Начало Книги Изборът Голямото меню
Изборът

Голямото меню

Корин Хукс
05.03.2015
1385

Романът на белгийската писателка Корин Хукс (изд. „Сонм”) разкрива от първо лице кошмара на т. нар. добро възпитание, разказва за детството на едно момиче, отглеждано без обич от своите родители. Публикуваме откъси от книгата.

Grand-menu1Белгийската писателка Корин Хукс (*1946) налага своеобразното си писане още с първия си роман „Голямото меню” (2001). Известна до този момент като авторка на минималистична, но конкретна и чувствена поезия[1], в „Голямото меню” Хукс разкрива от първо лице кошмара на т. нар. добро възпитание, тя разказва за детството на едно момиченце, несполучило в усилията си да бъде изслушвано и отглеждано без обич от своите родители, по-загрижени за доброто възпитание, отколкото за проявите на родителска любов. Вторият й роман „Роклята ми не е измачкана”, публикуван седем години по-късно, описва детското и женското унижение в три действия: един баща, една майка и един годеник държат героинята затворена във всекидневния ад на насилието и неодобрението. Своеобразен епилог на трилогията, пронизана от една и съща основна нишка: отношенията в лоното на семейството, е третият роман на Хукс „Наистина те убивам” , в който тя анализира отношенията майка-дъщеря, основани на вечното недоволство на майката и неизменното покорство на дъщерята.

„Голямото меню” е колкото личен, толкова и социално психологически роман. В него говори едно момиченце от добро семейство, „семейство като всички други”, в което майката е практична и сдържана делова жена, а бащата – грубоват и склонен към фантазьорство дребен предприемач. Но за детето те не са просто мама и татко, а Мама и Татко, и тук се намесва митът – подозрението, че тези хора една вечер са влезли със сила в къщата и са си пришили като маски лицата на истинските родители, „приведени доверчиво над една синя люлка”. Романът не  произнася присъди и не цели черно-бели внушения. Но разкрива как в очите на детето отношенията в огромния буржоазен дом с подредения му живот, включващ неизменното хранене на общата трапеза, ритуала по лягането, четивото на Татко, подигравките на Мама, общите забавления, любими по-скоро на възрастните, могат да копаят пропасти и да предизвикват кошмари.

Книгата е част от проекта „Женската памет” на издателство „Сонм”, подкрепен от програма „Култура 2007-2013” на Европейския съюз и включващ пет романа на съвременни европейски писателки, създадени през последното десетилетие и разкриващи събития и чувства, за които рядко говорим. Портал Култура вече представи „Изповеди на изчезналите места” (2007, прев. Рени Йотова) на албанката Беса Мюфтиу. В „Хайде да крадем дини”(2009, прев. Ванина Божикова) румънката Нора Юга говори за насилието и инцеста, по повод на един истински случай, разтърсил румънското общество преди няколко години. В „Живот като на кино” (2012, прев. Румяна Л. Станчева) френската писателка Карол Фив разкрива драмата на един развод, който руши живота не само на възрастните, а и на децата. „Дечица божии”(2012, прев. Русанка Ляпова) на хърватката Татяна Громача е роман за сложните отношения на едно момиченце и неговата майка, жертва на тежко ментално заболяване, в едно общество на преход. Към поредицата спада и романът на сръбската писателка Елена Ленголд „Балтимор” (прев. Русанка Ляпова), издаден с подкрепата на Сръбското министерство на културата.

Корин Хукс, „Голямото меню”, издателство „Сонм”, превод от френски Тодорка Минева, 2014 г.

 

Голямото меню

 

***

Не излизам. Навън има такива чудеса, такива прекрасни неща за гледане, за долавяне, но аз не излизам. Там дебнат големи опасности, които застрашават съществуването. Понякога дори гибелни опасности. На някои плажове има подвижни пясъци. Човек затъва в тях, без да срещне твърда почва, на която да се опре, и докато той пропада, морето приижда бързо, подобно на галопиращ кон, и залива мястото, където е заседнал. Сякаш не го е имало. Има пространства, където приливите са толкова мощни, че поглъщат цели крави. Непрогледни мъгли объркват пътниците, които се отклоняват от пътя и потъват в тях. Природата е безмилостна.

Навън се сблъскваме също така с мъжките домогвания. Случва се насред улицата и понякога посред бял ден. Неколцина цигани се прокрадват в тълпата към вас и ви примамват с жестове. Вторачват в очите ви своите изгарящи като жар погледи и вие, вие просто ги следвате, дори ако вече свечерява, и се озовавате приютена в някой фургон, носите голям шал, пола с волани и танцувате вечер около пламъците на огъня с боси нозе и разчорлени коси. А те стоят в кръг и пляскат с ръце. После ви научават да гадаете на карти, да предсказвате бъдещето и да правите магии. Или пък ви мъкнат със себе си по панаирите. И свършвате като мишена на някой ножехвъргач.

Има и трафиканти на бели робини, които затварят момиченцата в трюма на някой кораб: после ги продават за проститутки. Корабът изчезва далеч зад хоризонта. Вие сте във вериги, лицето ви е забулено, но останалото ви тяло е отрупано с гривни и коприни. Продават ви на пазарището на някоя чужда страна, сред дрогата и подправките, за да тресете корем като танцьорка в съмнителни таверни или пък за харема на някой султан. Миете му нозете, завивате му чалмата, гоните му мухите, стараете се да му угаждате до края на дните си и никога вече не зървате ни Татко, ни Мама.

Не бива да отваряте. Никога. В никакъв случай. Нито вратата, нито прозореца. Не бива да отваряте на непознати. На възрастни дами с благородна външност, които носят торба. Или пък на старци, които просят, но нямат бедняшки вид. Или пък на такива, които имат бедняшки вид, но идват да питат нещо. Или пък на настойчивите хора, които продават неща, дето не могат да бъдат видени. Татко и Мама са проверили вратите: вратата на кухненското помещение с огромното резе над ключалката, тази на градината с голямото мандало, вратата на гаража, чието тежко езиче на бравата поддава само при силен натиск. Огледали са всички помещения, обследвали са всеки прозорец, прегледали са лично всички кътчета и най-сетне са прекрачили прага горе-долу спокойни. Татко е пъхнал ключа и го е превъртял два пъти в ключалката, а сетне се е отдалечил на пет-шест метра и се е върнал обратно, за да провери крилото на вратата, напъвайки го с рамо. Аз съм в безопасност.

***

Татко и Мама не са истинските им имена. Това са техните прозвища. Или поне казват, че трябва да бъдат наричани така. Те твърдят, че са мои родители. Не разбирам нищо от родители, но знам, че тези не са моите родители. Гласовете. Жестовете. Очите. Стените в погледа. Аз не съм детето на тези жестове, на тези гласове, на тези очи. Нито на тази къща и на тези мебели. Нищо не казвам. Това са хора силни, ревниви, жестоки. Трябва да се смея, когато те се смеят. Да треперя, когато са гневни. Да преглъщам захаросаните им приказки. Но трябва да сдържам потръпването, внезапния порив да изкрещя.

Родителите ми не съществуват. Те са на незнайно за мен място. Лицата им се губят. Те са въображаеми. Красотата им е необикновена и навеки недосегаема. Но те са действителни и силни съвсем като живи хора. Искам да ги намеря. Пък дори от тях да са останали само мощи. Пък дори ако всичко оцеляло е измамно. И аз също. Свързана с тези, които са измислили лъжата. Иска ми се да е имало цяла една история. За родителите, приведени доверчиво над една синя люлка в стаята. А Татко и Мама са влезли една нощ, разбивайки прозореца, и са забили ножа си. Всичко е станало много бързо. Не е имало борба. После Татко и Мама много старателно са отделили лицата с помощта на ножици с дълги и тънки остриета и са ги пришили върху своите като маски. Без издайнически гънки или пък шевове. И оттогава ги носят съвсем естествено и никой от съседите не се досеща. Но очите им си остават същите и виждам в тях да се прокрадва блестящият поглед на звяра.

Татко и Мама нямат нищо общо със съседите. Нито пък с хората, които срещаме по улицата. нито с бакалина, месаря или хлебаря. Нито пък с някой член на семейството – лели, чичовци, баби или братовчеди. Нито пък с кмета. Нито с министрите. Нито дори с краля. Всичките тези хорица не могат да се мерят с Татко и Мама. Всички са достойни за присмех. „За смях са!“ – казват Татко и Мама. Татко и Мама са единствени. Те са едничкият образец. Те са целият свят.

***

В моята стая са куклите ми. Моята Мартин. Моята Клодин. Моята Люсет. Моята Анет. Имена като имена. Никаква единствена дъщеря. Те чакат Мама да дойде да ги навести. Когато няма много работа. Аз съм ги нагласила хубавичко и съм ги научила на обноски. Какви изрази да употребяват. Много неща са доста прости и все пак те не се сещат за тях. Възпитанието им помага. За всичко се осланям на любовта. Изисквам подчинение. Любовта е взаимно чувство. Те трябва да се обръщат към мен, когато им говоря, да слушат какво казвам и да разбират. Така се установява покорството. Изразите се схващат. С възпитанието. Общуването е най-важното: не живеем сред диваци. Да кажеш добър ден и довиждане. Да не забравиш да сториш това. Да не се откажеш. Да се здрависаш сърдечно. Има специален начин на подаване на ръката. На разтварянето й. На поемането на ръката на човека отсреща. Куклите гледат право в очите. А не встрани. И понечват да се усмихнат. Разтеглят устни и зъбите им проблясват много или малко. Целувката е по-сложно нещо. Докосването трябва да бъде контролирано. Първо трябва да целунем дясната буза, после лявата. Да се спрем навреме. Да не се увличаме. Защото би се получило неловко положение. Въпреки всичките ми усилия и мъки, те често са отчайващи. Ще трябва вечно да ги дундуркам и от сутрин до вечер да се занимавам с тях. Но аз не отстъпвам. Те тършуват в стенния шкаф. Има сред тях и такива, които не харесват стенния шкаф: това са неспящите кукли, които не могат да си затварят клепачите дори в мрака. Те стоят опулени като вещици.

Когато Мама влиза, тя не се задържа дълго. Няма нито време, нито търпение да изслуша имената на всичките кукли, да каже коя й харесва най-много, коя би искала да прегърне. Виждам, че я ядосвам: с навика си да се туткам, да се занимавам с дреболии. По-добре бих сторила да взема да се стегна. По-нататък няма да ми остава време за суета. „Тази хлапачка е доста завеяна! – оплаква се тя. – Няма да се справи с живота!“ Мама иска да събуди онова, което дреме вътре в мен: „Трябва от време на време да я цапваме с нещо по главата!“ Но това е загубена работа. „Напразно я влачим като торба“ – вайка се Мама. Има право: торба. Празна торба. Тутакси се снишавам. Вече съм другаде. Долу. На дъното на трюма. Под ватерлинията. Сгушена. С колене, опрени о раменете. Със затворени очи. Същинска ларва. Зародиш. Ембрион.

***

Съседчетата ми показаха Бога. Те имат негови снимки в една книга. Множество портрети в различни възрасти. На една от тях Бог е младеж с дълги коси като на момиче и туптящо сърце, извадено от гръдта му. Сурово, алено сърце като онова, което вадим от пилето. Той показва това сърце, като се усмихва. Не го боли, защото той е Бог, ала ако ние си извадим сърцето, много ще ни боли. На друга картинка Бог е много стар, с дълга бяла брада и огромни свъсени вежди. Поне стогодишен. Несъмнено вече е умрял, защото самата книга е доста стара. И после има портрети на птица. Значи Бог може би не е умрял, а се е превърнал в птица и е отлетял. Много бих искала да живея в онова време, когато Бог е бил красив младеж. Бих целунала сърцето му, както съседчетата правят върху картинката, но наистина. Или бих го докоснала с пръст, открито, като целувка.

В стаята на Баба, над леглото, има друг портрет на Бога. С коси като Христос. С трънен венец и капки кръв. Очите му са сведени, но ако го гледаш дълго време, те се отварят. Това е магически портрет. Картина, в която Бог живее. „Голяма мистерия“ – казва Баба. Баба не е католичка, но не се гневи на Бога. Тя е донесла тази картина от едно пътуване в Италия и я е сложила в стаята си за украса на стената. Без да й придава голямо значение. Просто е решила, че рисунката е много добра. Визуален ефект – така й е обяснил продавачът. Мама казва, че Баба би могла да си подбере нещо друго. Нещо по-весело. „Бог има болнав вид на този портрет! – подхвърля насмешливо мама. – Вижда се, че малко му остава!“ Но Мама се лъже. Бог е доживял до дълбоки старини. Портретът на съседчетата го доказва.

Бог всичко вижда – твърдят съседчетата. Те ми показаха окото му по средата на един триъгълник. Едно-единствено око. Въпреки това не мога да кажа, че Бог е циклоп, защото родителите им се сърдят и го смятат за светотатство. Бог има две очи като всички. Съседчетата знаят това. Те знаят как точно стоят нещата. Ходят при едно кюре, което знае всички тайни на Бога. Кюрето казва, че Бог е създал света. Той е сътворил всичко съществуващо. Наричат го „Добрият Бог“. Хората биха искали винаги да могат да му се доверяват. Но един ден, рано или късно, той ще си смени настроението и ще унищожи с един замах цялото си творение. Това ще бъде апокалипсисът. На Татко не му допадат много-много тези бабини деветини, които съседчетата разправят. Ако иска, той сам ще предизвика апокалипсис. Не само Бог се разпорежда на тази земя.

Кюрето казва на съседчетата, че Бог е всичко. Бог е всичко, което е. Ненужно е да се добавя друго и да се казва, че Бог е брадат или млад, или стар, или в небесата. Като се каже: „Бог е“, това е достатъчно. Всичко е казано. В същото време – уточнява тяхното кюре – Бог е, но не съществува. Това е сложен въпрос, особено за децата. Във всеки случай разбирам, че съществуването е нещо нетрайно: такова имат само нещата, които умират. Виж, битието е нещо по-солидно: никога не умира истински.

Трябва да се молим на Бога. Съседчетата ми показаха как. Коленичиш, сбираш ръце, свеждаш очи и бързо изричаш: „Отче наш, който си на Небето“, сетне продължаваш нататък, но тъй като говориш бързо, Бог не чува много добре и човек си говори каквото си иска. Най-важно е накрая да кажеш: „Амин“. Бог разбира тази парола. Във всеки случай той пет пари не дава нито за думите, нито за някоя птица. Сутрин оставям трохи от хляб на перваза на прозореца. Надявам се Бог да дойде да ги изкълве. Амин. Тази маневра, разбира се, разгневява Мама. Тя затваря прозореца. Няма нищо – казва тя, – няма абсолютно нищо на небето. На света съществуват само земята и хората.

За богослужението е нужно дърво. Най-хубавото е старата праскова в градината, тя е доста хилава, но дава хубави плодове. Качваме се, без да рискуваме, на ниския чатал и там се настаняваме на спокойствие. Близо до земята, но все пак на дърво. Едно от съседчетата встъпва тържествено в длъжност. То казва, че това е амвонът. Говори пред него, а ние отдолу го слушаме. В никакъв случай не ръкопляскаме. Съседчетата обичат тази игра. Аз не я намирам за много забавна, но искам да проникна в католическите тайнства: какво трябва да се каже, за да слезе Бог от небето. Досега само разочарование. Съседчетата жестикулират като маймуни и рецитират като папагали. Мама заявява, че те самите не разбират нищо от това, както и техните родители. По-добре би било – предлага тя – да й откъснем няколко хубави, добре узрели праскови и да й ги донесем. Тя ще ни благослови.



[1] Вж. стихосбирката „Пепел”, прев. Красимир Кавалджиев, С. 2012.

Корин Хукс
05.03.2015

Свързани статии