След дълга кариера в театъра и 150 филма на 94 години си отиде една от най-големите звезди на френското кино. Портрет на актьора от в. „Фигаро“
Той не винаги е имал осанката на патриарх, с каквато бяхме свикнали да го виждаме през последните години. Дълго време кадифеният чар на Мишел Пиколи и неговата прелъстителност излъчват нещо тревожно, дори ядовито. Героите, които той пресъздава – на големия или малкия екран – тук определено играят своята роля. Мишел Пиколи си отиде от този свят на 12 май, на 94 години.
На 40 години е и има зад гърба си 20 години кариера, когато под режисурата на Мишел Блювал изиграва един великолепен „Дон Жуан“ за телевизията през 1965 г. И сякаш големият лош сеньор на Молиер поне две десетилетия – от 1960 до 1980 г. – ще го следва като сянка. Силата, иронията и провокацията блясват в сътрудничеството му с режисьори като Луис Бунюел („Дневникът на една камериерка“, „Дневна красавица“, „Млечният път“, „Дискретният чар на буржоазията“, „Призракът на свободата“) и Марко Ферери („Дилинджър е мъртъв“, „Голямото плюскане“, „Не пипай бялата жена“, „Има и добри бели“). Пиколи се вписва в бунтовната атмосфера на епохата, играе в социално-политически филми, изобличаващи злоупотребите на властта, политическата корупция, икономическите измами, алчността, игрите на интереси сред буржоазната класа: „Атентатът“ на Ив Боасе (вариация върху убийството на Бен Барка), „Адско трио“ на Франси Жиро. „Въплъщавам – споделя той – персонажи, които са ми близки, наглед са почтени и имат солидна социална фасада, а после идва атентат, дупка в бронята и всичко гръмва“. Той играе в „Дива държава“ (на същия Жиро за атентата срещу Патрис Лумумба), „Todo modo“ на Елио Петри, „Захарта“ и „Седем мъртви по рецепта“ на Жак Руфио (в първия филм Пиколи е зрелищно циничен; във втория – жертва на циничен лекар).
Ала тази линия в киното не изчерпва цялото му творчество и богатството на актьорския му талант. Макар винаги да се е възприемал като човек на лявото, гражданин (отказът да се гласува го възмущава), Мишел Пиколи никога не е бил ангажиран актьор. Той е сред любимите актьори на режисьора Клод Соте, чиито филми са емблематични за живота на средната буржоазия. Пиколи е много добър в нейното разобличаване („Странно дело“ на Пиер Грание-Дьофер е една от най-добрите му роли в киното), но едновременно с това умее да я пресъздава в регистъра на добротата и нежността, на леката фантазия, фарса и дори язвителната сатира. Нищо от онова, което може да се изиграе, не изглежда чуждо на Пиколи, може би защото и нищо не го удивлява в човека, на чиито безкрайни странности е посветил себе си като артист.
Свободата като страст
Родителите му са искали той да стане музикант като тях. Син на цигулар и на пианистка, Мишел Пиколи е роден в Париж на 25 декември 1925 г. За семейната среда споделя следното: „Имах изцяло неутрално детство, не нещастно, но колебаещо се между сивото и розовото. Сивото на моите родители, декласирани и винаги в нужда, музиканти без музикален хоризонт. Розовото на моите чичо и леля, скромни хора, чиито живот бе изпълнен обаче с веселие“. Те също са музиканти и тъкмо през техния животът артистизмът прониква в Пиколи. Но не и музиката. Без желание ходи на уроци в Консерваторията, но бързо я напуска.
Истинската му страст е свободата, „отказът от монотонността и вкусът към приключението“. Именно това го привлича към театъра и през 50-те години се озовава при Жан Вилар и Жан-Мари Серо. „Попаднах в бульон от култура. Имах този шанс.“ И той ще обикне завинаги сцената, въпреки че скоро киното взема връх.
Нито богатството, нито амбицията са определящи за него. Ще бъде „сериозен като удоволствието“. Трябва да работи, да практикува, да се упражнява, да бъде майстор в занаята си, както „някой мебелист или водопроводчик“. Не намира, че посещаването на актьорски курсове е безполезно занимание. Но лично той обича да се забавлява дори когато се възприема насериозно. „Аз съм като дете“, често повтаря той. Може да се хвърли изцяло в някое начинание, а после в друго, щом му доскучае. А нищо не му е толкова скучно, колкото леснотата. „Още щом видя, че някои от рецептите ми се харесват, тутакси имам желание да мина към нещо друго“. Любопитството винаги е било водещото при него. То придава на живота му смесица от фантазия и остра взискателност. „Обичам да гледам какво се случва наоколо, да работя с изобретателни и свободни хора“. Усетът към наблюдение, вслушване и търсене подхранва при него актьорския занаят, провокирайки го към съвсем съзнателни решения.
Ето как ненадейно той решава да стане продуцент и финансира трудния филм на Лучано Товоли „Генералът на мъртвата армия“ (1983). След което сам застава зад камерата на 72 години, за да създаде филма „Тогава, ето“ (1997). Казва, че се е формирал на снимачната площадка, но никога не се е затварял в гримьорната си, а винаги е искал да е наясно с всички детайли по заснемането на филма. Въображението му прави останалото, то е онова, което му позволява да пресъздаде на екрана цяла галерия от странни и леко маргинализирани персонажи в порутена сграда. Без съмнение тук проговаря и неговото безсъзнателно – Пиколи често споделя, че е мечтал да се психоанализира чрез персонажите си и тях чрез себе си. „Би било интересно да се опише работата на актьора, странен занаят, без завист и неразбиране, непонятен и хаотичен“.
Прилагателни, показателни за скитничеството му през образите, без да се спре никъде. Скитничество, което проличава дори в „Habemus papam“ на Нани Морети (2011) – една от последните му големи роли в киното. Героят е избран за папа, но в него се крие едно меланхолично дете, от което той не може да избяга. Възкачен на папския престол въпреки волята си, той ще заяви във филма: „Не съм аз началникът, който ви трябва“. Тъкмо роля за Пиколи – да покаже какво се крие зад мантията на славата и властта.
На главната страница: Мишел Пиколи в кадър от филма на Клод Соте „Нещата от живота“ (1970)
Превод от френски Тони Николов
