1
1098

„Гонкур” за „Няма да плача”

lydie 2

 На 5 ноември Лиди Салвер получи тазгодишната награда на Академията „Гонкур“ за романа си Няма да плача. Интервю с писателката и откъс от книгата.

Лиди Салвер е родена през 1948 г. в малко градче, близо до Тулуза. Родителите й са испанци, напуснали родината си след победата на Франко. Първо учи литература в университета в Тулуза, а по-късно и психиатрия в Марсилия, където няколко години практикува в частна клиника. Започва да пише чак към края на 70-те години, а първият ѝ роман Признанието е издаден през 1990 г. Автор е още на книгите Медалът, Седем жени, Портрет на писателя като домашно животно и др.

Сюжетът на книгата

„Няма да плача. Това заглавие ми хрумна, докато пишех Седем жени. В един текст Марина Цветаева се оплаква, ако не се лъжа, на Пастернак. Тя е гладна, студено ѝ. Но изведнъж спира и казва: „Няма да плача!“ Според мен това е чудесна житейска, бих казала дори и литературна философия. И така написах романа, тъй като вече имах заглавие…“ – шегува се Лиди Салвер. Радостна, усмихната, ентусиазирана, тя е като своята последна книга Няма да плача, едновременно смела, изпълнена с хумор, възторг и любопитство.

Историята е разказана на два гласа. Тежкият и сериозен глас на Жорж Бернанос, който изобличава престъпленията, извършени от националистите не без подкрепата на Църквата по време на Гражданската война в Испания. И гласът на Монце, младо момиче на 15 години, което отива със своя брат анархист в Барселона и се увлича по неговите анархистични идеи. Впоследствие тя се омъжва за Диего, ревностен комунист, с когото намират убежище във Франция и където няколко години по-късно се ражда самата Лиди Салвер. Възрастна, почти изгубила паметта си, Монце разказва на дъщеря си за лятото на 1936 г., единственият спомен, останал непокътнат  в съзнанието ѝ.

Нейният разказ – закачлив, забавен, изпъстрен с очарователни френско-испански изрази, е като своеобразен контрапункт на думите на Бернанос, описващи тежките и мрачни дни на войната. Няма да плача е книга, която вдъхва смелост, разсмива и те кара да застанеш с открито лице пред света. И разбира се, тя е прекрасен автопортрет на своята авторка.

-

Във всеки от нас има толкова много други личности

 

 

Отдавна ли замисляте тази книга?

Всъщност идеята за нея дойде докато четях Големите гробища под луната на Жорж Бернанос. Трябваха ми повече от 60 години, за да прочета Бернанос. И когато най-накрая прочетох Големите гробища, бях поразена, защото знам откъде идва той и точно заради това, колкото и глупаво да звучи, избягвах да го прочета. Бернанос е считан за католически автор, принадлежащ към крайната десница, нямах желание да се запозная отблизо с творчеството му. Но както ви казах, след прочита на книгата му, бях истински разтърсена и веднага започнах да пиша Няма да плача. Гласът на майка ми и този на Бернанос се сляха в истинско музикално съзвучие, сякаш единият пораждаше другия. В същото време това са две напълно различни виждания и усещания за света, но приличащи си по своята смелост.

Мисля, че смелостта е и литературна ценност. При Бернанос тя се изразява в това да каже истината, докато испанските католици избират престъплението пред истината. Бернанос не спира да си задава въпроси върху вечния отказ на човека да съзре истината. Защо хората отказват да си дадат сметка за реалността в момента, в който тя не е в съответствие с техните нагласи и очаквания, с техния морален комфорт? Лакан има една много хубава формулировка, той говори за „страстта на невежеството“. Именно тази страст на хората да пренебрегват дадена реалност, когато тя застрашава вътрешния им мир, разбунтува и ядосва Бернанос.

Разпитвала ли сте майка си? 

Тя почина преди седем години… Обожавах я. Притежаваше такава сила да обича, да живее. Смяташе, че преди всичко трябва да се живее. И най-вече… да не се оставяш на плача и самосъжалението. Докато пишех, аз бях с нея.

Как човек съумява да превърне майка си в персонаж? 

Това, което ми беше най-трудно, беше да възстановя автентичния испано-френски език, който майка ми използваше, за да може да бъде разчетен и разбран от всеки един читател, дори от тези, които нямат никакво понятие от испански. Премахнах много от изразите, които тя използваше и които намирам за очарователни, но които просто няма как да бъдат разбрани от другите хора.

Към тази радост от езика се прибавя и анархистичната радост, обзела Испания през 1936 година… 

За мен беше истинско удоволствие да опиша този период, още повече, че той е малко познат. Хората не знаят, че в продължение на няколко месеца Испания е била в истинска анархистическа подготовка. Селата са били превърнати в комуни, без централна власт, без съдилища, без църкви, без никакви пари.  За мен беше много важно да го разкажа, тъй като майка ми и вуйчо ми са го преживели, но и също защото това е един от най-значимите моменти от историята на Испания. 

В романа, освен документалната, има ли и измислена част? 

Разбира се. Не всичко е автобиографично. Майка ми и баща ми се превърнаха в донякъде измислени персонажи.

В самата книга вие описвате процеса на написването на книгата. Това важно ли е за вас? 

Обичам да си припомням въпросите, които са изниквали при написването, тревогите, които съм изпитвала…

Това не е ли начин да се свърже историята с настоящето? 

Докато пишех, имах едно единствено желание: историята да има отзвук и днес. В същото време намирах за прекалено да настоявам върху актуалността на тези събития. В даден момент започвам да размишлявам върху значението, което някои хора придават на думата „национален“, която има съвсем различно значение във Франция и Швейцария например. Чрез нея те защитават един тесен, изплашен, ксенофобски национализъм. Но в крайна сметка реших, че не трябва да казвам повече. Нека всеки сам изтълкува това, което прочете, или което иска да прочете в тази книга… 

Да пишете на испано-френски, да разказвате собствената си история, както и историята на Испания, в наши дни това свободен избор ли е? 

Да. Това също така е начин да заявя, че съм едновременно и французойка, и испанка. Аз не съм една-единствена личност, може би всеки един от нас крие в себе си лицата на всички останали, сякаш всички сме свързани с невидими връзки помежду си, с някакви общи пространства. Всички ние сме съвкупност, казва Феликс Гатари, във всеки от нас има толкова много други личности.

images

Няма да плача

(откъс от романа)

Една вечер Жозеп излиза на свеж въздух пред кафене л’Естию на улица Рамблас. Сам е. Пие манзанила. Наблюдава минувачите. Разсеяно слуша разговорите около себе си.

На една съседна маса двама развеселени мъже пият ракия. Говорят толкова силно, че е невъзможно да не ги чуе. Оригват се и взаимно се поздравяват. Личи си, че са доволни от себе си и един на друг си раздават въображаеми грамоти за геройство. Направили са един от онези невероятни удари. След като са открили в едно мазе двама полуумрели от страх свещеници, застреляли първия право в главата, след което казали на втория да изчезва и го застреляли в гръб, докато се отдалечавал тичешком. Две очистени кюрета за един ден! А те мислеха, че ще се върнат с празни ръце! Точно обратното! Трябваше да ги оставят да  напълнят гащите от страх, тези нещастни свещеници! Би било безценно преживяване!

Мислят се за забавни.

Учудени са, че Жозеп не споделя радостта им. Държи се като някакъв жалък франкист.

Жозеп прокарва ръка по челото си, сякаш току-що се събужда от кошмар. Той е стъписан, по същия начин, по който е стъписан и Бернанос в Палма и то поради същата причина. Замръзва на стола си, парализиран от ужас. Значи е възможно да убиваш хора и тяхната смърт да не предизвика в теб нищо, дори най-малкото потрепване на съвестта? Дори най-малкото угризение? Не само това, ами и да се гордееш с деянието си?

В какво заблуждение, в какъв делириум трябва да си изпаднал, че заради една „правилна кауза“ да извършваш подобни ужасни неща?

No os arrodilléis ante nadie. Os arrodilláis ante vosotros mismos.

Какво ли отвращение биха изпитали тези двама убийци, ако един ден коленичеха пред себе си? Жозеп вече не може да затваря очите си пред истината, която толкова време насила държеше далеч от съзнанието си и която изведнъж се надигна и изкрещя в лицето му: всяка нощ наказателни експедиции от милиционери избиват свещеници и набедени във фашистки убеждения хора. Може би по-малко, отколкото в Майорка, въпреки че не е правил подробен разчет на всички извършени престъпления, но въпросът естествено не е в точния брой. Жозеп, също както и Бернанос в Палма, си дава сметка, че вълна от омраза се надига в собствените му редици, една позволена, поощрявана, лишена от предразсъдъци, както бихме се изразили днес, омраза, горда и самодоволна.

Единственото желание на Жозеп е да се прибере колкото се може по-бързо у дома. Той вече е взел решение. Няма да участва във войната. Най-вероятно ще сметнат, че се опитва да дезертира, но за него това няма значение. Ще се върне в селото заедно с Хуан и Росита. Монце, която отказва да тръгне, ще остане с Франсиска.

Това ще я накара да порасне.

Нямаше как да се окаже по-прав.

На следващия ден, 8 август, си спомня майка ми, без капка колебание (аз: спомняш ли си тази дата? Майка ми: всички мислят, че съм отвеяна, твърди го този глупак докторът, но виждаш ли как помня!), та на следващия ден френското правителство решава войските му да не навлизат в Испания, като не спира да оплаква изключително, изключително, изключително страшната война, която опустошава тази красива страна.

Españoles,

Españoles que vivís el momento más trágico de nuestra historia

¡Estáis solos!

¡Solos!

Пледоариите на писателя Хосе Бергамин (католик, републиканец, културно аташе на испанското посолство в Париж), целящи да бъдат получени финансови и морални средства, не постигнаха никакъв резултат.

Асоциациите на бившите френски бойци излязоха с декларация пред френското правителство, че Франция трябва да остане неутрална към случващото се в Испания и Сен-Джон Перс, изплашен, също се поддаде на това влияние.

Що се отнася до съветските лидери, те продължаваха да се колебаят, докато Хитлер и Мусолини помагаха на войските, поддържащи Франко, да преминат през прохода Гибралтар. Трябваше да изчакаме до края на септември, за да реши Сталин да подкрепи републиканците и първите кораби, натоварени с бойни припаси, да напуснат пристанището на Одеса.

„Думите са безсилни, каза майка ми, да опишат разочарованието на Жозеп, когато научи тези новини. И когато се връщам назад в спомените си, мила моя, си давам сметка, че меланхолията му е започнала именно в този момент.“

Няма да плача, Лиди Салвер, стр. 133-136

Представяне и превод от френски: Мина Петрова