0
1532

Голямото чудене

TNikolov

Напоследък, с наближаването на изборния ден, в душата ми се загнездва едно подозрение. Гледам телевизия, внимателно следя предизборните дебати, разговарям с гласоподаватели от целия спектър, но през цялото време имам натрапчивото усещане, че нещо не е така, че живеем в някаква бутафория. Сиреч, че само си играем на политика, а може би сме участници в гигантски арт-експеримент на нашия сънародник Кристо (Явашев), решил да смае този път света не като опакова конкретно място (Райхстага, Пон Ньоф или Портите в Сентръл парк), а дадени избори в отделно взета страна (България).

Да опаковаш избори – как ви изглежда подобна възможност? С риск да помислите, че съм слънчасал през великденските празници, ви моля обаче да се замислите над подобна хипотеза. Аргументите? Как иначе да си обясним пълното несъответствие в опаковката между случилото и случващото се преди и след 20 февруари – датата на която Бойко Борисов подаде оставката на правителството?Да започнем с въпросите: как стана така, че бяха поголовно надути сметките за ток, без държавният регулатор въобще да реагира (месеци преди изборите!). Как правителството на ГЕРБ изобщо не обърна внимание на вълната от протести, а Бойко Борисов, инак толкова чувствителен към ропота на народа, вместо да отиде по спешност във Варна, реши да рита топка в Банкя? И как ненадейно подаде оставка, след като беше заявил, че ще се държи на власт докрай? Защо протестите (фактически и медийно) набраха сила след, а не преди оставката на правителството? Как изведнъж на преден план излезе Волен Сидеров, защо тъкмо крясъците на „Атака”, ВМРО или Слави Бинев бяха припознати като гласа на улицата (сиреч на гражданите)? Как след това да си обясним цялата паника около сформирането на служебното правителство, ненадейното стихване на протестите и внезапното покачване на рейтинга на ГЕРБ? И не на последно място дойде нашумялата сага с подслушванията, която може и да не яде от рейтинга на ГЕРБ, но на практика ги оставя без възможни коалиционни партньори в бъдещия парламент.

От всичко това, вкупом и поотделно, на българския гласоподавател няма как да не му се е завило свят. И той удивено продължава да наблюдава случващото се. А удивлението може и да е началото на философията (Платон, „Теетет”, 155 d), но в никакъв случай не е връхна точка на политиката, която не трябва да поставя под съмнение, а да гради общото благо. Но да не затъваме в теория. Искам да кажа, че поне от 20 февруари насам събитията шестват сред нас с налудничав ритъм, който все пак трябва да има някакво разумно обяснение. Уви, такова обяснение липсва.

Затова продължаваме да се удивляваме. А някои политици като Бойко Борисов даже се вдивяват. Но не за това иде реч.

Изборът наближава, а всички са някак стъписани – както поради колебанията за кого да дадат гласа си, така и заради очакванията за хаос след изборите.

Като че ли никой не може да помогне на гражданите да се ориентират в суматохата. Истината за събитията е сякаш толкова грижливо опакована от неистини, че устоява всякакви опити да я проумеем.

Ето един пример, който потвърждава казаното. В гражданските чудения около изборите се появиха не един или два компютърни гласоводителя: отговаряш на 20-30 въпроса, налични в политическите програми на отделните партии, и програмата ти посочва коя е твоята партия. С група приятели решихме да попълним един от тези гласоводители, разработен от престижен политологически център, и трябва да кажа, че общият резултат беше повече от шокиращ. Оказа се, че всички ние би трябвало да гласуваме за… ДПС. Признавам, че никога не съм бил симпатизант на ДПС и определено не споделям концепцията за „права и свободи” по начина, по който я разбира въпросната партия. Консултирах се с авторите на проекта и загадката тутакси се разсея. За разлика от хората, компютърните програми нямат въображение. В тях просто са въведени положения от програмите на отделните политически партии, които никой в България не чете, съответно не очаква да бъдат спазени. Защо тогава се чудим на едно или друго?

Българската политика е такава, каквато е, защото такива сме и ние, избирателите. Тук всички бързо се палят (уви, даже пряко, не само метафорично!), а сетне задълго изпадат в апатия. Лесно се доверяват на лековати политически харизми, което горчиво окайват в продължение на четири години. Рядко протестират преди и около извършването на определени безобразия, но силно се възмущават дълго след тях.

Основен принцип на българската политика е принципът на несъвпадението. Между дадени обещания и реални ангажименти, между ентусиазма на гражданите да контролират политиките (както бе заявено на протестите) и пълната им апатия днес към всичко случващо се. Да не би да са заработили граждански съвети в сферата на енергетиката? Или да са попълнени гражданските квоти в различните социални съвети?

Нищо подобно. Къде са днес онези граждани, които дни наред мереха разстоянията между Министерския съвет, президентството и Народното събрание? Да не би гражданското съзнание да е продукт на лунната светлина или пък да се просветлява само пред фенерите на „Орлов мост” или под звуците на хорото „Бяла роза”?

Ето това са въпроси, които обясняват защо не бива толкова да се дивим и чудим.

Именно затова съм склонен да възприема българската политика не като реалност, а по-скоро като някаква бутафория или инсталация. Досущ като бутафорния контраст между празния  в момента парламент и празния палатков лагер до него, на пейката пред който двама-трима души от време на време играят карти. И тъкмо в този образ на пустотата има нещо изключително тревожно. Той с изключителна остротата показва какво липсва в България: постоянно усилие, дългосрочност. Липсват групи за натиск вляво и вдясно, сиреч в целия политически спектър, няма го активното гражданско участие, което да задава рамката на политиките, независимо от това коя партия е на власт.

В опит да опиша дилемата на българската политика, ще се послужа с още една инсталация. Преди години в центъра „Помпиду” в Париж гледах инсталацията на големия руски авангардист Иля Кабаков, озаглавена „Така си живеем ние”. Огромното фоайе на центъра „Помпиду” беше се превърнало в площадка на един мащабен и никога несвършващ строеж. Посетителите имаха възможност да вървят из целия този лабиринт по грижливо маркирана в бяло пътечка сред строителните материали, ламарини и кофи с боя, чувайки на запис ругатните на невидимите кофражисти. И всъщност излаз от лабиринта нямаше. Освен ако посетителят, без да се чуди, не реши сам да прекрачи маркираната в бяло линия. Което в случая не беше равносилно на нарушаване на правилата, а на изход, на опит сам да въведеш правила. Иначе човешкият живот бива поразен от лоша безкрайност. От повторения на едно и също. На едни и същи грешки, на едни и същи илюзии, на едни и същи пагубни – лични или идеологически – пристрастия. В един момент човек сам трябва да проумее, че воден от инерцията, ще сгреши за пореден път. Че не може да излиза на улицата само когато получи голяма сметка за ток, а че самият той носи отговорност, ако преди това на референдума е казал „да” за строежа на АЕЦ „Белене”, без много да мисли нуждае ли се  страната му от още електрическа енергия, колко ще струва всичко това и кой ще плаща.

С което искам да кажа, че ако искаме политиката да престане да бъде бутафория, то и гражданските субекти в нея е редно да бъдат ангажирани гласоподаватели. С реални позиции по случващото се, защото политическите партии трябва да са само функция на гражданските нагласи в обществото. Другото е бутафория, преливане от пусто в празно и пълно опаковане на проблемите ни. Тогава никаква промяна не би била възможна. И политическата реалност, изцяло изплъзнала се изпод контрол, ще продължи да ни потапя във вълни на изумление. Един Господ знае докога.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема" ("Хермес", 2017) и "Спомнена София" ("Рива", 2021).
Предишна статияЛевият изход от кризата
Следваща статияТЕЖЪК МАРШРУТ