Начало Идеи Гледна точка Глобалната катастрофа на русофилията
Гледна точка

Глобалната катастрофа на русофилията

10481

Върху образа на Русия, изграждан от нейните собствени и редица чужди апологети в течение на почти целия ХХ век, нахлуването ѝ в Украйна нанесе непоправим, глобален, практически смъртоносен удар. И все пак първият удар върху този неин образ бе нанесен от краха на комунизма. Защото трябва да си дадем сметка, че макар и до 1989 г. Русия постоянно да бе водила агресивна политика, комунистическата глобална утопия даваше мощно „алиби“ на всичките ѝ тогавашни инвазии. За адептите на тази утопия, каквито имаше из целия свят, всички руски агресии – дори най-грубите и откровените – можеха да бъдат оправдавани с борбата за „бъдещото безкласово общество“, с подкрепата на „пролетариите от всички страни“, които „нямат отечество“ (според догматиката на марксизма), но гледат с есхатологична надежда към страната, която „стои в авангарда на битката за всеобща свобода и равенство“. При всички свои инвазии в чужди страни, следователно, комунистическа Русия можеше да разчита на определени групи в тях, които в даден момент можеха да „въстават“ срещу „световния империализъм“, решително да „поемат по некапиталистически път“ и ето – в такъв случай Русия не нахлуваше в тези страни, но се „притичаше на помощ на техните народи“. Дори откровено имперските агресии в Унгария (1956 г.), в Чехословакия (1968 г.) или инсценираната „народна революция“ в Афганистан, макар всички да съзнаваха техния истински характер, винаги намираха, включително на Запад и в елитни левичарски интелектуални кръгове, свои влиятелни оправдатели, защото съветска Русия бе и трябваше да си остане идеологическата „метрополия“ на този сюблимен глобален „идеал“.

И ето: след като подир 1989 г. въпросният „идеал“ показа по неопровержим начин своята несъстоятелност, доведе буквално до фалит както сателитите на тази „метрополия“, така и нея самата и за броени години се изпари от главата на абсолютно всички (днес комунистите навсякъде в света са маргинални групи от маниакални субекти), Русия остана без глобално идеологическо алиби за агресиите си, без – както казах в предишен свой текст – своя „велика идея“. Само че неочаквано се оказа, че тя просто не може без „велика идея“, че нормалността (която на политически език се нарича „либерална демокрация“) я хвърля в дълбока, общонационална депресия, която тя патологично (и по стар исторически навик) проецира навън, убедена, че виновни за нея са „враговете“ ѝ – митически обобщеният руски антагонист, „Западът“. На мястото на глобалистичната „велика идея“, каквато до 1989 г. бе „комунизмът“, Русия – след кратък период на политически „ступор“ – все по-сприхаво започна да инсталира… старата великоруска имперска идея. Тази последната обаче – ще трябва да си дадем сметка – бе неприкрито национално егоцентрична, не даваше никакво идеологическо оправдание за инвазиите ѝ и поради това не можеше повече да разчита на каквото и да било глобално съчувствие.

На никакво глобално съчувствие не можеше да разчита например маниакалната „евразийска идея“, чиито интелектуални „гуру“ без стеснение (и даже с опиянение) заеха от профашистки политически мислители от миналото визиите за „изконното“ противоборство на „сухоземния и героичен Бегемот (у Карл Шмит това бе тогавашна Германия, у евразиеца Дугин – настоящата Русия) и трансокеанския меркантилен и разлагащ Левиатан“ (тоест и у двамата – Западът). Тези неоевразийски „гуру“ започнаха да учат, че в настоящия момент Русия е призвана да разпростре „Евразия“ от своята „сърцевинна земя“ до… самия Атлантически океан, защото „такава е геополитическата ѝ съдба“.

На никакво глобално съчувствие не можеше да разчита обаче и кристализиралата с особена сила през последните години идея на най-близкия Путинов кръг (включително на върховния му „жрец“ патриарх Кирил) за „Русский мир“ („Руският свят“), която се зае да отрича напълно националната самобитност на повечето бивши съветски народи и да обявява тяхната самостоятелна националност за продукт на извършено в минали епохи – отново със съдействието на „Запада“ – предателство към „русизма“, за което те трябваше да бъдат наказани с „изтриване на тяхната фалшива идентичност и култура“.

На никакво глобално съчувствие не можеше да разчита дори новосъчиненият антагонизъм на следкомунистическа Русия със световния либерализъм. За новите руски идеолози понятието „либерализъм“ бе превърнато буквално в заместител на комунистическото „империализъм“. Населяващите практически целия свят извън Русия „либерали“ бяха стилизирани в този антагонизъм като тотално извратени пост-човеци – „джендъристи“, трансхуманисти, „политкоректни идиоти“, бездушни „консуматори“, войнстващи атеисти и т.н. Какво обаче им противопоставяше, с какво обещаваше да ги замени за местните „антилиберали“ Русия? Не с нещо универсално „консервативно“ (аналогично на съветското универсално „ляво“), а със своята, своята автокрация –тоест с руско завладяване, с „изцелителната“ руска империя и със „святото“ руско „православие“. А тази алтернатива на „либерализма“, трябва да се признае – въпреки всичките старания на путинистките „агенти на влияние“ в европейските държави (включително у нас) – едва ли би могла да придобие съчувственици, сравними по численост с онези на „световния комунизъм“; едва ли би могла да оправдае агресиите на следсъветска Русия. Ето защо обаче цялото това „ветрило“ от откровено великоруски, откровено агресивни, откровено националистични идеологии, отровната същност на които светът постепенно осъзнаваше и напълно осъзна след материализирането им в пълномащабната военна агресия в Украйна, всъщност нанесе първият мощен удар върху изграждания от 1917 г. насам исторически образ на Русия като страната на „великите глобални идеи“. Не – разбра светът – Русия отново е (и очевидно през цялата си нова история е била) ретроградната световна империя, антагонистът на нормалния свят, на света Европа, каквато е била и през всичките векове на „царя-батюшка“. Да, след края на комунизма и от началото на ХХІ в. тя вече не го криеше, вече не се стараеше да си създава алиби за агресивността си и поради това вече се лиши от фасциниращия глобален образ – не можеше да бъде глобална надежда, към нея не можеше да има глобална [русо-]филия. Нейните „фили“ извън Русия се разкриха чисто и просто като нейни (вербувани) агенти, а не „идеалисти“.

И все пак до нахлуването в Украйна Русия съхраняваше още един легендарен исторически образ, който дори ударът върху комунизма не бе успял да ѝ отнеме. Защото Русия бе великият антагонист на фашизма – тоест великият антагонист на най-голямото световно зло на ХХ век. Макар и тоталитаризъм, руският комунизъм бе „анти-фашизъм“, а съгласно паралогичното умозаключение, доколкото фашизмът бе зло, руският комунизъм бе „анти-зло“ (а значи и „добро“). Да, Русия бе страната нападната от световното зло и поради това, каквато и да би била тя през ХХ в. нейната победа през 1945 г. бе победа над злото.

Разбира се, че този исторически образ, съхраняван от Русия буквално до 24.02. т. г. бе изграден върху цял ред старателни неглижирания – като се започне от това на първоначалното сътрудничество на Русия с Хитлерова Германия (договорът Молотов-Рибентроп) с поделянето на Полша помежду им и се завърши с премълчаването на неподценимата помощ на не по-малко антифашисткия Запад (САЩ, благодарение на чието военно-техническо оборудване по тогавашния ленд-лийз, Русия побеждава фашизма и завоюва по-голямата част от неговите жертви в Източна Европа). И все пак Русия съхраняваше за себе си образа на страната, която злото е нападнало и която поради това е страната, която води „свещена война“. Ето този последен „исторически образ“ с глобално значение буквално бе взривен от нахлуването на Русия в Украйна и от последвалите свидетелства за извършваните от нея там чудовищни военни престъпления, които направо нямаше как да не бъдат сравнени с онези, извършени – по ирония – на същата територия, на която ги бяха извършвали нацистите. Съзнавайки буквалното превъплъщаване в образа на „историческия антагонист“ (на „вероломно нападналата съветска Русия Хитлерова Германия“), Путиновата пропаганда измисли идиотската легенда за нацизма на Украйна, който „вечно антифашистката“ руска армия тръгнала да ликвидира. Така обаче не постигна (извън пределите си) нищо друго, освен да експонира допълнително асоциирането си с хитлеризма. Днес тя дори не си прави труда да се придържа твърдо към тази „легенда“ за агресията си и цяла редица нейни говорители се потопиха напълно в стилистиката на хитлеризма (дори си измислиха своя „свастика“). Един от ръководещите „военната операция“ в Украйна – генерал Шаманов – само преди дни заяви, че след победата на руската армия: „От Украйна няма да остане нищо. В името на нормалните условия за живот (sic!) на бъдещите поколения Украйна трябва да бъде напълно демилитаризирана, а независимостта и културата ѝ – изкоренени“ (курс. мой). Месец по-рано пък руски политолог на име Тимофей Сергейцев предписа на своята страна изискването за „деукраинизация“ на нападнатия съсед и въдворяването на значителна част от нейното население в „трудови лагери“. Украинците въобще – според самия руски лидер – се оказаха не нещо друго, а съблазнени да предадат „рускостта“ си руснаци, т. е. историко-антропологични „предатели“, които трябва да бъдат наказани за това със смърт. Хлевоуст православен свещеник от РПЦ накрай, оправда вършеното от „православнейшия“ му народ в Украйна с извършеното от Тарас Булба… убил сина си заради родовото му предателство.

Три месеца след нахлуването в Украйна следователно, се разлетя в прах и вторият съхраняван до най-последно време „исторически образ“ на Русия като антагониста на фашизма. Субститутът на Хитлер в наши дни за всички е именно Владимир Путин, а анти-фашистката страна е Украйна и (отново) помагащият ѝ, включително със същия онзи ленд-лийз западен свят.

Е добре – питам се: след това тотално (и в световен мащаб) срутване на историческия образ на Русия, фасцинирал практически целия ХХ век, на какво може да се дължи продължаващата – и несравнима с практически нито една страна в света – русо-филия на немалка част от българите. Не е ли тя някаква наша национална патология? Какво я поддържа у нас?

На този въпрос ще се опитам да намеря някакъв отговор по-нататък.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.

Свързани статии

Още от автора