В деня на покушението срещу писателя ви предлагаме разказа „Гората на ужасите“, публикуван във в. „Стършел“ през декември 1952 г. Това е първият отпечатан текст на Георги Марков, който той подписва със собственото си име.
3ад колежа „Трайтън Хауз“ асфалтовото шосе завиваше вдясно, а през гората, към новопостроените вили, бе прокаран временен мек път. Колата на Уилям Хъкби тук забави своя ход. Трудно бе да се кара през пъновете, които все още не бяха извадени както трябва. Шофьорът изруга и спря колата.
Известният криминален писател Уилям Хъкби изтръпна в настъпилата тишина. От двете страни на пътя се простираше стара, гъста и тъмна гора. През шофьорското стъкло на „форда“ се виждаше осеяното със звезди небе — неподвижно и черно като креда. Много заплетени истории и ужаси бяха минали през перото на писателя, много трепетни страници бе написал той, но истината си е истина — мистър Хъкби не беше храбрец.
Фаровете светнаха отново и колата се понесе напред. Джим вече не обръщаше внимание на люлеенето и караше бързо. Той проклинаше склонността на богатите да си строят вили там, където е най-безлюдно.
Два гърмежа разтърсиха колата.
— Дяволска работа! — чу се гласът на Джим. — Двете гуми едновременно.
Без да чака покана, Джим сам изгаси фаровете и слезе.
Мистър Хъкби се извърна, за да се убеди, че тъмната гора не е чак толкова страшна, но видя дулото на пистолет. Зад пистолета се очертаваше фигурата на дребен по ръст престъпник. Лицето му не можеше да се види, макар че бандитът бе успял вече да вмъкне ръката си в колата и да щракне вътрешното осветление. Носът и устата му бяха покрити с черна превръзка. На главата му бе похлупена жокейска шапка с копче.
— Без излишни движения, мистър!… В противен случай, само за две секунди ще ви стане ясно има ли или няма задгробен живот!…
Гласът бе привидно спокоен и, дявол да го вземе, туй беше чист младежки глас. На писателя фразата, произнесена от нападателя, се стори позната и той сигурно би си спомнил откъде я знае, но много време за размисъл нямаше. Трябваше да вдигне ръце и да излезе вън.
Мистър Хъкби изтръпна. Колата бе обградена от банда. Бандитите носеха черни превръзки. Пистолетите бяха всичко на всичко три. Повечето от нападателите бяха въоръжени със сопи. Доколкото можа да разбере, мистър Хъкби се намираше в ръцете на юноши.
От гората изскочиха още двама, въоръжени с пистолети, и доложиха на жокейската шапка, че шофьорът въпреки усилията им се изплъзнал.
— Лошо! — опита се да процеди през зъби жокейската шапка и погледна фосфоресциращия часовник на ръката си. — Все пак ние разполагаме с много време. Хънти!
— Заповядай, шефе!
— Вържи господина!
Този, когото нарекоха Хънти, измъкна въже и ловко прикова ръцете на писателя зад гърба му.
— Готов съм да платя богато свободата си — плахо каза мистър Хъкби.
— Ние сме организация с идеална цел и не се интересуваме от пари! — отвърна остро шефът. — Дан, виж какво пише на страница петдесет и втора!
Едио хлапе светна с електирческо фенерче, разтвори някаква книга и зачете тържествено:
— „…Бил Хеган разбра, че нападателите го водят през гъста, едва проходима гора. Той видя в ръцете на единия две дъски, наковани с гвоздеи, и си спомни за спуканите гуми…“
— Видяхте ли? — каза шефът. — Щяхме да забравим нашите дъски.
— Бъди спокоен, шефе! — Едно ниско хлапе показа измъкнатите изпод колата дъски.
— Тогава да изчезваме!… Мистър, заповядайте в гората на ужасите…
Писателят бе избутан напред и обзет от страх, тръгна по тревата.
Всичко това му беше някак известно. Но той нямаше време да се състредоточи и да си спомни по-добре. Безумен страх от мисълта, че може би след час вече няма да съществува и че друг писател ще заеме неоспорваното му засега място на първи криминален автор в САЩ, го караше да трепери и да се подчинява безропотно.
Излязоха на малка полянка, покрита със свежа трева. Тук бандитите си наметнаха зелени одеяла, носещи инициалите на колежа „Трайтън Хауз“.
— От този момент вие се намирате в ръцете на „Зелените скорпиони“ — обърна се шефът към жертвата. — В романа скорпионите са жълти, но ние все още нямаме нужната материална база и за целта използуваме одеялата на колежа ни.
— Следва изгарянето на дрехите! — доложи Дан, след като бе погледнал в книгата.
Донесоха петромаксова лампа, стар образец, и в нейната светлина тържеството доби още по-тайнствен характер.
— Съблечете го! — заповяда шефът.
Мистър Хъкби започна да скимти като кученце, но това не омилостиви нападателите.
Сръчно и бързо двама души запалиха огън.
— Хвърлете дрехите в огъня! Те и без това няма да му трябват повече.
— Джентълмени! — изплака мистър Хъкби.
— Мълчете!… Хари, готови ли сте?
— Да, шефе.
Голият писател бе превързан за един кол. От двете му страни се наредиха двама души с камшици.
— Колко удара, Дан?… Виж в книгата!
Дан погледна иа страница 86 и безстрастно доложи, че броят на ударите е четиридесет.
— Не са ли множко?
— Ударете го тогава два пъти! — заповяда шефът, който единствен от цялата банда бе сложил върху жокейската си шапка бяла качулка.
Мистър Хъкби погледна издигнатия над него камшик и понеже, както казахме вече, той не бе храбрец… изгуби съзнание.
Когато дойде на себе си, писателят усети, че лежи върху едно от познатите вече одеяла на хладната земя. Наведен над него, шофьорът Джим търкаше слепоочията му.
— Къде съм? — запита тихо мистър Хъкби
— Успокойте се — отвърна полицейският инспектор. — Учениците от близкия колеж си правят често такива шега. Детска работа!…
Той се наведе и вдигна книгата, в която така жадно се вглеждаха нападателите.
— „Гората на ужасите“ — прочете гласно той — от Уилям Хъкби. Вие сте известният писател Уилям Хъкби, нали?
Известният писател Уилям Хъкби поклати унило глава.
Текстът се публикува с любезното разрешение на © Любен Марков и съдействието на Димитър Кенаров.
Борис Априлов (псевдоним на Атанас Василев Джавков) е български писател, хуморист, фейлетонист, драматург, автор на творби за деца и юноши, сценарист, автор на текстове на забавна музика (Малко Търново, 21.03.1921 – Тел Авив, Израел, 10.04.1995). Завършва гимназия в Бургас (1935), после е редактор във в. „Стършел” (1947-1959), драматург в дирекцията на българските циркове (1959-1963), драматург в Драматичния театър на Сливен (1977-1980). През 1991 г. се изселва със съпругата си Шела (Рашел) Аврам Коен в Израел, където и умира. Георги Мишев си спомня: „С голяма мъка замина, никак не му се отиваше и постоянно ми пишеше за България. Последното писмо беше от дъщеря му. В последните си дни загубил говор и часове преди да умре се добрал до машината и буква по буква начукал: България, Бургас, морето…” Априлов е автор на детските книги „Приключенията на Лиско” (1957), „Топка в морето” (1965), „Папагалчето и пеперудката” (1968), „Приключенията на Лиско по море”, (роман за деца и възрастни, 1968; 1982), „Новите приключения на Лиско” (1973), „Най-новите приключения на Лиско-Привидението. Голямата награда.” (1975), „Лиско при квадратните същества” (1975), „Десет приключения на Лиско” (1987) и др. Книги за възрастни: „Тревоги” (хумористични разкази и фейлетони, 1953), „Морето е за всички” (разкази, 1963), „Докосване” (разкази, 1965), „Кифлата на началника” (хумористични разкази, 1968), „Есенни дюни” (разкази, 1969), „История с лебед” (1979), „Часът на източния бриз” (1986), „Далечно плаване” (1988), „Хавайските острови” (посмъртно, 1997) и др. Оставя недовършения роман „Траверстаун”. Създава и пиеси за възрастни: „Произшествие” (1969), „Островът”, „Дъждът”, „Кралят тръгва на война”, както и сценарии за телевизионни сериали.
На главната страница: Герхард Рихтер, Елен, 1963 г.
