Преди около месец прочетох удивителна история, станала с най-обикновени провинциални британски съпрузи. Преди раждането на заченатото им дете лекарите установяват, че плодът в утробата на майката има тежко увреждане – т.нар. „спина бифида“ – отвор в гръбначния стълб, при който гръбначният мозък остава незащитен от костите, а на всичко отгоре в черепа на бебето се натрупва течност, довеждаща до критична форма на хидроцефалия. „Състоянието, казва се в статията – е толкова тежко, че черепът на детето е изпълнен почти изцяло с течност, а мозъчната му тъкан е едва 2% от нормата. Макар медиците да са готови да направят всички възможни усилия да помогнат, на родителите е предложено увреденият плод да бъде абортиран. Съпрузите обаче решават да запазят заченалото се и не по религиозно-законови мотиви, а просто защото хранят някакви, от гледна точка на т.нар. „здрав разум“ абсолютно ирационални надежди за благополучен изход.

И макар да са имали тази надежда, родителите са били с пълното съзнание, че детето им може да не оцелее и миг след излизането си от утробата. Два процента мозък! Това според лекарите не достига дори за да си поеме то първата глътка въздух в света. И ето оттук се започва чудото – наистина чудото, защото медицинската наука и днес признава, че може да има само непочиващи на нищо обективно хипотези за станалото. Детето, което според предвиждането ако въобще оцелее, би могло да има единствено най-базисните и примитивни жизнени функции, тоест да живее „във вегетативно състояние“, започва да се развива и развитието му практически съвпада с развитието на едно нормално родено дете. Ноа – това е името на момченцето – дори е изключително общително, жизнерадостно, слънчево. Родителите му непрекъснато общуват с него, радват му се и то ги радва. Когато Ноа е на три години и му е направен скенер, лекарите буквално са шокирани: мозъкът му (повтарям, при раждането едва с 2% мозъчна тъкан) се е уголемил до близо 80% от номиналното. В статията, която прочетох, се казва, че „днес Ноа е тийнейджър и води активен живот: той може да чете, да пише, да смята и е изключително общителен. Заради „спина бифида“ използва инвалидна количка, но след серия сложни операции на краката и бедрата, той се учи да ходи с помощта на проходилка“.

С две думи: случилото се с това дете е чудо. С каквито и термини от позитивната наука да се артикулира – то е чудо.

Тази история обаче ме замисли в следната малко неочаквана посока. Нека си помислим, че подобни чудеса, които, известно е, са се случвали (а и положително се случват), да – много, много рядко – ако бъдат събрани и подредени например в книга, биха могли да съставят една особена история – история, паралелна на „голямата“, на политическата и обществената история на този свят. Дайте си сметка обаче, че въпросната „история на чудесата“, на същинските чудеса, се оказва… много по-маргинална, много по-тиха, много по-слабо „документирана“ и непривличаща вниманието от „голямата“ история на света. Всъщност историята с Ноа ни го показва ясно – тя е с несравнимо по-слаб отзвук в нашите, преизпълнени с медии и информационни канали времена, в сравнение с различните „световни и политически“ събития. А не е ли това, ако се замислим, парадоксално? Нали това е „история на чудесата“, на нещата, които по същество нямат обяснение и би трябвало да поразяват много повече от „имащите причини“, от реализиралите се „възможни и необходими“ неща. Новината, че масата на главния мозък на това дете от само себе си се е развила до нормални размери, би трябвало да е далеч повече „новина“ в сравнение например с новината за построяването на някаква си нова бална зала в Белия дом или за постигнат нов рекорд в бягането на 100 метра на поредната олимпиада.

Там е работата обаче, че „историята на чудесата“, паралелна на голямата световна история, и до днес следва всъщност парадигмата, зададена ѝ от нейния същински Автор, но за която ние рядко си даваме сметка по следната причина. Чисто промислително нейното начало – но единствено нейното начало – е било наистина съвсем различно. Да съобразим, че и днес – вече две хиляди години оттогава – практически всеки, дори що-годе образован човек – е чувал, чел и знае за онзи парализиран в къпалнята Витезда, когото сполита чудото да вземе носилката си и да тръгне да ходи (Иоан. 5:8–9). Практически всеки дори що-годе образован човек е чувал и за чудото с проглеждането на онзи слепороден по пътя за Иерихон (Лук. 18:38); чувал е и помни за изправилия се от смъртната носилка син на вдовицата от Наин (Лук. 7:14–15); чувал е за бесноватия от Гадаринската страна, когото сънародниците му смаяни виждат да седи облечен и със здрав ум след толкова години ужасни неща, вършени от него в селските гробища (Марк. 5:15).

Казвам, че промислително началото – но само началото – на онова, което наричам тук „история на чудесата“, е останало като най-паметното, най-незабравимото, най-гръмовитото от цялата световна история и поради това дори ни е оставило с убеждението, че тази „история на чудесата“ изобщо е имала място само тогава и оттогава тя напълно се е прекратила. Защото помислете си: колко хора – всъщност само професионалните историци – могат да разкажат днес подробно за войните на император Тиберий, за инсталирането на неговия маниакален наследник Калигула, за тогавашните римски военачалници и сенатори, тоест за онова, което е ставало по същото време, в което е бил съживен синът на Наинската вдовица и е прогледал слепороденият по пътя за Иерихон, но за което, както казах, и до днес се помни, дори от що-годе образованите.

Само че ние трябва да си дадем сметка за промислителното основание да е станало така. „Историята на чудесата“, наченала се в онова време, се е врязала в световната памет, защото тогава тези чудеса по видим начин са били извършени от Самия крачещ по земята неин Автор, за Когото всички, всички е трябвало да научат. Но ако за момент се абстрахираме от тази промислителна причина, направила онези първи чудеса така дълбоко запаметени, и се вгледаме в самите, в самите тях, ние ще трябва да си дадем сметка за фундаменталната парадигма, в която всъщност оттогава и до днес се извършва тази паралелна на „голямата“ история „история на чудесата“. Защото съобразете: чудото с изцеляването на парализирания в къпалнята Витезда и тогава не се извършва в центъра на римския имперски свят, а в някаква… затънтена провинция. Свидетели на чудото с изцеления бесноват от Гадаринската страна и тогава са били всичко на всичко няколкото десетки потресени жители на това село, изгубили в онзи ден свинете си, и за него, ако не бе промислителната причина, за която споменах, нямаше да научат дори съседите им оттатък Генисаретското езеро. Дайте си сметка също, че макар по споменатата промислителна причина от векове да се помни чудото със сина на Наинската вдовица, ние от самото начало не знаем нито нейното, нито това на сина ѝ име. Тоест „историята на чудесата“ още оттогава следва своята неизменна парадигма. А тя е, че нейна „сцена“ никога не са дворците, столиците, „Белите домове“ и „Кремълите“, а… градчетата, скромните домове, къпалните… Нейни „герои“ никога не са „тибериевците“, президентите, милиардерите, а – ето, както и тогава, така и днес – родилото се в малкото градче Камбрия в най-обикновено семейство момченце Ноа, новината за чудесното изцеление на което никога няма да измести „новините“ например за „изявлението“ на господаря на Кремъл или на „най-великия президент на Америка“. Защо е така? Защо светът не „гърми“ за по чудо развилия се мозък на момченцето Ноа, а – както тогава – пълни главите ни с имена, за които след време положително ще четем в бележки под линия, за да се ориентираме кои по-точно са били те? Ами защото Авторът на тази „история на чудесата“, решил тогава да ни покаже, че тя е най-поразителната история в този свят, не ни е напуснал – Той продължава да я „произвежда“, но пак за „наинските вдовици“, за страдащите около целителните къпални, за обнадеждените въпреки „свидетелствата на науката и здравия разум“. А другите, героите на „голямата история“, и днес остават встрани от нея, защото както Сам Чудотворецът ни е казал, те вече получават (и са получили) своята изтляваща награда.