Начало Идеи Гледна точка Гласът на съвестта и руският нацизъм
Гледна точка

Гласът на съвестта и руският нацизъм

4196

Преди време, в чисто теоретичен план, се бях запитал дали гласът на съвестта е нещо като независещ от нас самите „глас на истината“, който говори в нас, независимо от нашето желание и воля, или все пак е наш, собствен глас. В днешни дни ставам все по-склонен да утвърдя, че „гласът на съвестта“ говори у всички, независимо искат или не искат (и даже ожесточено не искат) да го чуват в себе си. Основание за това мое утвърждение ми дава един феномен, който забелязвам например от реакциите на моите колонки в Портала, посветени – пряко или косвено – на престъпната война на Путинова Русия в Украйна. Част от тези реакции бих нарекъл реакции на „улучения“ от мен глас на съвестта, говорещ и у онези, които с поредното си писание съм „улучил“. Ще дам пример. Колонката ми от миналата седмица „Кои отпадат от пасхалната трапеза“, в която (чисто въображаемо разбира се) съм си представил как Христос не позволява на тазгодишната Пасха на трапезата Му в небесата да седнат обявилите се за „спасители на Спасителя“ руски убийци в Украйна и „мистически“ обосноваващите техния човекоубийствен поход Путинови расоносци. Не позволява да седнат на нея и представящите тази престъпна война като „свещена“ и изправила се срещу настъпващия от Запад „Армагедон“. Тях, представих си, Христос разобличава като манихеи-дуалисти. Не позволява да седнат на нея, казах аз, и онези, които неусетно в днешни дни подмениха вярата си в Бога с вяра в… „богоносната Русия“. Призовах да си представим как всички тия биха могли въобще да седнат на една трапеза в Царството Божие с… Наинската вдовица, с изцеления гадарински бесноват, с излекувания разслабен от къпалнята Витезда. И ето: в резултат от тази безспорно трудна за представяне картина заваляха реакциите – как съм се одързостявал да си представям кой е за Царството Божие, а кой – за „външната тъмнина“, как съм си позволявал да характеризирам като фарисеи, манихеи, идолопоклонници разни хора, с които сме „от една вяра“… И разбира се – не знам ли аз Христовата заповед „да не съдим“ (припомнена ми лицемерно именно от хора, които общо взето непрекъснато съдят, но разбира се „когото трябва“ – разтленния Запад, разваления „Брюксел“, „джендъристкото“ настъпление, „бездуховната“ потребителска култура, а по традиция още и католиците, инославните и т. н.). Убеден съм, че тези – най-перфидни измежду реакциите бяха реакции не тъкмо срещу моето писание, а срещу свидетелството на собствената съвест на реагиращите, която също вижда, че „отлъчените“ от мен от Христовата трапеза са в крещящ дисонанс с онези „маргинали“ там горе, която също вижда, че оправдателите на Путинова Русия и на фашизиралия се „народ-богоносец“ всъщност са фарисеи, манихеи, идолопоклонници, но истерично не иска да приеме вижданото. И започва „смиреномъдро“ да лукавства: „как можеш да съдиш“, „ние трябва да имаме любов“ и т.под.

Това, казвам, са най-перфидните надвиквачи на гласа на съвестта. Мнозинството – прегледайте коментарите – чисто и просто ругаят. Не ми възразяват, не оспорват, просто ругаят. Защото изглежда – позволявам си това малко самохвалство – моят текст (а и другите ми текстове, осъждащи Путиновия нацизъм) им е проговорил с… гласа на собствената им съвест, а това безсилно ги е вбесило. Вбесило ги е, защото те панически не искат да го чуват. Не искат, защото страшно ги ранява и разобличава тъкмо като манихеи и идолопоклонници. И те започват да надвикват – да надвикват този „чужденец“, говорещ обаче в тях и на който са безсилни да възразят. И ето – просто ругаят – пак казвам не всъщност мен, а гласа на съвестта в себе си, който аз просто съм оголил и който – това е най-конфузното – не е моят, а… техния глас на съвестта.

Но да оставим настрана моята скромна персона. Добре виждам, че днес всички традиционни русофили у нас – от бившите комунисти, през антиевропейските „патриоти“, уязвените от собствената си посредственост и неудачност „възражданци“, та до новопръкналите се православни „партийци“ – са обзети от паническата воля да изтласкат на всяка цена абсолютно очевидния (и за тях) факт, че от края на февруари миналата година в света се роди и инсталира режим едно към едно съвпадащ с Хитлеровия нацизъм от средата на миналия век; че ние вече живеем – светът живее – в епоха на възродил се нацизъм и нацистката държава днес се нарича Русия, а нацисткият фюрер – Владимир Путин. Те искат да изтласкат, казвам, масивното и неотрицаемо свидетелство, което вижда с очите си целия свят – че този нов руски нацизъм вече извърши (продължава да върши и е готов да извърши) чудовищни престъпления срещу човечеството, абсолютно неотстъпващи на хитлеристките.

И паническата воля да изтласкат този оче-виден факт, сочен и от собствената им съвест, е още по-паническа и вбесена от това, че всеки опит той да бъде изтласкан се изобличава (и в тях самите се разобличава) като абсолютно безпомощен. Ето защо те побесняват от всяко посочване на този страшен факт. Как, как, чудят се те, да бъде наложена идиотската теза, че не Русия е нападнала Украйна, а е отишла там за да я „спасява“ от „украинския нацизъм“? Всъщност само малоумници – съзнават го и те – могат да приемат тази теза. Тя е толкова очевидно лъжлива, че… вбесява онези, които – сами го виждат – не могат да я наложат. Как по-нататък да бъде наложена панически съчинената (именно поради осъзнаването на безпомощността на първата) следващата идиотска теза, че всъщност в Украйна Русия била „принудена“ да започне своята „свещена“ и защитна война, защото я нападнал „целокупният Запад“ и тя „вече нямало как да я избегне“. Та тази теза е сравнима само с най-безумните „световно-конспиративни“ теории и поради това опитващите се да защитят своя евразийски идол са вбесени всеки път, когато някой посегне към нея. Защото осъзнават – и те осъзнават, че тя е безумна.

В дълбините на говорещата и в тях съвест обаче те са и страховито уплашени. Защото осъзнават (неискайки да го осъзнаят), че войната в Украйна не е, не е просто „регионална война“. Тя е стартиралата вече глобална война с новия нацизъм, която – както тогава при първия нацизъм – има голяма вероятност да завърши не с някакви (аналогични на Мюнхенските) споразумения и „отстъпки“, а или с тотална победа на новия Хитлер (която май не можем да си представим), или обаче – както въобще е възможно и както би следвало да завърши войната с всеки нацизъм – с неговия пълен разгром, със знаме забито (този път) на покрива на Кремъл. А тази перспектива, безмилостно сочена от съвестта, ужасява долавящите я в себе си. Ужасява ги, че може, може да има нови Нюрнбергски процеси, че може да се наложи тотална денацификация на Русия, обръщането ѝ с хастара навън, както с Хитлерова Германия след 1945 г. Ужасява ги, казвам, този (неопровержим от никакви усилия) глас на съвестта, който казва: щом днешният путинизъм е днешният хитлеризъм, той не просто може, но и (о, ужас) трябва да завърши така, както се полага на нацизма – с глобална война, от която няма как „да си останем настрана“.

Друго страховито свидетелство на съвестта, ужасяващо всички онези, в които то, при цялата им паническа воля да го неглижират звучи, е, че днес престъпленията на нацистка Русия в Украйна вече са видени от целия свят, че не е както някога, когато кадрите от Хитлеровите концлагери бяха видени от цивилизования свят едва след края на войната. Че вече са видени убийствата в Буча, разрушеният Мариупол, масовите гробове, засвидетелствани са отвлечените украински деца. И поради това… само идиот може вече да продължи да поддържа тезата, че „украинците сами са извършили всичко това“. А доколкото светът не е населен с идиоти (а и самите повтарящи това не са идиоти) – крещенето на тези хора е също безсилен опит да надвикат свидетелството на собствената си съвест. И като не могат – безсилно да ругаят, да крещят, почти да квичат колчем някой публично огласи онова, което съвестта и в тях самите казва.

Накрай нещо, което ранява особено мен. Трябва – заели са се да внедрят този „топос“ някои от „православните“ путинисти – щом си православен, на всяка цена да си „за Русия“. Инак – няма как да си православен. Ако съдиш руските убийци, ти си… инославен или още по-лошо – „либерал“. Не от руските убийци трябва да си разгорещено възмутен, а от… видиш ли, „прогонването на руските монаси от Киево-Печорската Лавра“, от „гонението“ срещу УПЦ-МП. За войната на Русия (ако си православен)… не бива да съдиш. Християните обаче, уважаеми, не са морални далтонисти. Не ми е нужно да виждам „в есхатона“, за да виждам кое е злото и къде е злото днес. И колкото и да ви е мъчно – да го наричам със собственото му днешно име, „Русия“.

Вижте този линк, който давам тук, чуйте тези изроди – единият от които признава, че е убил момиченце на 5-6 години, че го е застрелял с „контролен изстрел“. Или другият – разказващ ни как на 20.01. т. г. „по заповед на висшестоящите“ е метнал 30 гранати в яма, в която били хвърлени „примерно 60 човека“, убити, но и ранени – и украинци и руснаци – а след това залял останките с бензин и ги подпалил, за да не остават следи.[1] Вижте линка и се опитайте сега да надвикате гласа на собствената си съвест. Ако не ви се удава, можете пак да наругаете мен. Това обаче няма да ви избави от гласа на съвестта във вас и няма, защото той не е мой, а (и) ваш. И няма да млъкне от ругатните ви.

__________________________

[1] https://meduza.io/news/2023/04/17/gulagu-net-opublikoval-pokazaniya-byvshih-komandirov-chvk-vagnera-ob-ubiystve-detey-v-soledare-i-bahmute-priznaniya-malo-dolzhno-byt-nakazanie-zayavil-glava-ofisa-zelenskogo
https://www.youtube.com/watch?v=vYqdso9Hx_8

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.

Свързани статии

Още от автора