Славенка Дракулич (1949–2026). In memoriam
„На 77 години ни напусна Славенка Дракулич, една от най-влиятелните и най-превеждани хърватски писателки и журналистки. Като една от неуморните „вещици от Рио“ тя неуморно анализираше обществените табута и се бореше за човешките права, оставайки вярна на интелектуалната почтеност, дори когато това я обричаше на неразбиране и неприемане в собствената ѝ среда“ – това написа загребският вестник „Ютарни лист“ по повод загубата на писателката, която преди броени дни публикува есе в своята рубрика във вестника, а само ден по-рано беше оповестила най-новата си книга „Защо не се научих да готвя. Илюстровано и поучително четиво“.
Славенка Дракулич е родена през 1949 г. в Риека и заедно с Дубравка Угрешич е сред най-знаковите имена на съвременната хърватска литература. Още в първия ѝ роман „Холограми на страха” (1987) се появяват някои от основните теми в белетристиката ѝ – за женската телесност и уязвимост, за страданието и състраданието. Еротизмът и насилието са представени в различни проявления в следващите ѝ романи – „Мраморна кожа“ (1989), „Вкусът на човека“ (1997), „Като да ме няма“ (1999), „Тялото на нейното тяло“ (2006). Интереса си към женската субективност Дракулич показва и в романите, посветени на забележителни женски образи като Фрида Кало, Дора Маар, Милева Айнщайн.
Славенка Дракулич е автор и на множество есета, част от които са представени в есеистичните ѝ книги, заявили я като един от майсторите на жанра в съвременната литература. Сред тях са „Смъртните грехове на феминизма“ (1984), „Как преживяхме комунизма и дори се смяхме“ (1991), „Балкан експрес: фрагменти от другата страна на войната“ (1993), „Кафене Европа: Животът след социализма“ (1996), „Те и на мравката път правят“ (2003) и т.н. Винаги ангажирана със съдбата и гражданския статус на жените и децата, Дракулич и в последните си есета от тази година за „Ютарни лист“ пише по актуалните проблеми в съвременното общество и най-уязвимите му членове.
При свое гостуване в България в разговор с Марин Бодаков през 2008 г. казва, че пише от „жабешка перспектива”, от долу нагоре, от позицията на по-слабия, обезправения, маргиналния, а думите ѝ, посветени на женските права, днес звучат смущаващо още по-актуално: „За съжаление, след падането на комунизма жените се оказаха най-големите губещи от нежната революция. Те първи останаха без работа, а после и много по-трудно можеха да намерят, понеже винаги мъжете са имали предимство, но освен това жените изгубиха и социалните си права, като например майчинските, социалните помощи, детските надбавки и т.н. Не знам как точно стоят нещата в България, но в почти всички източноевропейски държави жените изгубиха правото си на платен отпуск по майчинство или той им беше съкратен, а заплатите им за този период значително орязани…“.
На български език в превода на Таня Папазова през 2009 г. излиза книгата ѝ с есета „Басни за комунизма“, след което в превод на Ася Тихинова-Йованович се появяват романите „Дора и Минотавъра“ (2017) и „Фрида, или за болката“ (2022).
