са дело на двама души: Яков Харон и Юрий Вейнерт.

Яков Евгениевич Харон, роден през 1914 г. в Москва, е известен съветски звукооператор. Прекарва детството и юношеството си в Германия, където майка му е командирована на работа, блестящо завършва гимназия и три курса в Берлинската консерватория, увлича се от киномузика и изучава техниката на звукозаписа. Голямата му любов е звуковото кино. В Москва Харон има значими професионални постижения в тази област и озвучава някои прочути филми от онова време. Арестуван е на 23-годишна възраст и получава десетгодишна присъда в лагер в Далечния изток. В лагера създава оркестър и дори оперна трупа, работи и в конструкторско бюро. Когато излиза на свобода през 1947 г., веднага и с лекота се връща към работата си в киното. Остава обаче по-малко от година на свобода: през 1948 г. отново е арестуван и прекарва още седем години в безсрочно заточение. След завръщането и реабилитацията си Харон отново се вписва успешно в професионалната си среда, получава награди за изобретения, чете лекции във ВГИК и води популяризаторски беседи по телевизията. Умира през 1972 г. от туберкулоза, от която се е разболял в лагерите.

Юрий Николаевич Вейнерт е роден също през 1914 г. в Петроград. Потомствен интелигент, той от малък проявява разностранни таланти: свири на пиано, превежда, съчинява стихове. Докато е още дете, родителите му са изпратени в лагер. Самият той за първи път е арестуван на 15-годишна възраст и след това няколкократно е изпращан в лагер. В промеждутъците успява да завърши ФЗУ (фабрично-заводско училище) и един курс в Ленинградския институт по железопътен транспорт. Загива при неизяснени обстоятелства през 1951 г., докато е в безсрочно заточение. След навършване на пълнолетие прекарва на свобода общо само 3 години. В един от лагерите се запознава със своя връстник Яков Харон.

Този лагер, който се нарича твърде иронично „Свободное“, е разположен на трасето на днешната Байкало-Амурска магистрала. Двамата младежи намират много общи интереси – измежду които, музика и поезия – и бързо се сприятеляват. През 1943 г. са разпределени на работа в новия леярски цех към лагерния завод, където работата е убийствено тежка. Един ден, след като са разлели разтопения чугун в леярските форми, Юрий Вейнерт, отпуснат без сили на пръстения под и вперил очи в червените отблясъци на нажежения метал, внезапно проговаря в мерена реч:

Тъй Хефест е ковал за боговете…

А Яков Харон подхваща с натежал от умората език:

…доспехи, и от слънцето по-светли.“

Така започва поетическото начинание на двамата лагерници.

Юрий Вейнерт е този, който създава буйния гасконски поет Гийом дю Вентре. Той образува неговото име — „Вентре“ — като анаграма от собствената си фамилия – Вейнерт. „Запазеният портрет“ на поета всъщност е преработената фотография на самия Вейнерт: дорисувани са буйна коса, брада и мустаци, съответно облекло… Съавтор и „художествен ръководител“ на начинанието е Яков Харон; той подготвя и заключителния коментар към сонетите. Смята се, че автор на стиховете е основно Юрий Вейнерт, но двамата без съмнение са работили заедно по тях. Характерът, биографията и сонетите на Гийом дю Вентре са тяхно общо дело.

Първият сборник със сонети на Дю Вентре е съставен в Комсомолск-на-Амур през 1946 г. и е изцяло ръкописен. Той е написан с туш на паус, тъй като в лагера не са разполагали с друга хартия, а Вейнерт, работил в лагерния завод, е имал достъп до чертожни материали. Тогава създават и „портрета“ на поета, и биографията му: смятат да предложат сборника за публикуване през 1953 г. – за четиристотингодишнината от „раждането“ му.

Стиховете междувременно се разпространяват, като се декламират наизуст в лагерите, а чрез роднини и приятели се разнасят из страната. „Преводачите“ започват да получават писма на възхищение и благодарност. Немалко мастити литератори, повярвали на мистификацията, дават висока оценка на труда им.

През 1947 г. Вейнерт и Харон са освободени от лагера и отнасят със себе си първите четири ръкописни екземпляра на книжката на Дю Вентре с готови 40 сонета. През 1948 г. отново са арестувани и изпратени в безсрочно заточение на различни места. Повече никога не се срещат, само си разменят писма. Вейнерт загива, вероятно при злополука в минна шахта, през 1951 г. Харон е освободен и се връща в Москва през 1954 г. Незабавно започва да подготвя втория сборник със сонети, които вече са 100 на брой: печата стиховете на машина и саморъчно ги подвързва със спирални пружинки. Едва след като завършва това дело, започва да събира документи за реабилитацията си. Този сборник излиза от печат едва през 1989 г.[2], когато Харон вече не е между живите.

Измежду множеството литературни мистификации на всички времена тази заема по-особено място. Двама лагерници измислят несъществуващ френски поет, неговата личност, биография и стихове. Сонетите, мними преводи от френски, се съчиняват в нечовешки условия, без никакви справочни и помощни материали, дори без хартия, на която да се записват и редактират.

Защо Дю Вентре е гасконец, живял през XVI век? Защо пише стихове, и то сонети? Защото четиримата мускетари са популярни и обичани литературни герои, а много хора четат, декламират и пишат поезия. Познанията си за века авторите черпят от общата си култура, обяснимо основана на популярна литература като „Тримата мускетари“ на Дюма или „Хроника за царуването на Шарл IX“ на Проспер Мериме.

Дали съдбата на Дю Вентре отразява тази на авторите му? Не непременно; единствено затворът и изгнанието могат да се свържат по-пряко с техните житейски обстоятелства, като и двете тематики не са особено силно застъпени в общата маса на сонетите. Не бива да се търси пряко и буквално сходство между чувствата и биографиите на „поета“ и на неговите „преводачи“. Не в това е смисълът на Дю Вентре.

Дю Вентре е епизод в живота на Харон и Вейнерт, епизод продължителен и несъмнено важен, но не е дело на целия им живот. Каква е стойността на този епизод?

В своята известна книга „Човекът в търсене на смисъл“, която неотдавна излезе на български език[3], психиатърът и създател на логотерапията[4] Виктор Франкъл определя търсенето на смисъл, така наречената от него „воля за смисъл“, като първична мотивация в човешкия живот, а не „вторична рационализация“ на инстинктивните нагони. „Този смисъл е неповторим и специфичен в това, че трябва и може да бъде осъществен единствено от човека. Само тогава той постига значимост, която ще задоволи собствената му воля за смисъл.“[5] Според Франкъл смисълът в живота може да бъде открит по три различни начина: 1) чрез творческа работа или извършване на някакво дело; 2) чрез преживяване на нещо или среща с някого; и 3) чрез отношението, което човекът възприема към страданието си, когато то е неизбежно[6]. Смисълът на живота винаги се променя, но никога не престава да съществува.

Проектът Гийом Дю Вентре дава възможност на своите автори да намерят смисъл или, по-точно, да създадат смисъл в живота си, със сигурност по първия начин, до голяма степен по втория и с голяма доза вероятност, по третия. Така той е синтезираща и многостранна илюстрация на концепцията на Франкъл.

Всяко творческо постижение несъмнено носи голямо удоволствие, толкова по-голямо, колкото по-трудна е поставената задача. Вейнерт и Харон избират сонета, една от най-трудните литературни форми, и си поставят задачата да го овладеят с лекота и виртуозност в среда, в която не разполагат нито с елементарни условия за писане (нямат време, нямат възможности, нямат дори хартия), нито с каквито и да било документални материали, които да им помогнат за стилизацията. При това те са крайно придирчиви към работата си. Редактират и поправят многократно всеки сонет – първо в личен контакт, а впоследствие, с писма. Отвъд радостта от успешно преодоляното предизвикателство, творческите постижения реално придават смисъл на лагерните епизоди в живота на Вейнерт и Харон (доколкото могат да се нарекат „епизоди“ периодите, обхващащи по-голямата част от живота им). Извън тези епизоди, в кратките промеждутъци между тях или, за Харон, след реабилитацията му, двамата се занимават с други дела, които осигуряват смисъл на живота им: Харон – с любимата си звукооператорска работа, преподаване, популяризаторски сказки, Вейнерт – с образованието си, макар и по принудително фрагментарен и непълен начин. Полетът на фантазията в създаването на фиктивния поет и изковаването на неговата биография и представяне, усилията по стилизация на сонетите, така че да бъдат максимално близки до поетическото творчество от избраната епоха, самото съчиняване на стиховете, придирчиво и прецизно, намеренията за тяхното публикуване насищат със смисъл лагерното им съществуване. Получаваното признание, макар и неофициално, утвърждава този смисъл.

Двамата автори добре си дават сметка за неизбежното наличие на несъответствия и разминавания с образа на френски ренесансов поет, които един по-задълбочен и професионален анализ би открил. Харон впоследствие разказва как двамата се забавлявали с мисълта колко исторически, езикови и стилови неточности ще открият специалистите, когато анализират книгата им. Това също свидетелства за изначално смислопораждащата ѝ функция: чрез творчеството да намерят смисъл на живота си именно в онзи период.

Има един интересен факт, свързан с опитите за публикуване на сборника през втората половина на 50-те години. Тогава Харон, след като вече е преписал и подвързал в самиздатска книжка стоте сонета, ги дава на свои близки приятели с молба да ги предложат за издаване, но без да разкриват нито имената на авторите, нито обстоятелствата, в които те са написани. (Всъщност, само в този период и не за дълго Дю Вентре действително функционира като мистификация и литературна шега.) Отзивите не са никак възторжени. Мастити литератори и поети като Самуил Маршак и Корней Чуковски критикуват сонетите за тяхното „маниерничене“, „префърцунена стилизация“, исторически неточности и формални несъвършенства, и ги преценяват като неподходящи за публикуване. Когато обаче разбират кой и къде ги е писал, позицията им се променя коренно. Точно това не е искал Харон: желанието му да скрие авторите и обстоятелствата по написването на сонетите изразява донякъде същността на литературната шега, но най-вече, нежеланието да предизвиква състрадание и снизходителност. Реакциите на критиците, от своя страна, ясно утвърждават стойността на „Зли песни“ като пряко обусловена от смисъла, който тези стихове са породили в живота на своите автори.

След смъртта на Вейнерт и след освобождаването на Харон подготовката на окончателен вариант на сборника със сонети на Дю Вентре отново осмисля живота на Харон, вече на свобода. След завършването на този вариант и няколко непродължителни опита за публикуването му той се връща към работата и към другите си разностранни интереси, създава семейство – и до голяма степен губи интерес към Дю Вентре, като прави само няколко вяли опита да го публикува, единствено в памет на приятеля си. Смисълът на неговия живот вече се открива в други дела и в други хора.

Вторият механизъм за създаване на смисъл – чрез любовта към друго човешко същество – също функционира в начинанието Гийом Дю Вентре, макар и частично, опосредствано и непълно. Повечето от лирическите сонети в сборника са адресирани към една загадъчна дама: Маркиза Л. Зад тайнствената непозната всъщност се крие красивата и много талантлива студентка Люся Хотимская, единствената любима на Юрий Вейнерт. Стиховете на Дю Вентре дават израз на тази любов по крайно деликатен, филигранен начин, като същевременно успешно се вписват в стилизацията à la лековат ренесансов поет:

Моят хороскоп

На маркиза Л.

Не мога във звездите да открия

съдбата, а поличби не чета.

Ни черната, ни бялата магия

не ме влече – не ми е нужна тя.

Тъй не разбирам знаците небесни.

Но ако най-изкусен хороскоп

предскаже чрез планетите потоп –

това изобщо няма да ме стресне.

Защо като гъсока римски в смут

наоколо да тичам като луд?

Ще вкусвам на живота радостта

без капка безпокойство и тревога –

уверен, че съдбата си ще мога

във твоите очи да прочета.

За функционирането на третия механизъм за създаване на смисъл – чрез отношението към неизбежното страдание – няма преки доказателства, тъй като никой от авторите не говори публично за несъмнено преживените в лагера страдания. Същевременно, за този трети път за откриване на смисъл в човешкия живот – в неизбежното за него страдание и въпреки страданието – би могло да се съди косвено: по това, че авторите са оцелявали и оцелели в сталинските лагери и заточения, където са загивали милиони, и по това, което е известно за лагерите от други произведения, представителни за „лагерната литература“ в СССР.

В контекста на тази литература творчеството на Вейнерт и Харон заема особено място. През 50-те години не се намира издател на сборника поради неизбежните неточности и несъвършенства на стилизацията, но след отприщването на публикациите в края на 80-те и през 90-те години също няма особен интерес за издаването му. Този сборник е прекалено различен от преобладаващите документални и автобиографични хроники, разкрития и смразяващи разкази за невъобразими жестокости в лагерите, най-характерни за т. нар. „лагерна литература“, чиято първична цел да разкрие злото и да съхрани паметта за него. В този смисъл „Зли песни“ на Дю Вентре е уникална творба, тъй като не се вписва нито в парадигмите на традиционния литературен анализ, нито в автобиографично-хроникьорските структури на лагерната литература. Тя черпи своята стойност от това, че поражда жизненоважен смисъл в самото си създаване. Най-голямата ѝ ценност е за двамата ѝ автори, и в периода 1943-1951 г. Същевременно, тя има висока стойност и днес. Изящните стихове свидетелстват чрез имплицитно вплетения в тях зловещ контраст за ужасите на сталинските лагери по също толкова, ако не и по-разтърсващ начин като почти документалните повествования за живота и смъртта в тях. Днес „Зли песни“ трябва да се четат не просто като поезия, а като свидетелство – за живота, за смелостта и борбата, за победата на две човешки личности над засмукващото безсмислие на лагерната машина.

Библиография 

Platonov, Rachel. ‘The „Wicked Songs“ of Guillaume du Vintrais: a 16th-century French Poet in the Gulag’. Slavonic and East European Review. 2012; 90(3):428-449. http://www.manchester.ac.uk/escholar/uk-ac-man-scw:151645

Болотовский, Михаил. Неутолимая любовь к свободе. http://www.ourtx.com/issue-303/6059

Воспоминания о ГУЛАГе и их авторы. Вейнерт Юрий Николаевич (1914-1951). http://www.sakharov-center.ru/asfcd/auth/?t=author&i=982

Воспоминания о ГУЛАГе и их авторы. Харон Яков Евгеньевич (1914-1972) http://www.sakharov-center.ru/asfcd/auth/?t=author&i=1353

Гийом дю Вентре, блестящий французский поэт 16 века. http://lj.rossia.org/users/oranta/847056.html

Поэтический вымысел в непридуманных обстоятельствах. http://www.memo.ru/d/163418.html

Симонов, Алексей. Дю Вентре в эпоху джу Гашвили. «Иностранная литература» 2013, №4.  http://magazines.russ.ru/inostran/2013/4/s18-pr.html

Симонов, Алексей. Харон и русский зэк Гийом дю Вентре. http://uisrussia.msu.ru/docs/nov/2008/57/nov_2008_57_32.htm

Франкъл, Виктор. Човекът в търсене на смисъл. София, ИК „Хермес“, 2013 г.

Харон Я. Е. Злые песни Гийома дю Вентре : Прозаический комментарий к поэтической биографии. – М. : Книга, 1989. – 240 с. Онлайн на: http://www.sakharov-center.ru/asfcd/auth/?t=book&num=1357

Бележки

[1] Тук и по-нататък преводите са мои (бел. авт.).