В началото чакахме по 3–4 години за нов филм на Жан-Пиер Жьоне, но след „С куршум в главата“ (твърде буквалистичната българска интерпретация „по съдържание“ на фантасмагоричното заглавие Micmacs à tire-larigot) от 2009 г., дори не чухме за френско-канадската бокс-офис катастрофа The Young and Prodigious T.S. Spivet (2013). И така на практика минаха 12 години, докато Netflix ни предостави възможността отново да се срещнем с въображението на таткото на Амели Пулен.
За мен срещата не се оказа ползотворна и с голямо съжаление трябва да приема определението на един чуждестранен критик, според който BigBug е визията за „бъдещето през погледа на един остарял режисьор“.
На пръв поглед новият филм съдържа целия арсенал на Жьоне: от неутолимото любопитство към технологиите и иновациите, през вкуса към бурлеската, та чак до неумерената му страст към визуалните експерименти. Към носталгичната фантазия се прибавят научна фантастика, карикатура и грубовата комедия. Получава се колоритна антиутопия, в която роботи завземат властта (отново) и тероризират хората през 2045 г. Наченките на сатиричен ретрофутуризъм съблазняват още в първите сцени, точно преди на актьорите да им „дойде“ лошата идея да си отворят устата… И водевила „при закрити врати“ бързо се превръща в кошмар, в пряк и преносен смисъл. Защото „голямата грешка“ (да, именно BigBug) е в сценария, който лишава персонажите от реални драматични или психологически проблеми.
Някъде в света (а може би във Франция) хората си живеят уютно, сред зеленина, в спретнати двуетажни къщи, изпълнени до пръсване с всевъзможни предмети и обслужвани от разнообразни технически изобретения в ролята на домашен персонал. В един момент в дома на Алис се струпват новият ѝ ухажор със сина си, бившият ѝ съпруг с дъщеря им и годеницата си, плюс съседката отсреща. Точно тогава домашният изкуствен интелект начело с механичната прислужница Моник решава, че нивото на опасност отвън се е покачило над допустимата граница и заключва къщата, за да защити обитателите ѝ. Климатикът се оказва изключен централно поради липсата на някакво си разрешение, а отвън бродят представители на „Йоникс“ – бунтовна организация от андроиди тип Робокоп, решени да подчинят хората на своята представа за ред…
Антиутопията балансира не особено умело между сатира и сериозност, в резултат на което нито е същинска утопия, нито подлага на анализ и ефективна критика ексцесиите на нашата епоха и сякаш се колебае между недоверието към технологиите и удивлението пред неудържаните им обещания. В зависимост от степента, в която ви е изнервил или досадил, може да го определите като забавна смесица от глупости и интелект (не само изкуствен). А по отношение на поуката (или липсата на такава) самият Жьоне отсича: „В BigBug няма нищо песимистично. Роботите и технологията никога няма да заместят хората, защото само последните имат душа“.
Явно киноманската страст на Жан-Пиер Жьоне не е угаснала – препратките към Blade Runner (1982, реж. Ридли Скот) и мрачния фарс „Бразилия“ (1985, реж. Тери Гилиам) са заложени в атмосферата на BigBug, докато елементи от формалното решение напомнят за лудешкия аномализъм на Тим Бъртън, творческата фантазия на Жак Тати и ярката интериорна тоналност от филмите на стилистичния му съперник Уес Андерсън. Контрастът на цветовете, вкусът към ретро винтидж и графичното усещане за карикатура, което роботизацията му позволява да разгърне напълно, са в основата на ефектната визия на филма (част от нея са и механизмите, създадени без помощта на специални ефекти), която рязко контрастира с фабулата, станала жертва на клишетата в жанра, както и на усещането за луксозен телефилм „с вкус на изкуствени оцветители“.
BigBug се нарежда сред заглавията игрословици на Жан-Пиер Жьоне. Трийсет години след пълнометражния си дебют с „Деликатесен“ най-изобретателният от френските режисьори отново „натъпква“ героите си в затворено жилищно пространство, заменяйки постапокалиптичния сюрреализъм с фантасмагоричен водевил. И ако беше вложил по-сериозни усилия в критиката на консуматорското общество например, вместо да се съсредоточава единствено върху носталгията към миналото във всичките ѝ аспекти (от книгите на Алис, до страстта на дъщеря ѝ към ретро технологиите), щеше да се получи далеч по-смислено забавление. Защото намерения за послание не липсват: от домашните роботи, които се учат на емоции, в това число и на чувство за хумор, през сентенцията за грешките като естествена част от човешката природа (тв предаването Homo ridiculus се подиграва на хората, но изкуственият интелект не стига много далеч, опитвайки се да ги имитира); та чак до самата идея за фарс с роботи като кръстоска между винтидж и технологии.
Вместо това се е оформил един натрапчив филм за бъдещето, каквото са си го представяли през 50-те години на ХХ век, зает предимно да се наслаждава на своя бурлесков футуризъм и волно или неволно защитаващ малко изненадващата теза, че една машина може да бъде безкрайно по-привлекателна от един човек. Не, това определено не е Жан-Пиер Жьоне, какъвто го познавахме.
