1
2985

Големите пропуски на една малка енциклопедия

марков09

Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ век. Публикува се за първи път.

Ако човек вече е свикнал с непрестанните неистини, неверни факти, изопачавания, заблуждения и абсурдни противоречия, които се публикуват в издаваните днес в България вестници и списания, той все пак очаква, че една енциклопедия, при това редактирана от най-представително тяло, съставено от хора с академични титли, ще се опита да покаже чувство за по-голяма отговорност. Енциклопедията не се прави за ден или за седмица, нито се прави, за да отразява политиката на деня, нито пък, за да увековечава някакво еднодневно величие, което иначе историята не би и забелязала. Всяка сериозна национална енциклопедия винаги е представлявала азбучно подреден, студено обективен сборник от ясно установени факти. Когато яснотата е липсвала, честността е задължавала посочването и на този факт. Истинските енциклопедисти всякога са се проявявали като най-добросъвестни, строги служители на бога на познанието.

Голямото крещящо изключение от неписания закон за енциклопедичната студена обективност беше съветската Большая энциклопедия, по чието подражание по-късно бе планирана и българската Кратка енциклопедия. Днес ние можем само да се смеем на най-малко 50 на сто от материалите в многотомното съветско издание, които са били писани или от неграмотни партийни пропагандисти, или просто от добре образовани научни фалшификатори. Съветските автори станаха за смях и срам с опитите си не само да пренапишат човешката история, но и с безочието си да задраскат от нея всичко, което не уйдисваше на сталинската идеология. Някой преди години характеризира Большая советская энциклопедия като най-обемистия сборник от лъжи, някога публикувани под слънцето. След смъртта на Сталин ние бяхме свидетели на многократни препечатвания на страници, поправени и преправени материали, изпращане на допълнителни коли. Ала за съжаление тези поправки и промени бяха също произведени от хора, които нямат нищо общо с обективност и истина, и вместо изправяне на грешките, бяха допуснати грешки от същия характер, но в друга посока. Като че онзи, който веднъж се е опитал да бяга от истините, след това не е в състояние да ги намери. Но което е още по-лошо, благодарение на този вид автори-мошеници се стигна до твърде опасно притъпяване на чувството за лъжа и истина в широките читателски кръгове. Истината, истинският факт се превърнаха във валидни само за един ден понятия.

След крайно грозните примери на съветската Большая и на българската Кратка енциклопедия, можеше да се предполага, че в по-новите подобни начинания щеше да се стигне до известна тенденция на изтръгване от лъжата, за малко по-достойно, по-отговорно отношение към света и живота. Имаше някакви признаци, че поне в академичните среди се появи отвращение спрямо нечистоплътните партийни игри с наука и познание. И професори, и студенти започнаха да чувстват, че не могат повече да се оплитат в мрежите на партийни догми, които се опитват да провъзгласят дребни котерийни игри и отношения за научен подход и критерии.

За голямо съжаление тази тенденция не е намерила материален израз в най-новото издание на Българската академия на науките – енциклопедията А-Я. Тази енциклопедия е създадена под главното редакторство на Владимир Георгиев и между членовете на главната редакция личат най-видни имена – от Ангел Балевски до Георги Цанев. Директор на енциклопедията до 1970 г. е бил Л. Нанов, а след това Хр. Кушев.

Като гражданин, който се интересува от история, литература, политика и общохуманни въпроси, аз си помислих, че макар и политически изопачена, енциклопедията все пак би ми предоставила известни най-елементарни факти за хора и събития, особено за такива, които са били в центъра на близката история. По една случайност поисках да видя рождената дата на Троцки. Няма енциклопедия извън границите на Източна Европа, нито какъв да е исторически и политически справочник, в който името на Троцки да не фигурира на доста централно място, наред с имената на Ленин и Сталин. На мен лично Троцки не ми е никак симпатичен по много причини. Но човекът е бил първият и най-близък помощник на Ленин в Октомврийската революция, той (и никой друг) е създателят на Червената армия и неин върховен командир в най-решителните години, впоследствие създател на твърде силното международно троцкистко движение, за чиято активност слушаме така често. Сам Ленин е дал най-високи оценки на Троцки и неговите собствени писания, криви или прави, сочат блестящ ум. Всички историци смятат Троцки за една от значителните фигури на века. И сега представете си моята изненада, когато виждам, че в българската енциклопедия с печата на Българската академия на науките Лео Троцки въобще го няма. Просто като че той не е съществувал, не е взел участие в историята и въобще не е оказал никакво влияние върху нищо. В първия момент едва ли не помислих, че трябва да е грешка, че Троцки случайно е изпуснат. За всеки случай потърсих другите двама членове на революционното Политбюро в Русия – Каменев и Зиновиев. Нямаше нито единият, нито другият. Тогава може би Бухарин е бил забелязан от съставителите на енциклопедията? Не. Няма и Бухарин. А в материала за Октомврийската революция има само едно име – Ленин. Като че той сам-самичък е организирал и провел цялата революция. Тогава си помислих, че икономисвайки място, създателите на българската енциклопедия са решили да махнат всички други имена, свързани със съветската история. Нищо подобно. Александра Колонтай[1] е тук. Дори Михаил Иванович Калинин[2]. И Серго Орджоникидзе[3]. Но не и Молотов. И естествено възниква въпросът: защо в енциклопедията присъстват имена, чиято дейност по какъв да е критерий е най-малко хиляда пъти по-незначителна от дейността на имената, които отсъстват – Колонтай, Калинин и Орджоникидзе са исторически хамсии в сравнение с Троцки, Сталин (който, разбира се, не е пропуснат), Каменев, Зиновиев и Бухарин. По-нататък забелязах, че най-прочутите съветски командири като Тухачевски[4] и Блюхер[5], спечелили най-важни битки в съветската история, също не са били удостоени с вниманието на българските академици. В замяна на това на оперетъчните маршали Будьони и Ворошилов е отделено предостатъчно място.

Дзержински и Фрунзе са зачетени от Българската енциклопедия, но Ягода, Ежов и Берия – не съществуват. Горкият Молотов, сигурен съм, че само преди двайсетина години същите български съставители биха му отделили най-голямо място. Все пак Хрушчов не е пропуснат. Колко смехотворно звучат заключителните редове за Сталин, където българските съставители са имали нахалството да издадат следното историческо обобщение: „Породените от култа към личността на Сталин, чужди на марксизма-ленинизма методи на партиен и държавен живот, нанасят вреда на КПСС, на съветското общество и на цялото международно работническо комунистическо движение, но НЕ ИЗМЕНЯТ ПРИРОДАТА НА СОЦИАЛИСТИЧЕСКИЯ СТРОЙ В СССР И НЕ ОТКЛОНЯВАТ ПАРТИЯТА ОТ ЛЕНИНСКИЯ ПЪТ НА РАЗВИТИЕ“.

Бих запитал академик Д. Косев и кандидата на историческите науки Иван Атанасов, дали са чули за ХХ конгрес на съветската комунистическа партия, където се говори точно за „отклонението“ на партията от ленинския ѝ път. На тези двама български „учени“ трябва да се припише цялата отговорност за написването на материалите по съветската история чрез циркаджийския метод окус-фокус-препаратус. Могат ли да кажат те защо са сложили имената си под такова грубо изопачаване на историята и нейните създатели? Дали Троцки се харесва или не се харесва някому не може да бъде критерий за научно отношение. Положителен или отрицателен герой, той е играл определена важна роля в исторически събития и дори ако беше самият Дявол, никой няма право да се преструва, че той не е съществувал. Почти равностойна демонстрация на научно познание би било ако тези автори решаха, че не е имало и Хитлер. За щастие на българската енциклопедия Хитлер го има.

В замяна на отсъствието на исторически имена като Троцки, Каменев, Зиновиев, Бухарин, Молотов авторите най-ласкателно са отделили място на всички днешни висши съветски партийни апаратчици като Демичев[6], Мазуров[7], Кириленко[8], плюс Подгорни[9] с портрет. Какво ли ще правят днес с портрета на Подгорни? Трябва да изпратят на всеки абонат по едно парче паспарту, за да закрият образа на бившия съветски ръководител. Не зная как в София му казват на такова научно отношение, но струва ми се навред из нормалния свят биха го нарекли конюнктурщина. А конюнктурщината е точно обратното на научното познание.

Точно тази конюнктурщина е демонстрирана твърде ярко в материалите, посветени на историята на България и на Българската комунистическа партия. Какъв друг критерий, ако не раболепие и подлизурщина, са накарали съставителите на енциклопедията да поместят бележки и отгоре на това портрети на хора, които дори в българските мащаби никога не са били нищо повече от дребни партийни апаратчици. Що за научен критерий към историята е поместването на портрета на Константин Теллалов[10], на портрета на Венелин Коцев[11], на Костадин Гяуров[12], Иван Абаджиев[13] и други. Биха ли оставили портретите им в новото издание? В замяна на това при най-щедрото изброяване на имена на партийни дейци липсват Йонко Панов[14], Георги Чанков и други. Червенков, Югов и Трайчо Костов все пак присъстват.

Но колко подло и нечестно звучи заключението на материала за Трайчо Костов: „необосновано обвинен и осъден на смърт“. Забележете издевателството над думата „необосновано“, която замества думи като „несправедливо“, „инсценирано“, „резултат на сталинския терор“, „по съветска заповед“, „лъжливо обвинен“ и т.н. „Необосновано“ – като че става дума за вратовръзката на Трайчо Костов.

Конюнктурщината на българските енциклопедисти има още много други жертви в двете посоки: отхвърлени и задраскани големи исторически личности, и дребни, незначителни от историческа гледна точка функционери, произведени в ранг на велики герои.

Пак според тези псевдоучени никога не е имало Александър Дубчек, нито е имало военно нашествие в Чехословакия през 1968 г. Не съществува генералният секретар на италианската комунистическа партия Берлингуер, нито този на френската партия – Марше. В замяна на това е отделено място на никому неизвестната белгийска деятелка на отдавна забравеното движение на борците за мир Изабела Блюм. Ако това не е почтен научен подход към история и действителност, здраве му кажи. Пак в същата насока, всред групата съветски академици липсва най-яркият от тях – Андрей Сахаров. Нито дума за бащата на съветската водородна бомба.

Ала не само историко-политическата част на българската енциклопедия следва тази твърда линия на изопачаване значението на хора и събития, но и в чисто литературната част тенденцията е същата.

Според енциклопедията едно от най-големите имена на нашия век, Александър Солженицин – не съществува. В замяна всяка дребна цаца от ръководството на съветските писатели е тук. Но което е още по-шокиращо, Михаил Булгаков, авторът на великолепния роман „Майстора и Маргарита“, един от най-добрите писатели в този век – не съществува. Бих запитал моя някогашен познат Иван Цветков, който отговаря за съветската литература в енциклопедията, нима наистина смята, че Булгаков не заслужава да бъде споменат?

В материала за Иван Бунин няма нито дума, че е емигрирал във Франция.

Българската литература естествено е застъпена по-пълно, макар че никак не ми е ясен прилагания критерий. Все пак апаратчиците, накичени с всевъзможни звания, са получили пълно предимство. По обем на материалите Ангел Тодоров е почти уеднаквен с Димчо Дебелянов и Петко Тодоров, Богомил Райнов е по-важен от Николай Райнов. Но бедният Трифон Кунев не е признат, въпреки че е бил председател на писателите. За една от най-колоритните фигури в новата българска история, анархиста Георги Шейтанов – няма нито дума. А в материала за Христо Ботев авторите са писали черно на бяло, че той се бил развивал отчасти под влиянието на Карл Маркс?! Ако авторите бяха твърдели, че Ботев се е развивал отчасти под влиянието на Мохамед, вероятно биха имали по-големи основания.

В чуждата литература има също големи недоразумения. Например застъпен е Хайнрих Бьол, но няма нито дума за Гюнтер Грас. Защо?

Не е възможно в такъв кратък преглед да се изброят стотиците пропуски и грешки на съставителите на българската енциклопедия А-Я. Но от казаното дотук става ясно, че въпросните граждани са били доста далече от чувството за отговорност и обективност, което е задължително за поставената им задача. Вместо това изглежда, че единствения принцип, който те старателно са прилагали е бил този на безпринципността и конюнктурщината.

А с премълчавания и неистини не се предава знание.

Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

 


[1] Александра Колонтай (1872-1952) – руска революционерка, народен комисар на държавното осигуряване (1917-1918), член на Международния женски секретариат на Коминтерна в периода 1921-1922 г., дългогодишен посланик на Съветския съюз в Норвегия и Швеция.

[2] Михаил Калинин (1875-1946) – болшевишки революционер и политик, председател на Президиума на Върховния съвет на СССР от 1938 до 1946 г.

[3] Григорий (Серго) Орджоникидзе (1886-1937) – грузински болшевик, съветски държавен и партиен деец, член на Политбюро на Централния комитет на ВКП(б) от 1930 до 1937 г.

[4] Михаил Тухачевски (1893-1937) – участник в Гражданската война и маршал на Съветския съюз от 1935 г. Арестуван за създаване на троцкистка военна организация, осъден на смърт и разстрелян на 12 юни 1937 г. Процесът „Тухачевски“ поставя началото на масови репресии в Червената армия през 1937-1938 г.

[5] Василий Блюхер (1889-1938) – съветски военен, държавен и партиен деец, маршал на Съветския съюз (1935). Арестуван в хода на репресиите, последвали делото „Тухачевски“. Умира в затвора на 9 ноември 1938 г.

[6] Пьотър Демичев (1918-2010) – съветски политик, член на ЦК на КПСС, министър на културата на Съветския съюз (1974-1986).

[7] Кирил Мазуров (1914-1989) – първи секретар на ЦК на КП в Беларус от 1956 до 1965 г., първи заместник-председател на съвета на министрите на Съветския съюз от 1965 до 1978 г. Ръководи съветското нахлуване в Чехословакия през 1968 г.

[8] Андрей Кириленко (1906-1990) – секретар на ЦК на КПСС (1966-1982). В средата на 70-те години е възприеман като една от най-важните фигури в Комунистическата партия и възможен приемник на Леонид Брежнев на поста генерален секретар на ЦК на КПСС.

[9] Николай Подгорни (1903-1983) – председател на президиума на Върховния съвет на СССР от 1965 до 1977 г. В навечерието на ХХV конгрес на КПСС (началото на 1976 г.) сред привържениците на Брежнев витаят страхове, че Подгорни ще се възползва от влошеното здравословно състояние на генералния секретар, за да овладее лидерския пост в партията. Пенсиониран е през 1977 г.

[10] Константин Теллалов – секретар на ЦК на БКП от 1972 до 1976 г.

[11] Венелин Коцев (1926-2002) – секретар на ЦК на БКП от 1966 до 1972 г. Заместник-председател на Министерския съвет (1972-1974).

[12] Костадин Гяуров (1924-1994) – член на Политбюро на ЦК на БКП (1966-1974).

[13] Иван Абаджиев (1930-2006) – секретар на ЦК на БКП (1971-1972).

[14] Йонко Панов (1900-1962) – активен деец на БКП, участник в Септемврийското въстание и в партизанското движение по време на Втората световна война. В периода 1947-1953 г. е зам.-министър на вътрешните работи. По-късно е началник на Главното политическо управление на българската армия. Член на групата „Петьофи“ – вътрешна опозиция на Тодор Живков в БКП. Отстранен от ЦК на БКП на пленум през 1957 г.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияГеният
Следваща статияМетафизическият русофил

1 коментар

  1. Чудя се, дали не е връх на цинизма с текстове Георги Марков да се гримира една антихристиянска саботажна акция, каквато представлява дейността на Калин Янакиев и на тези, които се подвеждат от него?
    За срам няма да говоря, защото тези, които дават парите отдавна са доказали, че нямат съвест.