„Гола“, Антоанета Дончева, издателство „Изток-Запад“, 2026 г.
„Гола“ е не „добро четиво“, а същинска литература – рядка птица от червената книга не само на българската култура.
Из местните масово-културни пространства заглавието на романа може да извика асоциации с траектории, в които него го няма. Предчувстващият лепкава еротика, сладникава или кахърна любовна история, сантиментални словесни дипли, ще бъде разочарован. Фабулата действително се движи от динамиката на една любов, кратка и силна като светкавица. Същината е в пластовете, задвижвани от тази искра.
За разлика от доминиращото трасе в съвременната българска проза, „Гола“ е далеч от всяка регионалност и провинциалност. Контурът се чертае още от житийния строй на двете действащи лица, Игна и Сам. Израснал в Дъблин, той живее в Париж, а в момента преподава в Лондон. Тя е българка и българското присъства чрез нея. Присъства, но вписано в смислови редове, обемащи европейски формираното човешко. Самото действие се разгръща в топоси из почти цялата тази Европа, все пак най-вече из италианските крайбрежия. Това е рамката – едната сцена, на която са двама, дошли сякаш от съвсем различни пиеси. Същинското действие, драматургията на романа се задава от разминаванията между тях.
Светлата, безметежната ефирност на Средиземноморието е контрапункт на кълбото от напрежения, каквото е всеки от двамата. Любовта им не е идилична. Тя е преди всичко конфронтация. На единия полюс са стремежът към безостатъчно рационализиране, амбицията, желанието за опитомяване и притежаване, назоваване и овладяване, егоцентризмът и ревността. На другия полюс са отказът от окончателна определеност, правото на отстъпление, движението според еротиката на желанието, виталността. Срещната точка е висококачественият интелект – с неговите сили, съблазни и бариери.
Сблъсъкът води до отпадане на привичното, на конвенционалните маски, на илюзиите – до тотално оголване. До накърняване на екзистенцията. До усет за дефицитност. До горчиво плащане за минало, грехове, думи и онези уж незначителни жестове, извиквали „ефект на пеперудата“. До зейване на пещерите на паметта. До стягане на възлите от травми, изригване на страхове и проговаряне на надежди, при което тишината и спокойствието остават мечта. Лице в лице са различни усети за очакване и отговорност, за дълг и вина. Конфликтът има в основата си несходни ценностни йерархии, търсения на смисъл, ядра на възторга, най сетне – несъвместими представи за свобода.
От едната страна е скептичната калкулация, че борбата със системата е безнадеждна, че свободата е измамен мит, така че не свободата е проблемът, а питането за смисъл, схващан като полезно инвестиране на живота си. От другата страна е поривът да не се спира дори когато всичко наоколо се срива – схващан като единствената безвъпросна свобода. Устояването в точката, в която да поемаш отговорността за своите избори и да не отпадаш от тях. Пък нека мястото, където си предизвикан да избираш, бива разпознавано като самия ад. В тази именно точка обаче е най-интензивен „кислородът“, без който светът ще се задуши.
Споменатото присъствие на България и нейните ситуации, освен в реминисценциите, осветяващи ъгли от пещерата на паметта на Игна, е с особена сила налично в един възлов за цялото епизод – изложба в Соренто, представяща фотографии от българската 1989 г. Коренно различните реакции на двамата оголват процеси, отиващи отвъд просто взаимното недоразбиране.
За нея изображенията връщат първите дни на вдъхновение, възторг, лудост и опиянение. Отварянето на нови светове за ималите нещастието да се родят в затвор, задушаващ с подмолна несправедливост и кухо лицемерие. Екстазите на Източна Европа, разпукваща стените на миналото под натиска на надеждата. Но и болезненият махмурлук от изпитите надежди и очаквания. Разочарованието и отвращението от онези, които ги предадоха и продадоха. И въпреки това, и въпреки тях: онези дни и месеци остават екзистенциални взривове, положили енергиен печат върху няколко поколения мислещи източноевропейци. Енергии, заразили ги с вируса на свободата, във всеки случай – на свободата от принудата.
В този „спомен“ Сам няма място. За него, склонен към политически анархизъм, политиката е превърнала света във вулкан, който изригва не лава, а помия. Той е отвратен от съвременния свят – генерално и a priori. Поради това паметта за комунистическата система и ентусиазма от сриването ѝ му се виждат опит за самовиктимизация и поза за трупане на символен капитал. След като сами превръщаме себе си в затворници, не изглежда толкова непоносимо да прекараш живота си в социалистическа страна, ако имаш буден ум, мисли си той. Ентусиазмът идва, твърди Сам, от незнаенето на това какво е свобода – свободата е невъзможна.
Контрапунктът: Свободата е по-силна от страха.
Тази позиция е ключовият камък. Той се структурира далеч не само от политическата и социалната свобода. Свободата да не правиш, каквото не искаш. И още: свободата не само „от“, а и свободата „за“ – за автентичен живот. Не е случайно, че рамката на романа се слага от срещата със смъртната болка и страха от нея, с границата на физическата смърт в буквалния ѝ вид. Свободата е живот.
И непридирчивият читател ще проследи с интерес и навярно с наслада разказаната история. За претенциозния обаче романът ще е предизвикателство. Най-напред чрез езика, на който го заговаря. Един от първите, литературно компетентни читатели го нарече „неженски“, с което каза, че езикът е лишен от словесни фльонги, бъбривост, самоцелна описателност, мелодраматичност, опиране върху очаквани метафори и клишета. Антоанета Дончева създава нетрафаретно, стегнато и концентрирано слово, демонстрира самостоен стил, постигащ не „казване“, а „показване“, потапяне в състоянията чак до провокиране на сетивността. С него тя рискува да навлиза хладнокръвно и в зоните на тишината, на неизразимото, без да звучи абстрактно или плакатно.
„Гола“ е интелектуален роман не само защото двете главни действащи лица са академични фигури. Многопластовата структура на текста отвежда до гранични въпроси: за същественото на човека и откриващите или прикриващи го лица и маски, за фундаментите на екзистенцията и техните симулакруми, за автентичното битие и модусите на неговото банализиране. Поетичното има философска тъкан. Въвлечени са творби, основоположни за световната висока култура: философия, литература, музика, визуални изкуства. Те не са включени като илюстрации. Те са съучастници в интензивен диалог. Познаването им е невторичен ключ към пълнотата на текста – той действително предизвиква грамотния читател. „Гола“ е не „добро четиво“, а същинска висока литература.
