0
3828

Глутница

Ето какъв спомен натрапчиво ме преследва през тези тревожни, неспокойни дни. Било е първите години на 80-те от миналия век. Беше есен, суха и топла, може би октомври, може би края на септември. С близка моя приятелка решихме да отидем да пием кафе в сладкарницата на летището. Ходехме често. Странно е, но точно затова искам да пиша. Чакахме близо час раздрънкания автобус, който отвеждаше до сегашния терминал едно, тогава дори нямаше такава дума – терминал. Казвахме просто летището. Влизахме в задимената сладкарница от ляво на входа, която с нищо не се отличаваше от сладкарниците в града. Не беше нито по-луксозна, нито по-красива, нито пък кафето беше различно от виетнамското, което повсеместно пиехме и дори се радвахме, когато го „пуснат”. Сега, от дистанцията на времето, окаяният соц бит ми се струва толкова страшен и грозен, че не мога и не мога да спра да се удивлявам как тогава не съм го чувствала така, а като нещо в реда на нещата. По-точно като непроменима даденост. Та с моите приятели по онези години обичахме да ходим до летището, макар това да ни отнемаше часове. Обичахме гласа на високоговорителя (тогава нямаше електронни табла), който обявяваше заминаващите и пристигащите самолети. Чужденците, които се озоваваха на това унило и не съвсем чисто място, тревожно се оглеждаха, докато намерят своите посрещачи, а ние с моята приятелка се втренчвахме в елегантните им дрехи, очите ни оставаха по тях, разглеждахме кожените им куфари, грациозните им пътнически чанти, долавяхме понякога дори парфюма им, усмивките им, очарованието им, свежите лица на възрастните хора, от тях се излъчваше нещо, което ние не можехме да назовем, но чиято липса болезнено чувствахме и се опитвахме сега, тук, на летището някак си да наваксаме за няколко часа, да доближим, макар без да можем да докоснем. Не, никога нямаше да се сдобием с небрежната им елегантност, с приятелската им непосредственост, с естествената им радост от пътешествието, но все пак поне можехме да ги наблюдаваме и така някак си въобразявахме, че и ние сме част от пътникопотока на света, че и ние като тях можем да кацаме и да отлитаме със самолетите, където и когато си поискаме. Ето заради тази илюзия бяхме придобили странния навик да пием кафе на летището.

И после, защото денят беше слънчев, безветрен, топъл, решихме да се върнем в града пеша, направо през полето.

Тръгнахме косо през безлюдната пустош, нямаше нито дървета, нито постройки, нито някакви пътеки, нищо, летището беше много извън града. Изгоряла, пожълтяла трева, жужене на мухи, насекоми, цикади, щурци, трудно се вървеше из буците пръст и неравната земя, сухите треви се промушваха през обувките ни, връзките ни се развързваха, изобщо идеята никак не беше добра, направо си беше налудничава, че дори и опасна, но пък приличаше на необикновено приключение, като тичане подир спомена от отлетялото лято, затова продължавахме да вървим и да не изричаме мислите си на глас. И това си беше някакъв вид пътешествие, е, не като на пътниците от самолетите, но все пак някакъв заместител.

След около час решихме да си починем. Слънцето клонеше на запад, не след дълго щеше да започне да се свечерява, а ние съвсем щяхме да се изгубим сред враждебната пустош. Свалихме връхните си дрехи и ги постлахме върху стърчащата пожълтяла трева. И точно когато решихме, че не е разумно повече да вървим, че трябва да се върнем назад, да излезем на пътя, да хванем такси или рейс, усетихме, че сме обградени от глутница кучета. Бездомните улични кучета в онези години бяха навсякъде, по градинки, паркове, улици. Стояха на около петдесетина метра от нас, бяха около двайсет, а може и повече, подредени в полукръг, впили погледи в нас, неподвижни, настръхнали, изучаваха ни хладнокръвно, пресмятаха инстинктивно рисковете и шансовете си, ако ни нападнат. Ние се вцепенихме. Единственото, което мълчаливо се разбрахме, е да не се изправяме, да не правим резки движения, да не показваме ужаса си, да стоим на едно място, да не мърдаме. Не гледахме към кучетата. Само от време на време с периферното си зрение установявахме, че пристъпват напред, че свиват обръча около нас, че изострят с всеки миг вниманието си, някои от тях вече започваха да ръмжат – ниско, приглушено, гърлено, някое от тях вече високо пролайваше, другите подемаха, после замлъкваха, но все така продължаваха да се приближават, да скъсяват разстоянието между нас, макар и бавно, постепенно. А разстоянието беше единственото, което ни пазеше, нямаше друго какво.

Не зная как се случва, но имала съм и други моменти на изпитания и безизходици, когато изведнъж страхът се отделя от теб. Отпада от теб. Това не зависи от твоята воля. Това го прави някой Друг.

Тогава спокойно се обърнах и ги загледах. Полукръгът беше съвършено правилен. Всички бяха толкова различни, големи, малки, средни, сиви, черни, приличаха си само по позата, в която бяха застанали, по оголените челюсти, по неподвижните ириси, по наострените уши, по ниското, заплашително ръмжене. Чакаха знак. Бяха в готовност. Дебнеха. Всичко можеше да ги предизвика – и движение, и неподвижност, и звук, и мълчание, и изправяне, и снишаване. Ако един член от глутницата се нахвърлеше върху нас, всички настървено щяха да го последват. Ако един захапеше, останалите щяха да хапят още по-яростно. Предаваха изстъплението си един на друг. За останалото бяха слепи. И милост нямаше да има. И продължаваха да напредват към нас. Беше въпрос на части от секундата всички да станат като едно. Съвсем бързо щяха да ни разкъсат с оголените си зъби.

Изправих се спокойно, подадох ръка на моята приятелка да стане и тя, бавно наметнахме връхните си дрехи и бавно тръгнахме назад, движехме се назад към летището с лица към кучетата.

Може би в един момент се поставихме на тяхно място, влязохме в техните кожи. Те се събират в глутница, за да оцелеят. Отблъснати са, изхвърлени са от човешкия свят и това ги е събрало в глутница. След като са изгубили човешката любов, само глутницата им дава сила. Глутницата е тяхното общество.

Успяхме да избегнем опасността. Размина ни се. Но тази необичайна обсада до такава степен беляза съзнанието ми, че много години след това героинята ми Явора щеше да бъде убита именно по този начин, убита с камъни, обградена от своите ученици.

Още настръхвам, когато се сетя за тази страшна сцена. Сещам се, когато чуя гласове, които ми приличат на ръмжене. Когато се почувствам беззащитна сред глутница. Обичам кучетата, галя ги, радвам им се, разбирам се с тях, но глутниците ме плашат.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияИржи Менцел и горчивият смях
Следваща статияЦената на политическото