В рамките на десетина дни се простихме с две политически фигури, оставили огромен отпечатък върху съвременната история, а като повод за размисъл – и върху идеите, които определят човешкия живот от началото на времената. Защото въпросът какво ръководи човек и как да бъде устроен неговият свят е вечен въпрос. Темата е безкрайна, но в случая ще бъдат предложени съвсем кратки бележки, свързани с лицата от заглавието – Михаил Горбачов и кралица Елизабет II, като по-скоро желанието на автора е да се обърне внимание върху възможните изводи от оценката, която делата им получават.
Интересно е, че става дума за политици, близки по възраст, но с диаметрално противоположни позиции – и като потекло, и като политическа теория и практика, които споделят сходни отзиви по линия на положителния ефект от своите действия и въобще от присъствието си на световната сцена. Говори се за доброто, което са направили в толкова големи мащаби, че остава за поколения напред, и като че ли можем наистина да намерим общата цел в иначе така отдалечените маршрути. Но все пак реакциите след кончината на единия и на другия имат не просто количествени, но и качествени различия, които ни карат да се върнем към сърцевината на онова, което двамата са представлявали и представляват, и да видим дали повече е общото или различното.
Михаил Горбачов е роден на 2 март 1931 г. в скромно селско семейство, Елизабет II, родена на 21 април 1926 г., е дъщеря на крал Джордж VI от династията Уиндзор (Сакс-Кобург и Гота), владяла голяма част от земното кълбо. През 1952 г. Михаил Горбачов влиза в редиците на Комунистическата партия на Съветския съюз, а Елизабет II става кралица на Обединеното кралство и на преобразуваната в Общност на нациите Британска империя. Михаил Горбачов е атеист, а Елизабет II изповядва англиканство и е върховен управител на Църквата на Англия.
Известните биографични данни красноречиво очертават разликите в изходните точки на тези два пътя, които обаче започват да си приличат, доколкото са свързани с ангажимента да се усъвършенстват и утвърждават в променящия се свят наследените и от единия, и от другия идеи за житейско устройство.
Наследството на кралицата е с несравнимо по-дълга история от тази на комунизма, но корените на последния също са дълбоки – не като конкретно формулирана и назована концепция, а като функциониране на общностни отношения още от зората на човечеството, там, където са се появили и предшествениците на аристократичното управление. Задачата и в двата случая е сложна, защото са натрупани достатъчно негативи и по отношение на монархическата, и по отношение на комунистическата власт, наложена в началото на ХХ век като демократичен политически режим от нов тип точно в противовес на монархо-капитализма, но бързо затънала във вътрешни противоречия, довели до тежки репресии срещу чужди и свои.
Горбачов се нагърбва с решителния опит да върне първоначалния смисъл на един строй, установен със сила, въпреки своя благовиден предлог за край на класовото потисничество и осигуряване на равноправни отношения между всички членове на обществото – без частна собственост върху средствата за производство, върху търговските предприятия и сферата на услугите, върху образователните и културните институции, без привилегии, или както е казал поетът: „Без Бог! без господар!”.
Първоначалната употреба на сила е била оправдана от необходимостта да се влезе в битка със стария свят, който е отказал доброволно да се подчини на прогресивната идея, но скоро след това се разбира, че насилието трябва да продължи, защото враговете дори сред собствените редици не престават да контраатакуват. Или поне такова е впечатлението у ръководството на партията-държава. Годините на крайни мерки, включващи буквално унищожение на огромен брой хора, са определени като неизбежен период, който обаче не бива да продължи и занапред, но са заменени с още от същото или със състояние на застой, водещ до обществено-политическа деградация. За да се възстановят красивите идеологически намерения и най-после да се сбъднат в реален житейски порядък, са нужни реформи. Горбачов не се колебае да ги предприеме, воден колкото от критично отношение към порочните управленски практики, толкова и от убедеността, че комунистическият идеал си заслужава усилието.
Трябва да се преустановят династическите връзки в партийния апарат, създаден уж като техен антипод – в името на народа. Трябва да се модернизира икономиката и социалния обмен. Трябва да се разведрят външнополитическите отношения, да спре надпреварата във въоръжаването, Студената война да свърши и да се възцари братството между всички обитатели на Земята, на които е отредено да живеят в хармония и загриженост за своя общ дом. Изпълнението на тези планове изисква управленска воля и намиране на начин за мотивиране на населението. Горбачов нарича политическия инструмент за осъществяване на реформите „гласност” – всеки трябва да узнае какви са проблемите и това да го накара да ги разреши.
И наистина, стените падат. Благодарение на неговите действия една значителна част от света излиза от изолатора, за да общува свободно със свободните. Но се оказва, че гласността демаскира и самия комунистическия идеал – неговата обсъждана още на теоретично равнище утопичност повече не може да бъде удържана като действителност. Само репресиите и скриването на истината за тях са поддържали с принуда живота в утопията, а свободата я е направила невъзможна за обитаване. Казват, че Горбачов не е съжалявал за постъпките си и все пак е бил разочарован от резултата, защото е целял оздравяването на СССР, а не неговия разпад. Отношението към историческия му принос е двояко – за едни той е освободител, а други смятат, че е допуснал фатална грешка с нещастни последици за милиони граждани със съветска душа, а и за цялостното разположение на световните сили.
Много преди Елизабет II да наследи трона, статутът на монархическата институция вече търпи коригиращи въздействия. Бидейки консервативна по дефиниция, монархията не допуска вътрешно реформиране, но пък в контекста на цялостното обществено развитие и под външен натиск правомощията на монарха се видоизменят, ако въобще неговата фигура не изчезва, владенията придобиват различен статут и реакционните нагласи за връщане към отминалото време отстъпват пред необходимостта да се търси баланс между модерното и традиционното.
В средата на ХХ век Британската империя вече не е това, което е била, все повече територии получават независимост в една или друга степен и кралицата не поема ангажимента да спре естествените процеси, а по-скоро да съхрани това, което наистина продължава да бъде ценност. Или с други думи – изпълнявайки своята протоколна програма, тя се опитва и успява да отговори на трайните човешки нагласи, които не се влияят от динамиката на настроенията в обновяващата се среда, без да предприема агресивни ходове.
Парадоксално или не, изпразнената от фактическо политическо съдържание монархическа форма запазва своята обществена стойност и не се разпада като конструкцията, основана на комунистическата идеология. Някой би казал, че би трябвало да е обратното, защото съвремието лишава от основание йерархичния ред, чиято база е проблематизирана още през античността, и дава категорично предимство на неговите противници. Но макар и символично-ритуална, ролята на кралицата е почитана и фактът, че Елизабет II ѝ посвещава своята непоколебима преданост през целия си дълъг живот, е оценен високо.
Скептиците биха отбелязали, че тази почит е суетна, плод на нарцистични проекции, които не могат да се разглеждат като нещо сериозно. И все пак няма как да се отрече, че дори зад снобската поза прозира дълбочина на смисъла, която ни припомня едно от значенията на думата религия – връзка със светостта. Изпълнението на монархическия дълг в ситуация, която с безброй аргументи отказва неговата необходимост, отговаря на жаждата за вяра и единение, която изглежда остава жива и неутолена в битката с доказателствата за нейната несъстоятелност.
Затова приживе Елизабет II се радва на многолюдни посрещания навсякъде по света, а милиарди пред телевизионните екрани поискаха да бъдат свидетели на прощаването с нея, сякаш за да станат съпричастни на един изключителен миг, в който проблясва лъч от вечността. На фона на това изпращане масово изразената почит след кончината на Горбачов изглежда скромна като произхода му и конфронтирана от особени коментари с оглед на предприетото от него и останалото след него.
Вероятно той самият не би искал повече, но важно е различието между атеистичната комунистическа утопия и религиозно осмислената монархическа идея – то се отразява в отзивите след смъртта на двамата лидери. Прогресивните научни опори и обещанията за съвършеното устройство на комунизма би трябвало да му осигурят „светло бъдеще”, а ретроградните черти на монархията да я изпратят в забрава – очевидно обаче случаят не е такъв и явно има защо. Не всичко на този свят се свежда до политикономия, до класова или групова борба за права – и слава Богу, че е така.
В крайна сметка, отвъд политическите системи, идеологическите разлики, историческата предопределеност и географските ограничения, именно човешката доброта сближава и със сигурност тези, които я проявяват по един или друг начин, са заедно някъде там. Светла им памет!