0
4898

Глас срещу злото

Ако има нещо, което ни кара да се връщаме към ужасите на миналото, то не е поради вроден мазохизъм, а е заради усещането, че историята по някакъв особен начин ни застига или връхлита; че тя е изпитание, което не само разкрива какви (в екстремни обстоятелства или по време на диктатура) могат да се окажат един човек или една държава, но и поставя далеч по-болезнените въпроси за човешката отговорност, за съвестта и почтеността в особено тежки времена.

Затова и някакви сумрачни зони от миналото, вместо да минават и отминават, продължават да остават здраво вплетени в настоящето. Ненапразно, както пише в едно свое есе Натаниел Хоторн, ние все се улавяме за такива „стърчащи треви“ – паметни дати или имена – нали те са онзи срез, през който проникваме в настоящето си.

Така една находка при антиквар ме вкара в стъписващ досег с годишнината от Холокоста, която отбелязваме на 27 януари. Да, в същия този дебат, който продължаваме да водим всяка година по това време: за „спасените“ (български) и „неспасените“ (беломорски и вардарски) евреи; за гражданската доблест на множество най-различни хора, от една страна, и за низостта на редица политици, както и други лица, която обаче хвърля петно върху всички; и отново за това имало ли е, или е нямало антисемитизъм в България…

Книгата, която случайно попадна в ръцете ми, толкова ме порази, че реших, че не мога да не напиша за нея, че на всяка цена трябва да проуча кой е нейният автор. Затова, вместо да пиша за Байдън или Тръмп, за Бойко Борисов или за Националния стратегически документ на Румен Радев, ще посветя колонката си на тази малка книжка, воден от убеждението, че си заслужава.

В първия момент, когато я съзрях в купа от книги, ми се стори, че става дума за някакъв антисемитски памфлет. Тъй като заглавието ѝ е провокативно, даже умишлено подвеждащо: „Основателен ли е у нас антисемитизмът“. След което обаче прочетох мотото, набрано със ситни букви под него: Българските евреи не са чужденци, те са родени в България, дишат същия въздух, пеят същите песни, радват се на общите културно-стопански положения, страдат от същите кризи, творят заедно с българите благополучието на страната.

Името на автора на тези редове – Тодор А. Тончев – не ми говореше нищо. Никъде не бях срещал да се цитира или споменава тази книга, а годината, в която тя излиза в София – 1938 г. – предхожда събитията в България. След кратък размисъл обаче си дадох сметка, че Нюрнбергските закони срещу евреите вече се прилагат в Германия с пълна сила още от септември 1935 г. А между 9–10 ноември на същата тази 1938 г. в нацистка Германия и Австрия се провеждат мащабните антиеврейски погроми, известни като „Кристалната нощ“. Така че появата ѝ не е никак случайна.

На задната корица на книгата се уточняваше, че тя е издание на автора и се доставя от него на домашния му адрес – „Тетевенска“ 39, София. „Тетевенска“ е старото име на улица „Будапеща“. Бях буквално на две крачки от там и скоро се озовах на номер 39. Посрещна ме олющен триетажен дом, оцелял от времето, но сменил собствениците си, ако се съди по пощенската кутия. При всички случаи от тук е тръгнало разпространението на книгата. А че тя не е имала лека съдба, личеше от уточнението със ситен шрифт след последната страница: „Тази книга беше готова за отпечатване още през месец април 1938 г., но по ред съображения (?) това не бе сторено. През месец ноемврий с.г. се отпечатиха 10 000 книги (!) под покровителството на почетния комитет: председател – Велизар Лазаров, о.з. генерал. Подпредседател – Стефан Димитров, о.з. полковник. Членове: Григор Василев, народен представител и бивш министър, Никола Хр. Пеев – столичен адвокат и Никола Марчев – столичен адвокат“.

И какво излиза тогава? Книгата се появява в България в огромен за времето си тираж (10 000), като отговор на „Кристалната нощ“, когато антисемитската пропаганда залива Европа. Случайност? Или търсено предизвикателство? Почетният (инициативен) комитет от общественици определено придава на цялото това начинание характера на организирана акция.

Първо нека кажем няколко думи за „почетния председател“ на комитета – генерал Велизар Лазаров (1868–1941). Потомък на книжовник, който е сред първите ученици на Захарий Круша и съратник на Левски, той се отличава като млад доброволец още в Сръбско-българската война. А през Балканските войни му се пада нерадостния жребий да ръководи българския гарнизон в Солун, пленен по време на Междусъюзническата война от гърците. Интерниран е в най-тежките военнопленнически лагери. Вижда как войниците му мрат като мухи от болести и безчовечно отношение, което описва в разтърсващите си спомени, издадени през 1929 г. Оцелява, въпреки всичко. Връща се в родината заедно с т.нар. „хора от Трикери“, както ги наричат тогава – по името на един печално прославил се остров-концлагер. Хора ридаят по улиците на София, виждайки как от Централна гара бавно приижда шествие от „войнишки сенки“: скелети, съсипани от болести, облечени в мръсни дрипи.

През Първата световна война за кратко е комендант на София, сражава се в Добруджа, ръководи Първа пехотна софийска дивизия. Сетне е уволнен от армията при Стамболийски, а след атентата в „Света Неделя“, където оцелява пак по чудо и то след рана в главата, е временен военен комендант на София. Носител е на най-големите военни отличия.

И именно този генерал със своята биография в най-тежкия миг от историята на еврейския народ му дава подкрепата си със следните аргументи в предговора към „труда на един млад публицист, поставил си високохуманна задача“:

Безспорно е, че еврейският народ е един от най-старите народи, който в своята битност е дал ценни културни приноси към общочовешката съкровищница и е допринесъл много за прогреса на човечеството.

В своята религия, която представлява промисъл на дълбока мъдрост и истина, хората на Израиля са създали догми, целящи усъвършенстването на човешкия дух, и прояви, които освещават в името на Бога, със скрижали, които водят човека към добро и любов към ближния.

И още: В евреите е вкоренена светата обич към земята, гдето живеят, гдето са живели техните деди и бащи, обичат я като своя родина, тачат законите, обичаите ѝ, проливат кръвта си за нея. Те обичат страната и българския народ като братя и са добри граждани.

За да заяви в заключение: Никоя съвест не трябва да допусне антиеврейство в България. Благородството на един народ се крие в търпимостта и равноправието на всички български граждани.

Антисемитизмът е деяние, научно отречено. Аз апелирам към българската съвест – да обичаме съотечествениците си евреи и да живеем в мир и разбирателство за честта на България и нейното величие.

Жалко, че генерал Велизар Лазаров си отива от този свят в началото на 1941 г., когато е обнародван антиеврейския Закон за защита на нацията! Глас като неговия би бил от значение във важната „битка на съвестта“, която начева тогава.

Що се отнася до брошурата на Тодор А. Тончев, тя е прелюбопитен опит за историческо изследване на „ролята на евреите в българската история“, подкрепено с множество статистически данни от по-ново време, идващи да покажат как евреи и българи живеят заедно – като социална динамика, бит, препитание.

Самият той в нарочна кратка бележка държи да отбележи, че „инициативата за това издание е лична, на автора, доброволно поставил си високохуманната и общочовешка идея за издаването на тази книга“. Навярно си е давал сметка какъв риск поема, решавайки да се изправи (заедно с почетния комитет) срещу валяка на антисемитската пропагандна машина на Третия райх.

Но такъв, какъвто е, неговият труд е наистина исторически компилативен и любителски симпатичен. Още в началото той извежда етимологията на „евреите“ от „иврим“ – „дошлите оттатък“, сиреч от Палестина по балканските земи. Гадае дали първата им поява в района на Егейско море не е още при първата обсада на Йерусалим (VI в. пр. Хр.). Позовава се на еврейския летописец Давид Кимхи, който говори за появата на хора от Вениаминовото коляно по нашите земи. Разказва една легенда, която още витаела в гръцкото Анхиало (Поморие), че там някога имало древен еврейски град. Позовава се и на свидетелството на главния равин на България д-р Мордехай Грюнвалд, който през 1894 г. открива във Видин латински надгробен камък на евреина Ханана (Annius).

Обстойно се спира и на гоненията срещу евреите в Европа през 1492 г., когато мнозина шпаньолци се заселват в Ориента и на Балканите. Преди това обаче не пропуска преписката между княз Борис и папа Николай I, в която българският владетел съвсем сериозно пита дали евреите могат да се смятат за християни.

Разказът на Тодор Тончев скача главоломно из времената. Още на улицата, признавам, се зачетох в неговата аргументация дали е възможно да има връзка между еврейските букви-цифри и славянското броене (през глаголицата на св. Кирил), защото методът бил различен от гръцкия. Става дума за броенето един-над-десет, два-над-десет, тринадесет и т.н., което изцяло съответствало на еврейското ехад-асар, щенем-асар и шалош-асар.

Често казано, не ме убеди напълно, но пък ми станаха интересни бележките му за остатъците от български диалект в езика на българските евреи и особено в съхранилите се книжовни паметници, написани на еврейски, но със старобългарски букви от османския период. И как някои български думи били навлезли в езика на евреите от целия Ориент: кучка; часка (чашка); не-седи-не-оди (за много флегматични хора, дето не помръдват от мястото си). Широко поле за бъдещи езиковедски проучвания.

Тончев пътем припомня и за „страданията на грешния Софроний“, които отвеждат младия Стойко Владиславов в Цариград, където порочни турци искат да го „извратят“ и го запират в кауша, но пък евреи се притичат на виковете му, подкупват заптието и така той се спасява.

За първи път от книгата научих и друг прелюбопитен факт. Че именно евреите през 1878 г. играят огромна роля да не бъде опожарена София от отстъпващите турски войски. Те сформирали дружина от доброволци – охранители и пожарникари, които попречили да турските бегълци да плячкосат и подпалят града. Доблестта им била отбелязана в специален рапорт на италианския консул дон Вито Позитано, поради което и княз Батенберг наредил първия състав на столичната пожарна команда да се състои единствено от евреи, а нейният началник, евреин от Солун, даже получил офицерски чин.

Особено пространна е частта в книгата, посветена на участието на евреите във войните, за което все още се знае сравнително малко. В Сръбско-българската война само от град Видин (наброявал тогава не повече от 1000 души) се записали двеста евреи доброволци, а четирийсет еврейски момичета постъпили в лазаретите като санитарки. Подробно е описано и едно от сраженията при кота 1248 при Чаталджа, когато загива командирът на 3 пехотен Бдински полк полковник Тенев, защитаван до последно от негови 11 войници. Деветима от тях се оказват евреи и цар Фердинанд произнася думите: „Достойни потомци на своите герои Макавеите“, като паметта им е почетена със специален указ.

С подобни примери авторът иска да развенчае всякакви конспиративни теории за световни конспирации, които, уви, битуват и до ден днешен. За да стигне до извода, че в България има още незасегнати от омразата и неправдата чисти съвести, на които българското еврейство може да се надява, че няма да бъде оставено само на себе си. Както и че: противоеврейството е виреело трайно само в малокултурните обществени среди. Случайният антисемитизъм в наши дни е само средство за материални и политически цели.

Когато прочетох тези редове, направо не повярвах на очите си, имайки предвид кога е писана книгата.

Започнах да търся из интернет някакви данни за автора и най-неочаквано попаднах на публикация във в. „Марица“. Оказа се, че книгата, която наистина е изключителна рядкост, била преиздадена в Пловдив през 2019 г. с подкрепа на общината, а тиражът е подарен на дъщерята на автора – д-р Валентина Тончева. Тя накратко споделя и някои данни за живота на своя баща.

Оказва се, че Тодор Апостолов Тончев (1908–1995) е роден в Хасково. През 1930 г. завършва Военноморското училище във Варна, което обяснява присъствието на офицери в почетния комитет, подкрепил книгата. Пише я по убеждение, виждайки вълната от надигащ се антисемитизъм в Европа, който достига България. И плаща за смелостта си немалка цена: книгата е инкриминирана. Самият той впоследствие бива осъден на една година лишаване от свобода, която излежава в Кюстендилския затвор. Преселва се в Пловдив. Дълги години работи като инженер в Мадан и Кърджали до пенсионирането си.

Неговият принос в борбата срещу антисемитизма е обаче напълно забравен. Приживе той мълчи и не претендира за никакви „лаври“ по спасяването на българските евреи. Книгата му обаче е факт. Както е факт и начинанието на инициативния комитет от общественици, посмял да издигне глас срещу надигащото се зло в едни времена на помрачение на разума.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияНека разказва
Следваща статияИнформатизъм: светогледът на бъдещето?