Портал Култура представя късометражния филм на Петър Крумов в сътрудничество със сайта kinematograf.bg
„Глад“ (2021), режисьор и сценарист Петър Крумов, продуцент Борислав Чучков, оператор Георги Георгиев
Някъде в далечното Средновековие или пък в също толкова далечното бъдеще Деспотът (Калин Арсов) царува над своите останки от крепостна стена, заобиколен от най-приближените си и клетите си и ожесточени подчинени. Върлуват въпиещ глад, скука и лудост сред атмосфера, нагнетена с глупашка злоба и несправедливост. Момчето (Александър Тонев) – авантюрист или може би мошеник, се появява с огромен чудат предмет, за който твърди, че пресъздава звука на морето. За съжаление никой не е виждал или чувал вълните освен Палача (Николай Додов). В един миг всички са извадени от гниещата си летаргия, но докога? Такъв е накратко сюжетът на късометражния филм „Глад“ от режисьора и сценарист Петър Крумов. Една ситуация от дивашко грубите времена на човечеството или лош развой на историята след разрухата на цивилизацията. Филмът е мрачен анекдот, в който по думите на режисьора „тържествуват насилието и ведрата глупост“.
Петър Крумов споделя, че неговото най-голямо вдъхновение за заснемането на „Глад“ е филмът „Трудно е да бъдеш бог“ на Алексей Герман, който от своя страна е адаптация по едноименния роман на съветските фантасти братя Стругацки. Безкомпромисната и провокативна реалност, както и изключителните гротескови персонажи утвърждават филма на Герман като част от безсмъртната архетипна образност на човешкото Средновековие. Едно не толкова историческо средновековие, а по-скоро състояние на човешките душа и общество, което може и се повтаря в хода на времената. В същия дух нито епохата, нито планетата в „Глад“ са строго фиксирани. Ставаме наблюдатели на една любопитна ситуация, един шеговит, но безмилостен фрагмент от време-пространството.
В тази колкото абстрактна, толкова и конкретна история царят бездушие, безумие и варварство. Човешкото е заменено от животинското, мисълта от инстинктивното, а чувствата от най-елементарното подчинение на нуждата. Вътрешният кръгозор на персонажите е двуизмерен. Те са или сити, или озверели; или боси, или с крадени обувки; или луди, или досадно скучни. Черно-бялата вселена на това забравено от бога „царство“ лъха на анархия и абсурд. Хората не се събират около общи идеи, принципи или истории, а около надеждата за предстоящата супа. Разпадът е повсеместен, както в архитектурно, така и в морално отношение. Раздават се присъди и нареждания, потъпква се всякакво достойнство у човека и никой не може дори да си представи, че светът би могъл да има друг облик.
Смел и ексцентричен, филмът на Петър Крумов хвърля пред погледите ни една история, която трудно може да се тълкува еднозначно. Камерата провокира с откровения си натурализъм, пищни детайли и нетипични физиономии. Абстрактно съновидение, антиутопия или пък саркастично иносказание. Действието търпи различни трактовки отвъд централната тема за глада – едновременно телесен и метафизичен, както двигател, така и разрушител на живота. Зрителите са поканени да изтълкуват „смисъла“ на сюжета спрямо собствените си усещания и разбирания. Спорно е дали стомасите, или душите на персонажите са по-празни, но колкото и далечно да изглежда времето, в което се развива, филмът може да се гледа и като алегория за нашето съвремие. Като че ли във всяко време всичко друго губи почва под краката си, губи оправдание, когато гладът надвие разума и освободи допотопните си сили върху човешкото съзнание. Така чудото на огромния рапан, донесен от странстващото момче, вместо възторг предизвиква буря от злоба, завист и неоправдана агресия. Възможността за сътворяването на една нова живителна мечта и вяра, която да разкъса непрогледния духовен мрак на героите, бива потъпкана и изпотрошена, а крехката нишка от светлина успява да раздвижи единствено съпругата (Мила Роберт) на оскотелия деспот. Тя е обладана от магическата раковина, светът ѝ е разтърсен, но дали ще успее да се изтръгне от свирепата паст на нищетата, опустошаваща тези низвергнати от въображението земи?
Все пак нотка надежда намигва от края на филма. Сигналът, че супата е готова, сякаш изтрива кратката памет на злочестата пасмина, която съставлява жалкото владение на деспота. Миг преди да се случи най-непростимото плаха съпричастност, някаква искрица от емпатия се промъква в моралния ступор на двама от персонажите. Палач и жертва се помиряват, сякаш за да пощадят малкото останала човечност и съвест между хората. Утоляването на глада обаче е временно.
Стилистично филмът напомня на класическото монохромно неореалистично кино. Кадрите на оператора Георги Георгиев прецизно композират дистопичното мироздание на „Глад“ и ни превеждат през дрипавата галерия от персонажи. Вниманието ни заслужават също така прекрасният кастинг и екстравагантните костюми (Светла Дионисиева), а всичко това е обгърнато от отвлечена и минималистична музика (Светлозар Георгиев), която ни понася към дивите времена, приютявали хората сред мизерия, камъни, кал и мрак.
Иван Врамин
