Разговор с чешкия режисьор Ян Микулашек за спектакъла му „60-те: Златните години”, който гостува на „Варненско лято”
Откъдето и да се погледне, Ян Микулашек (1978) е човек на театъра. Неговите родители са актьори в родния му град Злин, Чехия; той самият завършва театрална режисура в Академията за изящни изкуства „Леош Яначек”, пише театрална музика, оглавява театър „Поларка” в Бърно като художествен директор (2001), а в момента е щатен режисьор в театър Дивадло на Забралди – Прага. Неговият спектакъл „60-те: Златните години” (Дивадло на Забралди) е един от акцентите в програмата на XXIII Международен театрален фестивал „Варненско лято” (1-11 юни). В основата му са дневниците на режисьора и сценариста Павел Юрачек, един от „бащите” на Новата вълна в чешкото кино през 60-те години на ХХ в. Те обхващат 25 години от живота на Юрачек и са съставени от 33 тетрадки, в които почти без прекъсване е отразен периода 1951 – 1974 г., най-драматичното и интересно време в историята на страната и биографията на автора. Дори само като записки на известния режисьор за най-значимото от „Златния век” на чешкото кино, те пак щяха да представляват огромен интерес. Но дневниците излизат от рамките на обикновено свидетелство за времето и се превръщат в драматично и трагично платно за възхода и падението, издръжливостта и саморазрушението на този талантлив режисьор, въвлечен в конфликт, който далеч надхвърля пределите на личната човешка съдба. Името на Юрачек става легенда, след като през 1963 г. в Оберхаузен показват филма му „Кариатида, или Йозеф Килиан”. В него режисьорът за първи път поставя въпроса за същината на киното като изкуство. Следват покани да журира престижни европейски фестивали, името му не слиза от страниците на чехословашката и чуждестранна преса. В кулоарите обаче се обсъждат не само неговите успехи, но и скандалните среднощни гуляи, трескавият му живот и работата в състояние на хроничен стрес, поддържана от „синтетичната воля” (така Юрачек нарича модния в бохемските среди по онова време наркотик фенметразин).
Ян Микулашек и драматургът Дора Висеникова адаптират дневниците за петима актьори, представящи пет различни страни от сложната личност на Юрачек. Като цяло обаче това е един единствен монолог, без определени взаимоотношения и диалози.
„60-те: Златните години” (награда за най-добър спектакъл на 2013) продължава една отчетлива линия в съвместната работа на Микулашек и Висеникова: поглед към ХХ в. от субективната гледна точка на определена личност. Проектът им „Europeana” (2011) е по книгата на Патрик Оуржедник: текст на границата между фикцията и есето, съчетаващ сухи исторически факти, научно-популярни сведения и вестникарски куриози, които са представени в спектакъла като поредица от сцени с вледеняваща веселост или суха деловитост. „Сивите седемдесет” (2013) е за отношението между анонимната, „нормална” маса хора и личната история на Олга Хепнарова, умишлено прегазила осем души с камион през 1973 г. „Кореспонденция В+В” представя в театрална форма кореспонденцията на две забележителни личности на чешкия театър от първата половина на ХХ в. – Иржи Восковец и Ян Верих.
За основа на спектакъла ви „60-те: Златните години” са послужили дневниците на Павел Юрачек – дали тази субективна гледна точка е по-добрият начин да се опознае историята, отколкото от учебниците?
Според мен – да. Всеки прочел дневника може да почувства онзи период много по-непосредствено и интензивно. Освен това нито един исторически труд не е напълно обективен. Нито така прям и откровен.
Споделяте ли идеята, че погледът ни върху историята определя и нашия възглед за днешния ден?
Да, но изглежда нищо не е може да ни накара да избегнем повторението на едни и същи грешки.
По какъв начин дневникът на Павел Юрачек промени личното ви отношение към Златните години на Чехословакия?
Благодарение на Юрачек сега приемам определението „златните шейсет” по-скоро иронично. Това несъмнено е бил период на културен възход и социално спокойствие. Но живото и въздействащо описание на Юрачек на порутените градове, унищожената природа и разпада в човешките взаимоотношения хвърля чудовищна сянка върху този период.
Иска ли ви се да бяхте живели по време на Златните шейсет?
Да. Но още повече ми се ще да живея в илюзията, която сме си създали за шейсетте години на ХХ в.
Кога за първи път попаднахте в театъра и какво си спомняте най-ярко?
Бях съвсем малък. Като дете на актьори имах шанса да видя театъра първо отвътре. Спомням си миризмата на гримьорните – странна смесица от зловонна пот и пудра. Пред огледалата на тоалетките седяха странни хора със странни коси и дрехи и това бяха моите родители.
Кога се чувствате по-добре – докато композирате музика или докато режисирате спектакъл?
Приемам се по-скоро за самотник, така че се чувствам по-добре докато композирам. Но в момента не съм отдаден на музиката. В работата ми като режисьор има много повече адреналин. Всяко преживяване по време на репетицията е споделено и публично. А когато репетиционният процес не върви, отчаянието се умножава според броя на участниците в него. По същия начин и радостта се мултиплицира, щом всичко се получи добре.
Политика или театър?
Политически театър.
Критика или зрители?
Критиците също са зрители. И обратното.
В дневника си Павел Юрачек пише: „Щастието е присъщо на глупостта, един умен човек не може да бъде щастлив”. Вие щастлив човек ли сте, г-н Микулашек?
Ще трябва да ви отговоря леко шизофренно: като гражданин съм недоволен, неудовлетворен съм и като драматург, но като личност съм изключително щастлив.
Спектакълът „60-те: Златните години” ще се играе на 8 юни от 19 часа на сцена Филиал във Варна.
