Гледна точка

Гледка

Андрей Захариев
02.12.2016
1580

azahariev

Гледах от прозореца децата в училищния двор. Голямото междучасие ги беше изсипало като конфети върху снега. Съвсем пресния сняг от предишната вечер и от през нощта.  Разноцветни конфети, разпръснатите навсякъде из белотата. Разминаващи се и срещащи се фигурки. В покрилия цветните лехи сняг. Снежните топки с всевъзможни траектории, бягствата, паданията. Стават под канонада от изстрели и смехове. Леки ръкопашни схватки на места.

Беше много ясен, син зимен ден с очертания, подчертаващи самостоятелното съществуване и отделеността на всяко едно нещо. Неговата отделност. Един предимпресионистичен ден.

Защо гледката на тези дребни фигурки в бялото на снега ми носи такава мълчалива радост? Това се попитах. Защо не ме подсеща за тъмнината на космическите пространства, защо не ме отпраща мислено към пустотата. Движенията на децата са паузи. Между нищото, от което са излезли, и нищото, към което отиват. Нарочно започнах да си представям външното нищо оттатък кристалното зимно небе. За да видя, ще стигна ли до внезапното ускоряване на сърдечния ритъм и до ужаса. Не.

Не разбирах какво в онова, което гледам, ме държи далеч от мисълта за неговата миниатюрност, относителност и мимолетност. Не ми беше ясно какво има в тези разпилени фигурки, в цветните им премествания, в отронващия се от клоните върху им сняг, та се успокоявам. Защо ми е светло?

Брьогел. Детските игри. Това платно на виждах пред очите си. Играещите деца на Брьогел  и ми се струваше, че, подобно на хората в неговата картина, и тук, в двора на училището, децата изглеждат някак неестествено малки на фона на околните сгради и на побелелите дървета. Някаква едва доловима диспропорция, която обаче придава на гледката нещо възвишено. И заедно с това поражда усещането за вечност. Защо? С какво?

С това, че малките фигурки, изглеждащи още по-малки, смалени там долу, сред дърветата и между високите стени на сградите, ме подсетиха за онзи взор, който ги държи, взорът, в който те са. Погледът, от който е невъзможно да се изгубят, от който никога не са отсъствали, дори и преди да се появят, и заради който не ще пропаднат в нищото. И видях, че няма как да изчезнат, и че като са толкова мънички, дребни във всичкото около тях, това ги прави да изглеждат съхранени. И съществуващи в една картина, вписана в по-големи и още по-големи картини. Концентрични кръгове, всеки един от които е невъзможен без който и да било друг от останалите.

Сетих се тогава и за други платна на Брьогел, в които от птичи поглед се виждат човеците, побрани и сгушени в пейзажи. Пейзажите, от които мъничките човечета са интимна и естествена част. Наред с планините, къщите, снега, дърветата. Като онези хора в една от картините на нидерландския майстор, които карат кънки върху едно замръзнало езеро. В далечината.

Децата вече се движеха по-бързо, трескаво някак. Трябваше да се прибират  и бързаха да завършат играта. Всеки сам за себе си, разбира се, за да е сигурен после, че, това е, край, това беше последният удар. Който е най-точният и най-силният. За да се знае, че когато вратата на пружина се затвори и зад последния от тях и дворът остане сам, играта няма да е останала недовършена.

Продължих да гледам високите черни дървета с криви стволове и клони в сняг. Сетих се и за онази картина на Брьогел – бащата, на която се вижда едно село с такива дървета. Пак от далеч, пак отгоре. На преден план се виждат хора, скупчили се пред една къща с отворен приземен прозорец. Хората са се наредили на опашка. Римските власти преброяват населението във Витлеем. В тълпата, почти незабележима, една жена върху муле, водено от мъж с широкопола шапка и трион на рамо, заминава на някъде.

Има и една друга картина на Брьогел, която напомня тази. Пак село в снега, пак клонести зимни дървета. И множество от пръснати насам-натам хора, суетене, но е друго, различно. Усещат се страхът и ужасът. Някакви избиват врата, паднали на колене хора се молят или ридаят безутешно, отчаяно. Някои издърпват от ръцете нещо от ръцете на други. В центъра на селото и на цялата композиция са фигурите на хора на коне с изправени вертикално копия. Целите в черен метал, шлемовете им със забрала. Единствено тази група е като че ли с неестествени размери на фона на другите човешки фигури, на къщите и дърветата. Но диспропорцията този път е друга – телата  на сякаш излетите от метал конници са леко уголемени, уедрени за сметка на всичко останало. Стърчат  неподвижни, плътно наредени един до друг, като споени в едно. И чужди както на пейзажа, така и на другите човеци наоколо. Чужди на цялата тази гледка, приличащи на пришити, на изрязани и после поставени отгоре. Като апликации. Избиват младенците във Витлеем.

Постоях още малко на прозореца над вече притихналия двор на училището. Небето светеше, увеличено от белотата на снега и предметите се покояха в своето съществуване на обособени реалности. До следващото междучасие, когато децата отново ще ги съберат и приютят в картината на мирозданието.

 

Андрей Захариев
02.12.2016

Свързани статии

Още от автора