До 31 юли в галерия „Куб“ към Регионалния център за съвременни изкуства „Топлоцентрала“ може да бъде видяна изложбата „Chapter II/Глава II“ на Дина Стоев. Разговор с художника
Експозицията включва 8 голямоформатни живописни платна, създадени в последните две години. Тя е своеобразно продължение на проекта „Chapter I/Глава I“ от 2023 г. в галерия „Райко Алексиев“. И тук Дина Стоев продължава да изследва различни съвременни проблеми и процеси, като често смесва реално и нереално в произведенията си. Търсейки надежда в една действителност и настояще, което често може да бъде отчайващо или поне дълбоко потискащо, изкуството на Стоев представлява форма на съпротива и отказ от мълчание или апатия – и яркият му, характерен стил е свидетелство за това.
Дина Стоев е роден през 1994 г. в София. Завършва Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров“, след което следва живопис в Националната художествена академия при проф. Андрей Даниел и асистент Правдолюб Иванов (бакалавър, 2017; магистър, 2019). През 2024 г. защитава докторска степен в НХА с дисертация на тема „Новата наративна картина: метамодернизъм в живописта“ под научното ръководство на проф. Петер Цанев.
Да започнем от заглавията – „Глава I“ беше изложбата ви от 2023 г. в галерия „Райко Алексиев“; настоящата съответно е „Глава II“. Защо? Каква история разказват вашите самостоятелни проекти? Често в текстове те са описвани като визуална книга или визуален дневник…
Лично аз дори не мисля изложбите като визуална книга, а почти като истинска книга. Първото е самото наративно съдържание, на което държа много. Картините ми идват в главата като случки. Не толкова конкретен кадър, колкото случка, която си представям, и от нея търся правилния кадър. Някои от картините даже си имат цели разкази зад тях – на миналата изложба повече, отколкото на тази, но и тук има няколко такива. Разкази, които мога да напиша, но съм избрал само един момент от тях. Затова държа на намека за книга. Колкото до това защо „Глава I“ и „Глава II“, представям си изложбите като някаква голяма последователност, като нещо, което също така предполага и някакъв край. Мисля го хем заедно, хем разделено на отделни глави, стъпала. Тази изложба не беше планирана, но съм си решил, че самостоятелните ми проекти ще носят такива заглавия. Още като кръщавах предишната изложба, си казах: „Това ще е!“. Настоящата дойде малко изневиделица, но видях, че за последната година и половина са се събрали картини, които се крепят едни други тематично и правят нещо като една конкретна завършена глава. Мисля в разкази, преди да направя каквото и да е визуално. Освен това, когато събирам картини на едно място, винаги си представям, че те се случват по едно и също време. Много често хората ги подреждат. Казват: „Ето, това идва след другото събитие“. Но аз си ги представям всичките в един и същи момент – че това е една голяма история, която тече в момента цялата.
Как обаче са свързани тематично – и творбите помежду си, и двете изложби „Глава I“ и „Глава II“? Чрез платната си разказвате много различни истории, които може би невинаги имат връзка помежду си.
Даже много често на пръв поглед изобщо нямат. Това си е моя фантазия – че всичко, което рисувам, се случва в една вселена, в един момент, в един и същи свят, било то в пустинята или на някой от полюсите. Дори може би са събития, които се предизвикват едно друго. Някакво обръщане на напрежение – като едното се завърти, се завърта и другото. Не е това, което стриктно възприемаме като наратив, но е нещо, което аз възприемам като една взаимносвързана и постоянно развиваща се история, една постоянна едновременност и съ-определяне, съ-съществуване. В предната изложба бяха събрани картини от по-дълъг период от време и наративът имаше може би по-силна последователност и разтягане във времето. Тази тук обаче няма. Всичките картини са рисувани много близко една до друга и са продукти на едни конкретни впечатления, които имам за света в момента. Разбира се, не искам да правя разни елементарни оплоскостени послания, но тук всичките работи, без една, са свързани с геноцида в Газа. Гледам да не съм твърде директен, но считам, че заглавията са достатъчно директни. А пък хората не ги възприемат така, което всъщност ме радва.
Откъде води началото си това ваше влечение към наратива и разказването на истории посредством живописта?
Кой знае, може и да е генетично. Освен дядо ми (писателя Генчо Стоев, б.а.), имам две баби редакторки, другият ми дядо също много чете. Може би имам някакъв вкус, който буквално е генетичен. Определено не го дължа сам на себе си. Просто така идват картините – не е нещо нарочно мислено или правено. Аз самият имам наброски за разкази, защото това, което можеш да направиш в картината, е ограничено. Това, което можеш да направиш в разказа, е друго – темпоралността работи по друг начин. Но пък в картината имаш другата възможност – да хванеш някакъв конкретен миг или кадър, който да е точен. И оставя известна несигурност, която понякога в разгърнатия, добре обрисуван с думи наратив се губи. Губиш този момент на the uncanny – нямаме точен превод на български на тази дума. Та не знам откъде идва този интерес. Така мисля картините, така ми хрумват. Има визуални стимули, които ми харесват и после влизат в картините, например колумбариите, но те ми въздействат и като предмети, около които може да се завърти история, около които има нещо наративно странно. Впечатлява ме по-скоро какъв смислов потенциал носят.
Разкажете малко повече за заглавията на картините, които при вас винаги са любопитни, насочващи, конкретни. До каква степен думите са важни?
Заглавията за мен вървят в комплект със самите картини. Да, могат да бъдат – когато реша, че е нужно – насочващи. Но те са насочващи в един много общ смисъл. Обичайно се отнасят конкретно към някакъв предмет или част от картината, много рядко са малко по-наративни, както е например в „Друг Йерихон“ и „Нов Мойсей“, където съм чувствал, че нещо трябва да бъде доизяснено. Но по принцип те не разкриват нищо повече от онова, което е на самата картина. Много хора биха възприели, да кажем, заглавието „Отворени капани“ като метафора. Всъщност не ползвам метафори и това са буквално отворени капани за насекоми. Понякога задавам достатъчно – така, че човек да може да се замисли или дори да го провери в интернет. За мен заглавията са ясни и не съм склонен да ги правя по-ясни от това – струва ми се, че всичко друго би било твърде съобщително, а не искам да е такова. Повечето представляват точно това, което е изобразено – руини, колумбарии… Гледам да не съм твърде обяснителен и заглавието да е нещо като подкрепа.
Интересно при вас е смесването на реални и нереални, въображаеми и действителни – дори на места почти документални – елементи в сюжетите на картините. В предишната ви изложба „Глава I“ например видяхме горящия Нотр Дам и празния Лувър заради пандемията.
Да, бях свидетел на пожара в Нотр Дам, гледах го на живо. А това смесване е вкус към нещо като магически реализъм, който отчитам като маркер на културата в момента. Гледам да го има в наратива, в цветовете, навсякъде. Много държа да има силно усещане за фикция. Ако има една дума, която според мен е важна за изкуството, то това е фикция. Затова изключително много се противя на някои форми, които са твърде документални. Фикцията е единственото място, където ти остава възможност за създаване, измисляне, дори фалшифициране – от стария смисъл на латинската дума fingere – извайвам, създавам, но и фалшифицирам, подменям. Още Захварзад[1] говори за не-фикцията и за историческата фикция в романите, които се появяват тогава. Той ги разглежда като симптом на метамодернизма и аз съм съгласен с това. Какво означава историческа фикция? Да кажем, уж достоверен разказ за действителни събития, в който обаче се случват неща, които са били при закрити врата. Те може би наистина са факт, а може би не са. Тази характеристика присъства много силно и осезаемо в културата днес. Автобиографичната фикция например ползва същия механизъм. А автофикцията – малко по-различен, но подобен. Има отделни видове фикционализиране и преобръщане на собствения живот и погледа към него. Цялото нещо трябва да е в състояние на несигурност – има измислица, но има и някакъв, неясно какъв факт.
Интересно ми е творческото и техническото решение да показвате платната си неопънати, закачени с пирони на стената. Влизайки в галерията, човек сякаш всъщност влиза в ателието ви.
Първоначално, още от следването ми в Академията, това беше от удобство. Преди години Мария Василева и Надежда Олег Ляхова бяха дошли в ателието ми, споменах им за една картина, че трябва да бъде опъната… Тогава Мария Василева каза: „Защо пък да трябва?“. В този момент си казах, че е абсолютно права. И започнах да ги излагам неопънати. Оттам насетне ми хареса и как стоят на стената по този начин, как потъват вътре в нея. Едновременно с това пък не понасям култа към автора и култа към произведението. Мисля си, че има нещо приятно в това, че малко съм издевателствал над картините – пробил съм ги с пирони, някъде има недоизтрити петна, стъпки… Харесва ми този елемент.
Казвате, че не се определяте като политически ангажиран художник, макар темите, с които се занимавате и изследвате, да са свързани с важни съвременни процеси и проблеми – било то екологични, геополитически, социални, войни, глад, смърт. Това не ви ли превръща поне малко в политически ангажиран?
Повече ме притеснява ограниченото значение и едновременно разширената конотация, в които се ползва т.нар. политическо изкуство. В известен смисъл всеки един художник и въобще всеки един човек първо е политически субект – дали ще е активно, или пасивно, дали поради негов собствен избор, или поради някакво налагане отвън. Аз се опитвам да действам пряко – ходя на протести, гласувам. Когато не става въпрос за картини, а просто говоря с хората на тези теми, съм изключително точен и ясен за това какво мисля за определени събития и какви са политическите ми мнения. Има нещо, което ме притеснява не толкова дори в самите дефиниции, а в начина, по който биват инструментализирани картини или изобщо изкуство, което се признава за политическо. То бива схващано като жест на съпротива и веднага бива вкарвано в капиталистически обмен – което е неизбежно. Може би идеализмът ми е малко прекомерен, но съм си такъв – идеалист, в известен смисъл. Не ми харесва, че вътре има някакви послания, които могат да бъдат хванати на въоръжение или редуцирани до много конкретен и тесен смисъл. Да, това е тук и сега, но то е и винаги, и по принцип. В момента, в който сложиш зле разбрания етикет или определение „политическо изкуство“, концентрираш значението по един много специфичен начин, който е такъв, защото разбираме много ограничено думите по принцип. Съпротивата в изкуството според мен трябва да е различна от съпротивата в живия живот. По време на политизирано изкуство, каквото то е в последните 40–50 години, понякога е по-голям жест на съпротива изкуството ти да не е изобщо политизирано, а да е възможност за бягство или за твои лични разсъждения.
[1] Масуд Заварзаде (или Захварзад) е иранско-американски писател, известен с приноса си към културната критика и теория и литературните изследвания. По време на кариерата си преподава в Близкия изток, Европа и САЩ. Захварзад е първият, който използва термина „метамодернизъм“ през 1975 г. Неговият интердисциплинарен подход продължава да бъде обсъждан и преразглеждан в съвременните академични дискусии. Б.а.
