Начало Книги Изборът Годините
Изборът

Годините

Ани Ерно
17.12.2022
2985
Ани Ерно, снимка Уикипедия

Докато тазгодишната носителка на Нобеловата награда за литература Ани Ерно подготвяше речта си за церемонията на 10 декември, на български език излезе романът ѝ „Годините“ с логото на издателство „Лист“. Той е смятан за най-значимата ѝ книга. Преводът му е дело на Валентина Бояджиева, чийто живот е дълбоко свързан с Франция. Героинята на „Годините“ говори за себе си в трето лице: тя е никоя и в същото време може да бъде всяка французойка. Чрез снимки и спомени, останали от събития, думи и вещи, тя предава своето усещане за годините, изнизали се от Втората световна война до наши дни.

Ани Ерно разказва историята на своето поколение, за да „спаси нещо от времето, в което няма да ни има никога повече“. Сред спецификите на романа са  минималистичният начин на писане, пунктуацията, паузите в разказа. Читателят може да открие много детайли от миналото на 86-годишната днес Ерно. Тя прекарва детството и младостта си в Ивто – град в Нормандия, Северна Франция. В работническата му част родителите ѝ Бланш и Алфонс Дюшен държат кафене и бакалия. През 1960 г. заминава за Лондон, където се издържа като домашна помощница. След завръщането си във Франция учи в университетите в Руан и Бордо, получава квалификация за учителка, след това завършва висше образование по съвременна литература. През 1974 г. дебютира като писателка с Les Armoires vides. Получава европейската награда Стрега и номинация за Букър.
„Лист“ ще издаде и друга знакова книга на авторката – „Преживяването“, преводът отново ще е на Валентина Бояджиева.

„Годините“, Ани Ерно, превод Валентина Бояджиева, корица Дора Иванова, издателство „Лист“, 2022 г.

Ние имаме само историята си, но тя не ни принадлежи.
Хосе Ортега и Гасет[1]

– Да. Ще ни забравят. Тъй ни е писано, няма какво да се направи. Онова, което ни се струва сериозно, значително, много важно – иде време – ще се забрави или ще изглежда неважно. И интересно, сега ние ни най-малко не можем да си представим кое всъщност ще се счита за възвишено, важно и кое – жалко и смешно.(…) И може би сегашният ни живот, с който ние тъй се примиряваме, след време ще изглежда странен, неудобен, глупав, недостатъчно чист, може би дори грешен.

Антон Чехов[2]

Всички образи ще изчезнат.

клекналата жена, която уринираше посред бял ден край развалините зад бараката в Ивто, в която след войната продаваха кафе, и си вдига гащите изправена, със запретната пола, а после се връща в кафенето

обляното в сълзи лице на актрисата Алида Вали, която танцува с Джордж Уилсън във филма Едно толкова дълго отсъствие

мъжът, срещнат на един тротоар в Падуа през лятото на 90-а, който беше с привързани на раменете ръце, припомнящ мигом за талидомида, а едновременно с това и вица, разказван по-късно: бъдеща майка плете дрешка и час по час пие талидомид, изплита един ред, пие хапче. Нейна ужасена приятелка ѝ казва: не знаеш ли, че бебето ти ще се роди без ръце, а онази отговаря – да, бе, знам, но аз и без това не мога да плета ръкави

Клод Пиеплю начело на взвод легионери, който в едната ръка държи знаме, а с другата тегли коза във филма на Ле Шарло[3]

величествената, болна от Алцхаймер жена, облечена с престилка на цветя като другите пансионери в старческия дом, но наметната и със син шал, която безспир обикаля коридорите досущ като херцогинята на Германт[4] в Булонския лес и напомня на Селест Албара[5], така както се беше появила една вечер в предаването на Бернар Пиво[6]

жената, напъхана в кутия на сцената на летен театър, която мъжете бяха пронизвали от всички страни със сребърни копия – и излязла жива, защото ставаше дума за фокусническия номер, наречен Мъченичеството на една жена[7]

парцаливите дантелени мумии
висящи по стените в манастира на капуцините в Палермо

лицето на Симон Синьоре на афиша на филма Терез Ракен

обувката, която се върти на поставка в магазин „Андре“ на улица „Гроз’Орлож“ в Руан и непрекъснато течащия край нея надпис: „с Бейбибот бебето расте и ходи добре“

непознатият на гара Термини в Рим, който беше дръпнал наполовина щората в купето първа класа и невидим до кръста, размахваше в профил члена си към младите пътнички от влака на отсрещния перон, облегнати на преградата

типът от кинорекламата на Посуда Пек, който весело чупи мръсните чинии, вместо да ги мие. Глас off строго казва „това не е решение!“, а типът отчаяно гледа зрителите: „а какво е решението?“

плажът в Арени дьо Мар край железопътната линия, клиентът на хотела, който прилича на Запи Макс[8]

новороденото, вдигнато във въздуха като одран заек в родилната зала на клиника „Пастьор” в Кодеран, намерено половин час по-късно напълно облечено да спи на една страна в легълцето, с едната ръчичка навън и чаршафче, подпъхнато около раменете

гъвкавата снага на актьора Филип Льомар, женен за Жюлиет Греко

бащата, който в една телевизионна реклама напразно се опитва  зад вестника скришом да хвърли във въздуха фъстък марка „Пиконет” и да го хване с уста като малката си дъщеричка

къщата със сводеста асма, на номер 90А на кея Затера[9] във Венеция, която през 60-те беше хотел

на една стена в двореца „Токио“ в Париж, в средата на осемдесетте години, стотиците застинали лица, снимани от администрацията преди заминаването им за лагерите

тоалетните, разположени над реката, в задния двор на къщата в Лилебон, екскрементите, смесени с хартия, носени бавно от водата, която приплясква около тях

всички сумрачни образи от първите години, със светлите петна от някоя лятна неделя, онези от сънищата, в които умрелите роднини възкръсват, докато вървиш по непроходими пътища

и този на Скарлет О’Хара как влачи по стълбите войника янки, когото току-що е убила – как тича из улиците на Атланта да търси лекар за Мелани, защото тя е започнала да ражда

на Моли Блум, която лежи до мъжа си и си спомня първия път, когато я е целунало момче и казва да, да, да

на Елизабет Дръмънд, убита с родителите си
на пътя за Люр през 1952 година

реалните и въображаеми образи,
които те следват дори в съня

моментните образи облени в светлина,
която принадлежи единствено на тях.
Всички те ще изчезнат отведнъж, както са направили хиляди образи, които са битували зад челата на починалите баби и дядовци преди половин век и на родителите, които също са си отишли. Образи, в които ние сме деца сред други такива, починали още преди да се родим, така както в нашата памет присъстват нашите деца като малки до родителите и съучениците ни. А един ден и ние ще останем в спомените на децата ни сред внуците си и пред тези на хора, които още не са се родили. Подобно на сексуалния нагон и паметта никога не спира. Тя свързва мъртвите и живите, реалните с въображаемите хора, мечтата с историята.

Внезапно ще изчезнат хиляди думи, които са служили за назоваване на нещата, на човешките лица, на действията и чувствата, подреждали са света, карали са сърцето да тупти и интимните части да се овлажняват

лозунгите, графитите по стените на улицата и тоалетните, мръснишките стихотворения и вицове, заглавията

анамнеза, епигон, ноема, теоретичен – термините, записани в бележник заедно с определението им, та да не го търсим всеки път в речника

формулировките, които други са използвали съвсем естествено, а ние се съмняваме, че също ще сме способни да го направим някой ден, неоспоримо е обаче, че със сигурност ще го установим

ужасните изречения, които е било по-добре да забравим, по-натрапчиви от други тъкмо поради усилията да ги заличим, приличаш на дърта брантия
думите на мъжете в леглото нощем, Прави с мен каквото искаш, аз съм твоя вещ

да съществуваш е да се изпиваш, без да си жаден

вие какво правехте на 11 септември 2011 година?

In illo tempore[10] на неделната служба

Дъртак, вдигам джангър, яко! ти си будала!
Изрази, които вече не се употребяват, чути случайно, внезапно станали скъпоценни като изгубени и намерени предмети, за които се чудим как са се запазили

думи залепени завинаги към дадени индивиди като девиз – на точно определено място на национален път 14, защото някой в колата ги е казал тъкмо когато сте минавали оттам и вече не можете да минете пак без тези думи да ви изникнат в главата, подобно на скритите фонтани в Летния дворец на Петър Велики, които бликват когато стъпиш върху тях

граматическите примери, цитатите, ругатните, песните, изреченията преписвани в юношеството в специална тетрадка изречения

отец Трюбле[11] компилираше, компилираше, компилираше

за жената славата е крещящото щастие на скръбта

нашата памет е извън нас, в дъждовен повей на времето

за монахинята най-великото в религиозността е да живее като дева и да умре като светица

изследователят прибра намереното при разкопките в сандъци

прасенце със сърчице беше талисманче /което тя си беше купила на пазара за сто су/ да си кажем хич не е скъпо за сто су

моята история е историята на една любов

дали може да се такова с вилица?

Може ли да се слага шмилблик[12] в млякото на бебетата?

(аз съм най-добрият, кой казва, че не съм, ако си весел, ами смей се тогава, работата се запира, столицата ще избира, накратко, както казваше Пепен, спасен! Казал Йона като излязъл от корема на кита, достатъчно, скривам във водата моя делфин, тези чувани хиляди пъти закачливи изрази, които отдавна вече не са нито изненадващи, нито смешни, а дразнещи с баналността си, които вече са част единствено от семейния фолклор и са изчезнали с разрива в двойката, но понякога излизат не на място от устата, неуместни
далеч от някогашното племе, а след години раздяла са единственото останало от него, в крайна сметка)

думи, за които се учудваме, че са съществували изобщо някога, вързан (писмо на Флобер до Луиз Коле), къртя (Жорж Санд до същия)

латинския, английския, руския, научен за шест месеца заради един руснак, от когото помним само досвидания, я тебя люблю, харашо

какво е бракът? Мечтана тъпотия

дотолкова изтъркани метафори, та чак се учудваме, че други се осмеляват да ги изричат, черешката на тортата

о, Майко, погребана извън райската градина

да караш край колелото, превърнало се в да въртиш педали в зелето, после в гриста, а после нищо, датирани изрази

думите на мъж, когото не си обичала, празня се, надървям се

научените по време на следването, които са ти създавали усещането, че триумфираш над сложността на света. Щом си вземеш изпита, изчезват от самосебе си по-бързо, отколкото си ги запомнил

изнервящите повтарящи се думи на бабите и дядовците и на родителите, които след смъртта им са по-живи от лицата им, не се занимавай с шапката на малката

марките на някогашните бързо изчезнали препарати, споменът за които очароваше повече от този на известна марка, шампоан „Дюлсол”, шоколад „Кардон”, кафе „Нади”, като дълбоко личен спомен, който не можеш да споделиш

Летят жерави[13]
Мариана от моята младост[14]

Мадам Солей[15] все още е сред нас

Светът на вярва в трансценденталната истина

Всичко ще се изтрие за секунда. Речникът, трупан от люлката до гроба ще изчезне. Ще настъпи тишина без нито една дума, за да се каже това. От отворената уста няма да излиза нищо. Нито аз, нито съм. Езикът ще продължи да облича света в думи. В разговорите около празничната трапеза ще сме само малко име, с все по-избледняващ лик, докато изчезнем в анонимната маса на едно отминало поколение.

Стара покафеняла овална снимка, залепена във вехт албум с позлатени ръбове и пазена от прозрачна оризова хартия. Отдолу Фото Модерн, Ридел, Лилебон (S. Inf. re) Тел. 80. Пълничко бебе с издадена дебела долна устна, кестенява косица, завита на лимба на темето, седнало полуголо на възглавница в средата на маса с резбован ръб. Облачният фон, резбования с цветя ръб на масата, бродираната долна ризка, повдигната над пъпа – ръчичката на бебето скрива половия му орган –, смъкналата се от рамото върху пълната ръчичка презрамка целят да изобразят едно амурче или ангелче като от картина. Със сигурност всеки член на семейството е получил едно копие и веднага се е замислил от коя страна на рода е детето. От тази част на семейния архив – по всяка вероятност от 1941 година – не е възможно да се разбере друго, освен ритуалната постановка за представяне пред света по дребнобуржоазен маниер.

На друга една снимка, дело на същия фотограф – хартията на албума обаче е по-обикновена, а позлатеният ръб се е изтрил – несъмнено предназначена за същото раздаване на родата, виждаме момиченце на около четири години, сериозно и дори тъжно, въпреки симпатичното закръглено личице под късата коса, разделена на път в средата и опъната назад с шноли, на които са прикачени вързани на джувка панделки. Лявата ръка е поставена на същата резбована маса в стил Луи XVI, която се вижда цялата. Момиченцето изглежда като прищипано в блузката си, а полата с презрамки е леко щръкнала отпред, заради издутото коремче, може би признак за рахит (около 1944 година).

Други две снимки с къдрави ръбчета, вероятно от същата година, показват пак това момиченце, но по-дребно, с рокля на волани и буфан ръкави. На първата то се притиска закачливо в жена с едро тяло, облечена само в рокля на широки райета и с коса навита на едри букли. На другата е вдигнало лявото си юмруче, а с дясната е хванало ръката на висок мъж със светло сако и панталон с пенсове, заел небрежна поза. И двете снимки са направени в един и същи ден пред нисък зид, обрасъл отгоре с цветя, в двор с плочник. Над главите виси въже за простиране, на което е останала закачена една щипка.

В празничните дни и протяжната безконечност на трапезите след войната, от нищото изникваше и придобиваше форма вече започналото време, онова което понякога сякаш вцепеняваше родителите, когато те забравяха да ни отговорят, с очи вперени в далечината, времето в което нас ни е нямало и никога нямаше да ни има, отминалото време. Хорът от гласове на сътрапезниците градеше великия разказ за общите преживявания, на които чрез него вярвахме, че сме присъствали.

Никога не се насищаха да разказват за мразовитата зима на 1942 година, за глада и ряпата, за намирането на храна, купоните за тютюн и бомбардировките

северното сияние, което беше предизвестило войната,
велосипедите и каручките по пътищата към
Поражението, за оплячкосаните магазинчета
пострадалите от бедствието, които ровят в развалините и търсят
своите снимки и парите си
пристигането на германците – всеки уточняваше точно къде, в кой град – неизменно коректните англичани, нестеснителните американци, колаборационистите, съседът от Съпротивата, момичето Х, остригано нула номер при Освобождението
сравнения със земята Хавър, където не беше останало абсолютно нищо, черния пазар
Пропагандата
Фрицовете, хукнали да преминават през Сена в Кодебек[16]
с капнали от умора коне
селянката, която пръдва яко в купето във влака, в което има германци, и високо заявява „като не можем да им го кажем, ще ги накараме да го помиришат“
На общия фон на глада и страха, всичко се разказваше с „ние“ и „те“.

Говореха за Петен, свивайки рамене, прекалено стар и вече изкуфял, когато отишли да го вземат, че нямало какво по-добро да направят. Имитираха летежа и бученето на V2, които се въртят във въздуха, изобразяваха отминалия страх, а в най-драматичните моменти се преструваха, че обмислят нещата, и аз какво правя, за да ни държат в напрежение.

Това беше история, пълна с мъртви, насилие и разрушения, разказвана приповдигнато, сякаш искаха от време на време с по едно трептящо и тържествено „това не бива да го виждаме никога повече“, следвано от смълчаване, да отправят нещо като предупреждение към някаква неясна инстанция и да заличат угризенията си за радостта.
Говореха обаче само за онова, което бяха видели и което можеше да се преживее отново докато ядат и пият. Но не бяха достатъчно способни или убедени, за да говорят за онова, за което знаеха, но не бяха видели. С други думи, нито за качващите се във влаковете за Аушвиц еврейски деца, нито за умрелите от глад, събирани сутрин в гетото на Варшава, още по-малко за 10 000 градуса в Хирошима. Откъдето по-късно и впечатлението, което уроците по история, документалните и игралните филми нямаше да изличат: нито пещите на крематориумите, нито атомната бомба бяха от времето на маслото на черния пазар, въздушните тревоги и слизането в мазето.
Все подхващаха да сравняват нещата с тези от предишната война, Голямата, онази от 1914-та, която бяха спечелили сред кръв и слава, война на мъже, които жените около масата слушаха с уважение. Говореха за Шьомен де дам[17] и Вердюн, за обгазяванията и камбанния звън на 11 ноември 1918 година. Споменаваха имената на села, никое от чиито чеда, отишло на фронта, не се беше върнало. Сравняваха войниците в калта на траншеите с пленниците от 40-та, стояли пет години на топло и сухо, над чиито глави не беше паднала и една бомба дори. Спореха и се караха за героизма и гибелта.

Връщаха се към времена, когато самите тях още ги е нямало, към Кримската война, към тази от 70-та[18] и парижаните, които бяха яли плъхове.[19]

В тези разказвани отколешни времена имаше единствено война и глад.

Накрая пееха Ах, хубавото бяло винце и Парижко цвете[20], крещейки оглушително в един глас думите на припева, синьо-бяло-червено са цветовете на родината. Разперваха ръце и се смееха, още един, когото фрицовете няма да хванат.

Децата не слушаха и бързаха да станат от масата веднага щом им разрешеха, като се възползваха от всеобщото благоразположение в празничните дни, да се отдадат на забранени игри, да скачат по леглата и да се люлеят с главата надолу. Но запомняха всичко. И като сравняваха легендарното време – чиито епизоди – Поражението, Бягството, Окупацията, Дебаркирането, Победата, както щяха да ги подредят много по-късно – с това, в което растяха, го намираха безлично. Съжаляваха, че не са били, или пък са били току-що родени, когато е трябвало да се върви с множеството по пътищата и да се спи в сламата като циганите. И хранеха непреодолимо съжаление по това неживяно време. Паметта на другите ги заразяваше с тайна носталгия по епохата, която бяха пропуснали съвсем за мъничко и с надеждата някой ден и те да я преживеят.

От това бляскаво време бяха останали само сивите и безмълвни следи от бункерите на крайбрежните стръмнини и камарите камъни до където поглед стига в градовете. От развалините стърчаха ръждясали предмети и изкривени пръчки от метални легла. Пострадалите от бедствието търговци се настаняваха във временни бараки край развалините. Изоставени снаряди избухваха до коремите на момченцата, които си играеха с тях. Вестниците предупреждаваха: Не пипайте мунициите! Лекарите вадеха сливиците на децата с чувствителни гърла, които се събуждаха от упойката с етер пищейки, и които после насилваха да пият вряло мляко. На избелелите афиши генерал Дьо Гол, в три-четвърти ръст, се взираше в далечината изпод козирката на фуражката си. В неделя следобед играехме на Не се сърди, човече и Черен Петър.
Еуфорията последвала Освобождението стихваше. Затова хората мислеха единствено за излизане, а светът беше преизпълнен с желания, които трябваше да се задоволят веднага. Всичко, което представляваше първи път след войната предизвикваше устремно стълпотворение – бананите, билетите за Националната лотария, фойерверките. Цели квартали, от бабата, подкрепяна от дъщерите ѝ до новородените в количката, хората се втурваха на панаира, на празничното факлено шествие или в цирк Булион, където едва не ги стъпкваха в блъсканицата. На молещи се и пеещи тълпи се струпваха на пътя да посрещнат статуята на Света Богородица от Булон, а на следващия ден да я съпровождат с километри. Независимо дали светско или религиозно, всяко събитие им беше добре дошло да са навън заедно, сякаш искаха да продължават да живеят на едно. В неделя вечер автобусите се връщаха от морето с високи младежи по къси панталони, които пееха гръмогласно, покачени на багажника на покрива. Кучетата се разхождаха на свобода и се съвокупляваха насред улицата.
Самото време дори започваше да се превръща в спомен за златните дни, чиято загуба усещахме докато слушахме радио. Спомням си прекрасните недели… О, да, но всичко това е толкова далеч, толкова далеч. Сега децата съжаляваха, че са преминали през периода на Освобождението като прекалено малки и всъщност не са го преживели истински.

При все това растяхме спокойни и „щастливи, че сме на този свят и виждаме ясно“ сред препоръките да не пипаме непознати предмети и непрекъснатото оплакване от дажбите, купоните за олио и захар, от царевичния хляб, който ставаше на топка в стомаха и от коксовите въглища, които не топлеха, за Коледа ще има ли шоколад и конфитюр? Започнахме да ходим на училище с плоча за писане и автоматичен молив, минавайки край разчистените от разрушенията терени, заравнени в очакване на възстановяването. Играехме на Пусни – пусни кърпичка, на кралю-порталю[21], пеехме наредени в кръг Здравей Гийом, закуси ли добре, на топка в стената с Малка скитнице, ти дето ходиш навсякъде, обикаляхме училищния двор, хванати за ръка, викайки кой ще играе на криеница. Хващахме краста, въшки и се задушавахме под някоя кърпа ала Мари Роз. Качвахме се в редичка в камиона с рентгеновия апарат заради туберкулозата, стиснали в ръка палто и шал. Преживявахме първия си медицински преглед, хихикайки засрамено, защото сме само по гащи в зала, която синият пламък на спирта за горене, сипан в легенче на масата до медицинската сестра, изобщо не стопляше. Скоро щяхме да преминем целите в бяло по улиците, акламирани на първия празник на Младостта, чак до стадиона, където между небето и мократа трева щяхме да изпълним „общо съчетание“ под виещата от високоговорителите музика, с чувството за величие и самота.
В речите се казваше, че олицетворяваме бъдещето.

В шумното многозвучие на празничните трапези, преди да се стигне до караниците и смъртните обиди, до нас достигаше, примесен с този за войната, и другия епичен разказ –за рода.
Изникваха мъже и жени, понякога без друго определение освен родствената връзка, „баща“, „дядо“, „прабаба“, сведени до една характерна черта, до смешна или трагична случка, до испанския грип, до някоя ямболия или ритник от кон, които ги бяха отнесли – до деца,  които не бяха достигнали до нашата възраст, върволици от хора, които никога нямаше да познаваме. Предеше се нишката на родство, в което беше трудно да се оправим с години, докато най-накрая успеехме правилно да отличим и определим „двете страни“ и разграничим онези, които са ни някакви по кръв от другите, които не са ни „никакви“.
Семейният и социалният разказ бяха едно. Гласовете на сътрапезниците отграничаваха териториите на младостта: селото и фермите, където от незапомнени времена мъжете са били ратаи и момичетата слугини, фабриката, където всички са се срещнали, гаджосали и изпоженили, малките магазини и търговията, до които бяха достигнали най-амбициозните. Те разказваха истории, в които единствените лични неща бяха ражданията, сватбите и кончините, без пътуванията извън поделението в далечния град на гарнизона, живота зает единствено с работа, колко е била тежка и изтощителна тя и опасностите от пиянстването. Те просто не съществуваха. Училището беше загадъчен заден фон, кратко златно време, в което Учителят е бил суровия бог с неговата метална линия, с която да удря през пръстите.

Гласовете предаваха едно наследство от бедност и лишения, предхождащи войната и ограниченията, потънали в безпаметен мрак, „във времето“, когато са се зачевали удоволствията и мъките, обичаите и уменията:
да се живее в кирпичена къща
да се носят галоши
да се играе с парцалена кукла
да се перат чаршафите с пепел от дървени въглища
да се закача на ризката, до пъпа на детето малка платнена торбичка със скилидки чесън, та да се прогонят глистите
да се подчиняват на родителите и да търпят плесниците, макар да е трябвало да отвръщат

Изброяваха незнанията, цялото непознато и някогашното никога:
да се яде червено месо, портокали
да имаш социална осигуровка, семейни надбавки и пенсия на шестдесет и пет години
да излизаш в отпуск

Напомняха поводите за гордост:
стачките от 36-та, Народния фронт[22], преди това работникът нямаше значение

Ние, малките, върнали се обратно на масата за десерта, оставахме да слушаме солените истории, които всред всеобщото отпускане в края на похапването, забравила младите уши компанията вече не сдържаше, както и песните от младостта на родителите, в които се разказваше за Париж, за момите, паднали в потока, за леки момичета и за скитници край бариерите. Високият червенокос, Лястовичката от предградията, Сивият косъм, който взимаме и навиваме на пръста си[23], романси за голяма мъка и страсти, в които със затворени очи певицата се вживяваше с цялото си тяло и които извикваха сълзи, бърсани с ъгъла на салфетката. Ние, на свой ред, имахме правото да разчувстваме компанията със Снежинка[24].
От ръка на ръка се предаваха покафенели снимки с гърбове лекьосани от всички пръсти, които ги бяха дърпали на някое друго събиране, смесица от кафе и разтопена мазнина, придобила неопределим цвят. До изпънатите и сериозни младоженци се бяха наредили на етажи едни зад други гостите на сватбата, в дълги редици край стена, а сред тях не се различаваха нито родителите им, нито никой. Така както в полуголото бебе с неясен пол, на възглавница не виждахме себе си, а някой друг, същество принадлежащо на нямо и недостъпно време.

Непосредствено след края на войната, на безкрайната  маса на празничните похапвания, всред смеховете и провикванията от сорта на все ще имаме време да умрем, нали!, спомените на другите ни разполагаха в света.

Освен разказите, походката, начинът на сядане, на говорене и смеене, на душене на улицата, на хранене и взимане на предметите също предаваха паметта преминаваща от тяло в тяло от най-затънтените френски и европейски села. Наследство, невидимо на снимките, което както отвъд индивидуалните различия, отстоянието между добротата на едни и лошотията на други, е обединявало членовете на семейството, обитателите на квартала и всички, за които е ставало дума и показва, че те са хора като нас. Палитра от навици, сбор от жестове, оформени от детство сред нивята и юношество в работилниците, предхождани от други детства и така до безпаметност:
да ядеш мляскайки, като оставиш да се вижда как постепенно храната се трансформира в отворената уста, да бършеш устата си с парче хляб, да отопиш чинията така старателно, че да може да се прибере, без да се мие, да тракаш с лъжицата по дъното на купата, да се протегнеш в края на вечерята
да си миеш всекидневно само лицето, а останалото според степента на мръсотията, ръцете до лактите след работа, краката на децата до коленете в летните вечери, а цялото тяло само за празници
да хващаш нещата здраво, да тряскаш врати. Да правиш всичко грубо, независимо дали трябва да хванеш заек за ушите, да бацнеш някого или да прегърнеш дете в скута си. В дните на разправии и караници да влизаш и да излизаш, да блъскаш столовете и да ги местиш
да вървиш с широки крачки и размахани ръце, да сядаш с тръшване на стола, старите жени забивайки юмруци във вдлъбнатината на престилката си, да ставаш като бързо дърпаш с ръка полата, заклещила се в задните части,
продължителното използване на плещите на мъжете, за носене на лопати, дъски и чували с картофи, както и на уморените деца на връщане от панаира, коленете и бедрата на жените, стискащи мелничката за кафе, бутилката за отваряне, кокошката, която трябва да заколят и чиято кръв капе
в легена
да говориш винаги силно и свадливо, сякаш отколе е трябвало да се съпротивляваш на вселената.

[1] Ортега-и-Гасет, Хосе. Темата на нашето време, изд. Панорама, 2002, превод Стефка Кожухарова. – Бел. пр.
[2] Чехов, Антон. Три сестри, I действие, изд. Народна култура, 1970, превод Венцел Райчев. – Бел. пр.
[3] Френска група за музикално-хумористични скечове, създадени през 1966 г. – Бел. пр.
[4] Една от главните героини от поредицата „По следите на изгубеното време“ на М. Пруст. – Бел. пр.
[5] Икономка и секретарка на писателя и есеист М. Пруст. – Бeл. пр.
[6] Изключително известен и популярен литературен критик. Води седмичното предаване за литература „Апостроф“ по френската телевизия повече от 20 години. – Бел. пр.
[7] Френски ням филм от 1910 г. на режисьора Луи Фьойде. – Бел. пр.
[8] Макс Дусе (1921–2019). Един от най-известните френски радиоводещи. Снима се активно в киното и телевизията във Франция и Белгия в периода на 50-те и 80-те години на ХХ век. – Бел. пр.
[9] Фериботен терминал и кей за разходки в южната част на града с много барове, ресторанти и сладкарници за сладолед. – Бел. пр.
[10] В това време (лат.). – Бел. пр.
[11] Никола Шарл Жозеф Трюбле (1967–1770). Френски църковен деятел и моралист. Опонент на Волтер, с когото влиза в разгорещена полемика. – Бел. пр.
[12] Дума, измислена от Пиер Дак през 50-те години на ХХ в. и означава ненужен предмет (такованка). По-късно е популяризирана от комика Колюш. Днес се използва за нещо неописуемо, или много сложно. – Бел. пр.
[13] Руски военен филм от 1957 г. на Михаил Калатозов с Татяна Самойлова и Алексей Баталов, получил Златна палма на кинофестивала в Кан през 1958 г. – Бел. пр.
[14] Френско-западногермански филм от 1955 г. на Жюлиен Дювивие по романа на Петер де Менделсон Schmerzliches ArkadienБел. пр.
[15] Жермен Солей (1913 – 1996) Секретарка на международния аферист Александър Стависки и астроложка. Прави хороскопи на политици и други известни личности. Дълги години представя дневен хороскоп на живо в сутрешно предаване на радио Юроп 1. – Бел. пр.
[16] Френски департамент в Нормандия. – Бел. пр.
[17] Там по време на I Световна война се състои втората голяма битка (14.05.–средата на май 1917 г.), в която французи и англичани се опитват с общи усилия да надвият германците. Тя е част от офанзивата Нивал и е ръководена от ген. Робер. – Бел. пр.
[18] Има се предвид френско-пруската война (1870–1871), завършила с победа на Прусия и капитулация на Наполеон III . – Бел. пр.
[19] Това се случва по време на обсадата на Париж по време на гореспоменатата война. – Бел. пр.
[20] Първата песен е на изключително популярната през 40-те и 50-те години на ХХ в. певица Лина Маржи, а втората – световен хит на Морис Шеваше, от същия период, в която се възпява завръщането на хубавите отминали дни. – Бел. пр.
[21] Двата отбора се подреждат в колона. Първото дете хвърля топката в стената и се отмества, второто я хваща и прави същото. Печели отборът, който пръв възстанови колонката си. – Бел. пр.
[22] Коалиция от леви партии, управлявала Франция от май 1936 до април 1938 г. Обединява трите основни леви партии: Френската секция на работническия Интернационал, Радикалната и Социалистическата партия, но и много други леви и антифашистки движения. – Бел. пр.
[23] Песни съответно на Лео Ноел (1912), Жоржет Плана (валс от 1912) и Берт Силва (1920). – Бел. пр.
[24] Много известна песен на певицата Лин Рено. – Бел. пр.

Ани Ерно
17.12.2022

Свързани статии