0
5185

Гняв и злоба

„Гневете се, но не грешете; слънце да ви не залязва гневни.“ Това ни съветва свети апостол Павел. Гневът е мощно чувство, то трудно може да бъде подменено, освен ако актьорите са бездарни. В това чувство има размах и плам, в Библията често се говори за гняв и почти винаги се казва, че гневът пламва. Когато пламне, в него няма нито смирение, нито търпение и като че концентрира в себе си всичкия грях. Затова изглежда парадоксален съветът на апостола „Гневете се, но не грешете“. В гнева лицето и ума се обръщат нагоре – към небето, към съдбата и Божественото провидение. Гневният човек не се страхува да иска сметка дори от Бога. Многострадалният Иов е единственият праведник, който когато загубва всичко – воловете, овцете, камилите, слугите и накрая чедата си, не пита защо е наказан така, защо точно на него му е отнето всичко, защо плътта му е цяла възпалена в гнойни рани. По друг начин се обръща към Бога пророк Авакум: „Докога, Господи, ще викам, и Ти не ще чуваш, ще викам към Тебе за насилието, и Ти не ще избавяш?“

Недоволството на гневния човек струи из устата му като пълноводна река, излива се, защото иначе той би бил удавен в нея. За гневния човек изразяването на гнева е въпрос на живот и смърт. Кой от нас в дните на личните си апокалипсиси не е изкрещявал с пълно гърло – несправедлив си, Господи, кажи ми защо, защо! В такива моменти трябва да си спомняме думите „Гневете се, но не грешете“, но най-често гневът замъглява разума ни и точно в такива моменти не си ги спомняме.

Гневният човек раздава присъди, осъжда, иска обяснения, настоява на своето, тропа, удря с юмруци, говори често като последна инстанция, но гневът е автентичен, цялостен, искрен, затова и предизвика респект, макар и в някои случай този респект да е парадоксално снизходителен.

Когато пламне гневът ни, ние считаме, че това е справедлива реакция спрямо някаква несправедливост. И наистина гневът може да е справедлив, някога го наричаме дори праведен, някога говорим даже за свещен гняв. Гневът може да бъде лют, яростен, пламенен, опустошителен, че и гибелен като гнева на богоравния Ахил Пелеев, възпят от музата на Омир в безсмъртната „Илиада“:

Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев,
който донесе безбройни беди на войските ахейски,
прати в подземното царство душите на много герои.

Друго нещо е злобата. Тя не е възпявана, а само презирана. В злобата има стаена подлост, тя по принцип винаги е стаена. Гневът избухва, пламва, докато злобата се таи и дебне. Гневът е кралско чувство, злобата е робска. Така е усетил тези чувства и Гео Милев – уж говори за едно и също, но в действителност ги противопоставя:

Нощта ражда из мъртва утроба
вековната злоба на роба:
своя пурпурен гняв –
величав.

Безчет са примерите по нашата земя и в нашето време за това метастазиращо злокачествено образувание, което се ражда из мъртва утроба. Но особено ме е поразявал епизодът, описан от Илия Бешков в неговата „Черна тетрадка“. Сестра му – младо момиче – е изоставена от своя годеник и в отчаянието си всяка нощ излизала на двора до един прогнил и обрасъл с миризлив бурен плет и започвала да го клати със злокобни заклинания: „Както клатя плета, така да се разклати земята под него, да се провали в нея…”. След няколко години бившият ѝ годеник се споминал и тя изразила пред брат си своето задоволство, че така му се падало, тя била предизвикала смъртта му, но с право, било му въздадено, задето я бил напуснал.

Поводът да се сещам днес, особено често днес, за тази случка, е безконтролно развихрилата се днес с мрежите и в медиите злобна нетърпимост към различния, злобното отричане на различното мнение, на различната позиция – относно протестите, относно политиците, относно полицаите, относно метрото, относно църквата, относно коронавируса… Всеки има право и основание да протестира. Но всеки има основание и право да не протестира. Но не, трябва да убедиш другия, че неговите основания са неоснователни.

Тази пандемия нараства лавинообразно. По-заразителна е и от коронавируса, и от чумата. Поразява наред – и бедни, и богати, и грозни, и красиви, и глупави, и интелигентни. Никакви ваксини и предпазни шлемове няма за нея. Уж си в пълно защитно облекло, ужким си с ръкавици, маски, очила, а ето изведнъж, без да се усетиш, само за миг и от устата ти са изпълзели хиляди змии и гущери, не! направо триглави лами, не! направо е излетял някой многозъб птерозавър, оцелял от юрската ера и адаптиран към нашия свят.

Появи се информация, че на площада ще се проведе народен съд. Информацията беше опровергана и веднага беше свалена от страницата на БНТ. В динамиката на събитията не е необичайно да се изпадне в подобна ситуация. Шокиращото са коментарите на читателите под съобщението, което описва случилото се. Четох ги с потрес. Не вярвах на очите си – жалко, жалко, че нямало да има народен съд. „Ооооо, ще има съд, ще има!!! И килии ще има!!!!!!“ Да, трябвало да има. Повечето коментари бяха в този стил. На другия ден повечето бяха изтрити, защото цапат светлата картинка и компрометират изданието.

Признавам, че докато пишех последния си роман, в мен така и не успя да се изтрие докрай недоумението как е било възможно онази идеология да се разпространи така светкавично, да порази само за няколко месеца толкова хора, да ги приобщи така плътно и активно към себе си.

И докато четях тези злобни и зловещи читателски коментари, докато ми ставаше все по-лошо и по-лошо чисто физически, както и психически, разбрах: както при много лични и световни събития, двигателният механизъм е обидно прост – злобата. Онази примитивна злоба, която Илия Бешков описва с такава болка, защото е завладяла душата на собствената му сестра, която той като брат няма как да не е обичал, но и не е могъл да остане сляп за злото.

Гневът е яростен, жесток, пламенен, огнен, преливащ, изтребващ. Злобата е нечовешка, зверска, отмъстителна, коварна. „Слънце да ви не залязва гневни“, а злобата най-добре да не докосва сърцето ни.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияSeptem artes liberales
Следваща статияНе виждам как ще стане