„Гола“, Антоанета Дончева, издателство „Изток-Запад“, 2026 г.
Отвъд всички възможни реализми, които литературната теория познава, струва ми се, че има и още един. Той идва с романа на Антоанета Дончева „Гола“ и може да бъде описан като антиреализъм. Защо? Вероятно защото, подобно на всяка друга книга, и тази е за онова, за което разказва. Но и за точно обратното. Тоест за това има ли своя обратна страна Любовта? Има ли си реципрочна стойност? Лесният, но и подвеждащ отговор е: да. Обратното на любовта се нарича омраза. Ами ако е Паметта, предлага ни друга алтернатива романът „Гола“. Ще обичаш ли искрено и безответно, ако си видял толкова много и помниш песента на Карузо „Torna a Surriento“? Famme campà (остави ме да живея), продължава тя. Иначе защо действието в книгата ще се развива в Соренто? И защо Елвис Пресли, пеейки половин век по-късно същата тази песен, ще свърже името на италианския град с глагола surrender? Защо Соренто означава „предай се“? Кому да се предам? Би трябвало отговорът да се носи от главния герой – Сам. Той е професор по философия на езика и идва в Соренто на лингвистична конференция. Но ако знаеш, че името на този град се родее с митичните сирени[1], че Одисей Хитроумният е бил тук и че е завързал себе си с корабни въжета за мачтата, уж предавайки се на сирените, но всъщност правейки точно обратното; ако знаеш, че родният ти град – Дъблин, и собственото ти име – Сам, водят към Бекет и към театъра на абсурда, то тогава как ще обичаш Игна? Как въобще ще приемеш нейното съществуване? Ето защо романът е за любовта като философски конфликт. Героите му са особена, трудна за дефиниране „двойка“, тъй като нерядко онова, което ги свързва, е собствената им несъвместимост. Та нали в Източна Европа, мястото откъдето тя идва, никой не кръщава децата си нито на огъня[2], нито на Ингмар Бергман. При все че комбинация от огън и „ледения“ режисьор звучи повече от възбуждащо. Неволно се сещаш за сцената с Ким Бейсинджър и Мики Рурк в „Девет седмици и половина“ и се замисляш колко ли време героите пътуват от Соренто към Амалфи. И вече знаеш защо точно към Амалфи. Защото най-красивата от нимфите, онази Амалфи, в която Херакъл бил влюбен, умира по пътя към залива. Оттогава в неаполитанските песни думите за лазур, за море и за синьо носят спомена за сините очи на нимфата. Но и за Смъртта, която Игна преживява. При все че как се преживява смъртта, би попитал някой. Само в традициите на антиреализма е възможен логичен и последователен отговор. Иначе защо в „Гола“ – като част от любовната интрига – ще са и персонажи като Мартин Хайдегер и Сьорен Киркегор? Вероятно защото за Игна Уини от „Щастливи дни“ (неслучайно романът ще завърши с алюзия към тази пиеса) не е трагичен персонаж, а фигура на устойчивостта; Игна е жена, затъваща физически, но спасяваща се чрез езика, паметта и въображението. За нея думите са не бягство от реалността, а единствената форма на съпротива срещу края. И по тази причина любовта на героите не е нито романтична, нито утешителна. Тя е лаборатория, в която се събират две практически несъвместими представи за свобода. Сам иска яснота, признание, действие. Игна – пространство, незавършеност и право на отстъпление. Той иска да излезе от лабиринта, тя – да го обитава.
За да разберем любовните колизии, от нас се изисква да се потопим в драматургията на Бекет. Струва ми се, че той е „ключът“ към сюжета. Наслагването на гласовете в „Очакване на Годо“ и „Щастливи дни“ с тези на Игна и Сам изисква по-дълбоко и самостоятелно изследване. Но то е необходимо, за да вникнем в механизмите на очакването и да усетим, че то е не надежда за някакво „външно“ спасение, а вътрешна практика. Нещо повече, то е тъканта, от която са направени героите. На нейния фон става ясно защо илюзиите не са слабост, а въздухът, чрез който се диша и живее. Донякъде тази „въздушна тъкан“ е сравнима с паметта и затова тя се превръща във втори рамкиращ сюжет. Сякаш разказът е палимпсест, в който под видимото се чете и другата, невидимата фабула – онази от младостта и времето на социализма. „Сурови“, т.е. плътни и без сантимент, са страниците за онези години. Можем да ги уподобим на куфар с двойно дъно. Или с криптирано писмо, в което онова, което лесно се разчита, е само уловка. Всъщност уловките са много. Те са на всички нива на повествованието.
Затова едва ли е странно, че между сенките на героите се вижда и силуета на Лучия, ексцентричната, почти сгодена с Бекет дъщеря на Джеймс Джойс. Сякаш – подобно на нея – разказвачът в романа е на равно разстояние между Разума и неговите антиподи. И напомня ту за Одисей, който пробожда единственото око на циклопа, ту на самия циклоп, който хвърля камъни във всички посоки. Казват, че тези камъни и до ден днешен си стоят по Амалфийското крайбрежие и влюбените, подобно на Хензел и Гретел, вървят по тях, търсейки пътя към хотела, в който са отседнали. Защо да не тръгне по тях и читателят? Да върви, без да философства и само да наблюдава. И ще види не просто път, а стара песен, песен, която отдавна се опитва да си спомни. Стадо кози минава горе, по пътя. И стига до градския пазар, кипнал от цветове и човешко гъмжило. Мирише на прах, зехтин и дълго престояли на слънцето маслини. Спираш пред сергия със смокини; смокини на купчинки – някои зелени, като още неузрели обещания, други разпукани, с пурпурни сърца (стр. 62). С две думи: ще види света отвъд книгите и ще се потопи в реалност, която няма нужда да бъде описвана и анализирана. Защото няма да има нужда от думите. Както от тези, от които сме направени, така и от онези, които ни разрушават. И това ще бъде още един щастлив ден, Уини[3]! Ще бъде живот отвъд ирониите. В място, където голотата е така красива и естествена, че напомня за Рая.
––––
[1] Откъдето, от гр. Συρρεντον, идва и името на града.
[2] Изписано по този начин името се свързва с латинската дума ignis или с представата за огън. При метатеза в корена се получава „правилната“ скандинавска дума Ing, която лесно се открива в името на Ингмар Бергман и в алюзията с филма му „Едно лято с Моника“.
[3] Финалната реплика в книгата е алюзия към финала в едноименната пиеса на Самюъл Бекет.
