0
1445

Глухчо

Било точно преди век. Някъде из голямата руска земя.

Има такива четива, които изведнъж хвърлят светлина като прожектор и ти разбираш какво е било времето. Понякога на такива четива им викат шедьоври. Но както и да е. Да караме напред.

Още като момче, докато работел на торфа, той хванал малария. Бил сирак, нямало кой да го погледне. Селяните му дали акъл да отиде при господарката на чифлика. Тя живеела сама, страшно скучаела и от скука лекувала селяните. Дала му хинин, много хинин. Ще оглушееш, но ще оздравееш, казала му с доволна усмивка тя. И станало точно така. Той оздравял, но оглушал. Станал глухчо. Глухчо. Но свикнал с тишината около него, дори я обикнал. Тя го спасявала от селските крамоли, нищо че другите го имали за глупак и ту няма да му платят за свършената работа, ту наборите му, ергенчетата, ще метнат простите му сечива в реката. Защото Глухчо бил първокласен дърводелец.

Дори дръзнал да направи опит за годеж и отишъл при избраницата си. Бил приготвил да ѝ подари евтина забрадчица, наистина красива, шарена, но тя я смачкала на топка и я хвърлила в краката му. И започнала да се смее с ръце на кръста.

Нямало какво да се направи и Глухчо добре разбирал това. Затова решил да отиде при леля си, единствената му близка душа и на нея да подари забрадката. Тя живеела в съседното село. И той тръгнал натам.

Било годината, в която се свършила голямата война и по пътищата бродели групи от войници, с хлътнали от чернилката на войната очи и разчитащи единствено на пушките си. Все пак Глухчо благополучно се добрал до съседното село и почукал на портата на попа, където леля му работела като прислужница.

Отворили вратата, но не го пуснали.

– Свърши твоята бабичка – казал попът, докато ровел с пръсти в голямата си като кошер глава. – Свърши и я заровихме.

Повъртял се Глухчо в чуждото село, чудел се какво да прави. Да тръгне обратно през нощта към своето село не посмял заради вълците. Накрая се сетил за кръчмарката в близката махала, която варяла контрабандна ракия от ябълки.

Кръчмарката била едра, широкоплещеста, с огромни гърди. Тя прибрала парите и изнесла бутилката. Но после решила да разкваси с глухия момък вдовишката си самота и го бутнала обратно в стаята.

Глухчо от две чашки се замаял, а жената дишала все по-близо до него…

На сутринта рано-рано кръчмарката го избутала в студа навън. Дори не му дала да хапне нещо. И Глухчо поел към своето село.

Като застанал на баира, гледа, долу на площада се събира народ.

А работата била такава. Единственият ковач в селото бил и конекрадец. Но сега го спипали. Двама го държат за ръцете и го бият в зъбите, но той бил корав човек, зъби се и ги псува през потеклата кръв. Наколо се били наредили и дошлите войници, подпирали се на пушките и чакали като лешояди кога ще станат нужни. В тоя момент и Глухчо започнал да се спуска по баира към площада. Намерил кога.

Селянинът, на когото бил задигнатия кон, тъкмо насъскал хората да се разправят с ковача, когато отпред изскочил друг човек, впрочем бащата на избраницата на Глухчо, за която той беше понечил да се сгодява. И казал с разумен глас добре да помислят. Друг ковач в селото няма, а селото без ковач не може. Докато виж, дюлгери в селото имало цели четирима. За едно нещо спор няма – времето наистина е страшно, военно и лошите хора трябва да се изплашат. Със смърт.

А Глухчо тъкмо се приближавал. Всички обърнали погледи към него. Той бил сирак, никой нямало да пожали за него.

И от всички страни към него се протегнали ръцете на много хора. И го повлекли извън селото. И войниците с пушките били тук.

Избутали Глухчо напред. Войниците заредили пушките.

И „…неговата собствена тишина съвпадна с тишината на света”, завършва разказа си авторът.

Ето, в това е голямата цена на литературата. От един кротичък разказ от няколко страници наднича цялото лице на епохата, която определи и нашия живот чак до днес. Този разказ тежи колкото томове с различни изследвания и мъдрости.

Забравих да ви кажа името на автора ли? Така е, имате право. Вече започнах да забравям.  

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияДобротата на самарянина
Следваща статияБратя