„Анатомия на душата“, Мария (Миа) Сердарева, издателство „Изток-Запад“, 2021 г.
Трудно нещо е душата. А да се говори и пише за нея – още по-трудно. Ето защо, за да не объркам нещата, ще започна отдалеко. От един мит на Платон. Разказва го Протагор в едноименния диалог („Протагор“ 320с – 322е[1]). След като Прометей им подарява огъня, хората си остават все така диви, необуздани и зверолики. Умни единствено в коварството си, те са безкрайно далеч от изкуството на общението (τεχνη πολιτικη). За да не полудеят от страх и от ужас и да не изгубят човешкия си облик, Зевс измисля нещо божествено, което им оставя. Платон го нарича свян (в неговия език думата αίδωσ означава[2] още деликатност и мяра) и настоява, че изгубим ли го, всяко едно от благата също ще изгуби нещо от смисъла си.
Може би именно затова книгата на Миа Сердарева е особено ценна. По детски свенлива, но и по платонически алюзивна; дискретно категорична, тя ни припомня, че ако днес не изучим анатомията на душата, утре ще трябва да изучаваме патоанатомията ѝ. Неслучайно има толкова онкология в разказите. Явно трябва да усетим, че живее ли се без свян, клетките ще се изродят и ще се превърнат в тумори. Особено ако им липсва кислород. Но от друга страна, точно когато човек остане без дъх, проумява, че във всеки от нас има едно (почти) безкрайно голямо и безкрайно леко балонче. Дали е пълно с хелий или със слънце, няма значение. Важното е, че онова, което го издига нагоре, е не друго, а обичта („Анатомия на душата“, стр. 14). Обичта, измерена с малките, почти неосезаеми жестове; невидима с просто око, но и непреодолима като гравитацията. Понякога падаме в нейните капани и когато няма какво повече да се губи – уж в безизходност, – откриваме Словото. Тъй както майката и детето в първия разказ от книгата. Или момчето и момичето във влака („Блещукаща малка вселена“, стр. 34).
Все едно дали някой ще разпознае неоплатоническата притча за ледения океан, от който душите – като капчици вода, – тръгвайки нагоре, се изпаряват; все едно дали този океан и дали Плотин някога са съществували; все едно дали е мислима първичната материя и дали гръцките думи за душа и за мраз имат един и същи корен. Подобни въпроси – като сенки или като Платоновите „скитащи причини“ (вж. „Тимей“ 49 а-е ) невидимо тръгват от първия разказ и шестват до края на повествованието. Защото в един поетически свят нищо не е безусловно важно. Тук-и-сега нещата са само фон. Те са почеркът, с който е написана поемата, но не и самата поема. Оттам и тази изящна разколебаност. Кое точно е важното? В „Кой пише съдбата“ (стр. 70) ни става ясно – до болка и до ужас, – че никога няма да си изясним от какъв ъгъл и от каква дистанция трябва да гледаме картината на Живота. Къде минава границата между грях и грешка? И може ли една катастарофа да бъде част от някакъв безкраен стих? Дори и само защото в корена на тази дума отзвучава и думата „строфа“. Защото всичко е „зрънце живот“ (стр. 128)? И няма как „скитащите причини“ да не се губят и да не се намират в отдавна забравените значения. Та нали от „хоризонта“ до „орисията“ всичко граничи с тях. Или те граничат с всичко. Иначе как ще обясним факта, че от името на тези скитащи причини: χορα, идва и българската дума за събрани заедно хора. Затова и хванатите за ръце хόра са хванати на хорόто. А от него, както и от живота, пускане няма! С него мерим всичко! Затова и думата за час и за мерене на време: hour, ще дойде от там.
При все че това, подобно на една истинска скитаща причина, няма как да не остане скрито и да не е някак между другото. Защото в основата на разказа трябва да е Особеното. Като например защо не може да се пише за байловския дядо Добри? („Невзрачни делнични истини“, стр. 20). Но сякаш друг пример ще е по-подходящ? Как да възпламеним искрата, която е застинала в образа на татко? Независимо от това, че него го няма („Моят личен Питър Пан“, стр. 24). Или защо баба, изричайки думата „мама“, се превръща в малко дете?
Защото, ако душата идва от Благото, то несъмнено трябва да се разказва за нещата, които я правят не само по-добра, но и по-истинска. Да се разказва нелицемерно и без фалш. Като в онази удивителна история от „Блещукаща малка вселена“ (стр. 32)… Уж безобидно пътуване с влак. И още по-безобидна среща. И още по-безобиден разговор. Само че толкова живо и човешко е всичко, че няма как да не извади от теб онзи заключен в чекмеджето човек. „Винагихубавата“ Изабела се създава от общението. От свенливостта на доброто. Четеш за привидно обикновения Виктор/Росен и се замисляш, че дали човек ще бъде снежинка в кибритена кутийка или ще е гола вòда, зависи именно от подобни сюжети. Свенливи и семпли, без тях е трудно – почти невъзможно – да открием разликите между графита и диаманта. Защото ако литературата липсваше, всичко щеше да бъде форма на въглерода. И щеше да е ужасно!
На главната страница: Моника Луниак, „Момче с хвърчило“
–––––––––––––––––––––––––––––––––
[1] Както традиционно е прието да се цитира Платон. По българското издание (изд. „Народна култура“, С., 1979) Платон, „Диалози“, том І, стр. 364–366.
[2] В букета си от значения глаголната форма на думата (αίδεομαι) се свързва с „прощавам”, „извинявам“, „държа се ненатрапчиво“, „показвам уважение“, „почитам“, „сдобрявам“, „помирявам“.
