На 7 ноември Жером Ферари получи наградата Гонкур за романа си Проповед за падането на Рим. Освен Ферари, финалисти за наградата бяха също швейцарецът Жоел Дикер с книгата си Истината за аферата Хари Кебер, французойката с виетнамски произход Линда Ле с книгата си Мъртво вълнение и французинът Патрик Девил с книгата си Чума и холера.
Жером Ферари е роден през 1968 г. в Париж. Той е преподавател по философия във Френския лицей в Абу Даби, а преди е преподавал в Международния лицей в Алжир и в лицея Феш в Аячо. Автор е на романите Къде оставих душата си, В тайната, Balco Atlantico и др.
Действието на Проповед за падането на Рим се развива в малко планинско градче в Корсика. Местният бар, център на всички развлечения в града, запада все повече, докато негови собственици не стават двама млади студенти по философия – Либеро Пинтус и Матю Антонети, които се отказват от следването си в Сорбоната, за да осъществят мечтата си и да превърнат тази западнала кръчма в „най-прекрасното място на света”. Но скоро проблемите започват, наяве излизат стари рани и стаена през годините обида, които тласкат героите към постоянни разпри и кавги. Те се подават на гибелната склонност на човешката душа към поквара и порочност.
Жером Ферари намира в тази история отражение на проповедта на Св. Августин, произнесена в изчезналата днес катедрала в Хипон, за да изобрази „плашещата мимолетност на света” и да разкрие по неумолим начин проклятието, тегнещо над хората, винаги да стават свидетели на сриването на света, средата и мечтите, които с години са градили.
Ето какво още казва Ферари по повод романа: „Представям си колко мъчително е било за тези хора да разберат, че светът има край и как са се съпротивлявали срещу тази неумолима истина. Затова през зимата на 410г. те са се събрали в катедралата на Хипон да чуят Августин, епископът, когото толкова силно обичат и който безжалостно потвърждава края с едно просто и безмилостно изречение: Светът е като човека – ражда се, израства и умира. Рим е само едно от имената на света, затова бих искал да мисля, че романът е точно това, което подсказва заглавието му – една проповед за падането на Рим, чието ехо чуваме и до днес, сякаш и ние сме сред онези объркани поклонници, които Августин успокоява във вече изчезналата катедрала, в зимата на 410 година…”
Жером Ферари:
Вълнува ме не краят на империите, а фактът, че всичко в живота има начало и край
В Проповед за падането на Рим каква е връзката между Свети Августин и корсиканското семейство, представено в романа? Може ли да се каже, че става дума за една лична и субективна история, която по някакъв начин е свързана с тази толкова значима фигура за християнството, както и с падането на Вечния град?
В Проповед за падането на Рим, това, което най-много ме интересуваше, беше самата проповед на Св.Августин. Той я произнася през 410 г. в град Хипон, Алжир. Красотата на тази проповед е в безмилостния начин, по който Св.Августин припомня на поклонниците, объркани след плячкосването на Рим, че колкото и могъщи да са, дори империите имат своя край и че всъщност няма голяма разлика между завършека на един човешки живот и залеза на една империя. Именно това се стремях да покажа в романа, разказвайки едновременно за Св. Августин и за това малко семейство в Корсика, на което приписах много от чертите на собственото си семейство.
Албер Камю също като вас е бил учител по философия. В неговия роман Падането също присъстват много проповеди и изповеди. Може ли да се направи аналогия между Проповед за падането на Рим и Падането на Камю?
Не бих могъл съзнателно да направя тази аналогия. Камю е автор, когото много обичам, а Падането е един от любимите ми романи. Мисля, че връзките между нещата съществуват дори без да си даваме сметка за тях. Трябва да призная, че има нещо общо, най-малкото идеята за „падането”…Разбира се, не се сравнявам с Камю!
Откъде идва това влечение към залезът на империи, към краха на властта, към пораженията от войната?
Да, интересувам се, не бих казал толкова от падането и края, колкото от закономерността и цикличността. Вълнува ме фактът, че всичко в човешкия живот има начало и край. Това обуславя нашето съществуване. Целта на романа и на литературата въобще е да изучава и разшифрова тайните на човешкото съществуване.
В романа ви Къде оставих душата си, в зловещата атмосфера на подземията, в които са изтезавани затворниците, в ужаса, който описвате, все пак героите проявяват известна човещина и хуманност, но тя е колеблива и несигурна, точно както я описва Камю в Чужденецът и най-вече в Падането…
Да, наистина е така. Една човечност, която е чужда сама на себе си. Не се бях замислял преди да го споменете, но ми се струва достоверно. Камю! Ето още нещо общо помежду ни…
