„Гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте.“
Тези думи на нашия Господ ни изглеждат твърде неправдоподобни. Едва ли има нещо по-абсурдно за нашето съзнание от това да си представим твореца на вселената гладен или жаден, или болен!
Думите са толкова шокиращи, че в мига, в който ги прочетем, обръщат обичайната ни представа за Бога. Представата ни за Твореца на света е, че Той е трансцендентен, надхвърлящ представите ни, неподвластен на изпитанията ни. Всъщност чрез тези думи Христос цели именно да преобърне представите ни, погледа ни, отношенията ни.
Ако ние си представяме Бога само трансцендентен, отношение ни би било ориентирано към някаква абстракция, би се изразявало в нещо различно и откъснато от всекидневието ни, чуждо на живота ни, би било противоположно на всичко, което се случва и което вършим тук на земята. Точно това наблюдаваме в богословските системи на религиите, в които Бог е трансцендентен.
Ние, християните, вярваме че Бог стана човек. Сигурно повечето хора вярват, че вселената е създадена от творец. Под различни форми това го предполага и науката. Просто защото да си представим обратното – че вселената и всичко съществуващо в нея е възникнало от само себе си, че непоклатимите закони, по които е устроена, просто са се появили някак си, е още по-трудно. Но така или иначе ние виждаме, че светът, този огромен свят съществува, и това ни насочва да мислим за творец. И тъй като съзнанието ни не може да го вмести и в най-мащабните, и в най-необичайните си представи, той остава за нас далечен, недостъпен и чужд.
В основата на християнския мироглед е любовта. Заради любовта Бог стана човек. И ние можем да осъществим връзка с Него единствено чрез любовта.
Човекът порасна по ум, но оскъдня по любов. Човешкият ум направи пред очите ни света неузнаваем. Ала никое негово достижение не може да компенсира липсата на любов. Живеем в свят, богат на блага и беден на милосърдие. Извън възможностите ни е да се справим с тази аномалия.
Но невъзможното за ума е възможно за любовта. Изумително е, че Христос не иска нищо за Себе Си – но когато дадем залък хляб на гладен, нахранили сме самия Него, когато посетим болен, посетили сме Него. Служенето ни към Него е служене на оскърбените и унизените. То е достатъчно основание за приемане в небесното царство. Да помагаме на Неговите „най-малки братя“ е единственото условие, което Христос ни е посочил.
Любовта се изразява в емпатия. Емпатията не е съчувствие, а съпреживяване. Степента на емпатия е пропорционална на любовта. Когато Христос се отъждествява с гладните и болните, това е много повече от емпатия. Той поставя не Себе Си, а тях в центъра на вселената. Творецът на света „отсъства“ от света, „оттеглил“ се е, за да постави в неговия център гладния. За Него гладният не е „друг“, а Самият Той. Христос не се оприличава, а се отъждествява със страдащите. Христос не е мнимо гладен, мнимо жаден и болен, защото като прие смъртта на кръста, Той преживя лично върховното страдание.
Да вярваме в един трансцендентен и непознаваем Бог, не ни се струва трудно и тежко. Трудното и тежкото е да дадем залък на гладния. Умът ни неусетно се приплъзва към въпроса, с който реагират на думите Му онези, които са отказали хляб и милост – „Господи, кога Те видяхме гладен, или жаден, или странник, или гол, или болен, или в тъмница, и не Ти послужихме?“ Наистина – кога? Те са искрено учудени, те са изумени, шокирани. Не са разпознали Господа, защото в техните представи Той може да бъде само трансцендентен и не може да бъде гладен. Когато човек е чужд на любовта, той е чужд на гладните, остава чужд и на Бога. Когато не може да Го разпознае гладен, не може да Го разпознае изобщо. Защото единствената връзка с Него е чрез любовта.
