Бих искал, особено в тези следпасхални дни (и в изборния ден, в който не може да се говори за политика), да се опитаме да осъзнаем, ако щете да чуем гласа, с който звучат тези три основни чувства, присъщи на нашата природа: на радостта, на възторга, на възхищението.
Ще кажа отначало, че според мен радостта е дълбинно свързана с новината. Тя винаги се усеща като изненадващо събитие. Тя е по природата си възклицателна, а поради това е съществено присъща на детството. По своя звуков тон тя поради това е дискантна. Неслучайно децата почти всякога са радостни. За тях всичко е ново и изненадващо, всичко е събитие – събитие е всяка играчка, всяка промяна в интериора на стаята, когато приближи празник и тя бива украсена, всяко събиране на фамилията, което ние сме преживявали безкрайно много пъти, всеки нов ден, всяко извеждане на разходка, всяко завеждане в друго населено място. И ето: тук сякаш се изправяме пред парадокс: у детето тази непресекваща светла събитийност, тази постоянна дискантна възкликналост на света се корени в една пред-натална памет, която все още е жива в него. Паметта за благосъздадеността на света, за това, че самото съществуване е… подаръкът на подаръците. За детето все още целият свят е една всеобемаща ласка, отворена към него, вътрешно присъщи елементи на която са и майката и бащата, и дядото, и алеите в кварталната градинка, и пробягващата през нея катерица, и светлината отсреща…
Онова, което не позволява на нас възрастните да изпитаме тази примордиална, все още присъща на детето радост изглежда е това, което се е натрупало в нас – тежкият дъх на нашето минало, задухата на нашите години – това да не можеш да преживееш нито един истински настоящ миг, но през цялото време да изпълваш настоящето си със задухата на онова, което носиш със себе си. Да виждаш всичко и винаги от задушната стая на твоята „биография“ или от перспективата на грижите „оттук нататък“. За да се вкуси зрялата радост трябва изглежда да имаш способността да въздъхнеш и да се озовеш – именно да се озовеш – в ето този момент, в който… по голата ти кожа полъхва вятърът на творението, в който днес, сега и тъкмо сега тези неповторими лъчи те осветяват и ти дават да видиш битието. Защото то – битието, освен континуум е и континуум от настоящи, невероятно настоящи дискантни моменти.
Ето защо впрочем антагонист на радостта е… унинието, олицетворено от онзи библейски дух-изкусител от пустинята, който от векове и хилядолетия повтаря с (бас-профундо) на човечеството едно единствено изречение (дочуто някога от Еклисиаста): „Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави – няма нищо ново под слънцето“ (Екл. 1:9). И неслучайно той е митически, беловлас, той е стар, той е прадревен.
Напротив – възторгът идва от тоталността, от все-общността (или пък от последния предел, от „есхатона“). Той може да се роди от радостта, ако се осъзнае, че цялото, цялото битие е „подарък“, че безпределността му е израз на невероятната, на неизбродната щедрост на Създателя му. И че нему – след всички драми и трагедии в него е съден триумфален край. Звуковият тон на възторга е хорален. Можем да го чуем въплътен по гениален начин в онази „Алилуия“ от „Месия“ на Хендел.
А какво е възхищението, възхитата? Самата дума на български ни показва, че в него ние биваме обзети, грабнати и не по наша воля отнесени горе. Възхищението типологически се пробужда от отвъдността, от трансценденцията, както е в онази велика визия на блажени Августин, в която всички неща, с това самото, което са, с това самото, че (въобще) са, сочат, свидетелстват, че нещо решаващо те… не са и то – соченото, свидетелстваното – е отвъд, отвъд, безпределно отвъд. Ето защо, мисля пък, че фонията на възхищението е… внезапно чутата, наистина чутата (най-често под бездънното нощно небе), тишина на мирозданието, въз-хитено, замлъкнало под всякога недостижимото, но присъстващо „отвъд“.
