Тази година е обявена за Година на Збигнев Херберт от Полския сейм, за да бъде припомнено неговото мащабно дело.
Збигнев Херберт (1924-1998) е полски поет, есеист и драматург, едно от най-значимите имена в полската и европейската литература на ХХ век. Творчеството му е опит върху етичните измерения на историята и вилнеещото зло, осмисляне на ценностите на европейската цивилизация, радостно удивление, че са оцелели толкова много свидетелства за човешката чувствителност и гениалност. Обръщайки се към мотиви от митологията или образи на антични герои, Херберт прилага особен вид демитологизиране, за да покаже, че миналото не е нещо отдалечено и затворено, а може да ни даде ключ за разбиране на актуалния момент и размитите граници между добро и зло. Личността не е в състояние да промени хода на историята, но е длъжна, въпреки всичко, да оказва безнадеждна съпротива. Етичен фундамент на творчеството на Херберт е убеждението, че справедливата кауза и действията, предприемани в нейна защита, не зависят от шансовете за успех.
На български език е познат с поезията си под знаковото заглавие „Силата на вкуса“, есеистичните книги „Варварин в градината“ и „Натюрморт с юзда“, както и с многобройни интервюта в литературния печат, в които Херберт не се боеше да поставя публично трудни въпроси. Тази година е обявена за Година на Херберт от Полския сейм, за да бъде припомнено това мащабно дело.
Вера Деянова
Гордиевият възел
Пейзажът: високо скалисто плато, земята осеяна с дребни камъни в пепеляв цвят, сякаш тълпи плъхове са изпълзели на повърхността и са замрели неподвижно, редки групички тополи – траурни факли – под ниското, оловно небе, което не изпраща нито утеха, нито надежда, и вятър, вездесъщият вятър, примесен с пясък – нестихващ прилив на сух океан.
Градът: някога богат и многолюден, сега в състояние на разпад. Руини на къщи и дворци, които никой не поправя, засипани кладенци и водоеми, опустели улици и пазарища, а също останки от акропол – тъжен спомен от някогашно величие. Стърчат единствено стените, все още високи и горди, ненужни стражи на запустение и нищета.
Александър Македонски прекарва в Гордион края на зимата и почти цялата пролет на 333 година. Винаги се хвалел, че природата и капризите на времето са му напълно безразлични, но в този момент настроението му отговаря съвсем точно на заобикалящата го безнадеждност. Ситуацията е несигурна: идват лоши вести за раздвижване на персийския флот, намеренията на врага са трудно предвидими, напразно чака подкрепления от Гърция, без които е осъден на отпуснато бездействие.
Навестяват го черни мисли. Предчувствия, сънища, приглушени гласове говорят, че освобождението на гръцките градове в Азия, превъзходната победа при Граник – всичко, което успя да постигне досега – е само пролог, а голямата епопея ще остане завинаги незавършена – сам той пък, който си постави скромната задача да завоюва света, скоро ще се озове в тъмното преддверие на историята, където се тълпят безброй безумни храбреци, на които човешката памет отказва правото на величие и слава, предавана от поколение на поколение.
В края на май най-сетне пристигат жадуваните подкрепления, съставени от македонци и гръцки съюзници. Отегчен от дългото чакане, Александър решава веднага да напусне Гордион.
Преди това обаче – както го съветвали – вождът е трябвало да извърши нещо необикновено, което да повдигне авторитета му, а същевременно да вдъхне в армията убеждението, че войната, на която тръгват, отговаря на плановете на боговете, следователно е война свещена.
Във всички походи, редом с лечителите, куртизанките, актьорите и учените, Александър е придружаван от щатен поет, официален историограф, както и от оракул – личност, необикновено важна, тъй като е изпълнявала две много съществени функции: посланик на боговете, акредитиран към походния царски двор на завоевателя, и заедно с това министър на пропагандата.
Неговите предсказания, извлечени по летежа на птиците, звездните констелации и вътрешността на животни, съдържали винаги затаена заповед: трябва да преминеш през тази безплодна и дива земя, трябва да завоюваш онзи град на хълма, трябва да спечелиш тази битка. На Александър се падало да преведе тези метафизични императиви на езика на логистиката и стратегията. Затова двамата – вождът и прорицателят – са били свързани един с друг така, както идеята и нейната реализация, както сигурният извод, извлечен от мъгляви предпоставки, както светкавицата и гръмотевицата.
И тъй, в тази важна историческа минута ясновидецът Аристандер съветва следното: тук, в Гордион, има едно чудато нещо, дарявано от векове с всеобща почит, и по-конкретно – военната колесница на легендарния цар на Тракия – Мидас. Към теглича на тази колесница е завързан възел, който никой досега не е успял да разплете. Трябва да го направиш ти, Александре!
Александър слушал това без никакъв ентусиазъм и съвсем не можел да разбере защо го принуждават да играе роля, достойна за момче от конюшнята. Затова Аристандер трябвало да обясни, позовавайки се на древни, тъмни генеалогии, че Мидас е бил сродник на македонските царе, така че развързването на този възел е един вид семеен дълг, а освен това и потвърждение за стародавните връзки на кръвта! Не трябва също да се забравя, че колесницата на Мидас е била посветена на Зевс – протопласта на Александър. „Операция Възел“ може да допринесе за укрепването на древния съюз между Гърция и Азия. Нали не е все едно за Александър, който със сигурност би предпочел ролята на освободител пред тази на нашественик и окупатор.
Всичко това звучало усукано и неубедително, затова Аристандер пристъпил по същество към проблема и хвърлил на везната решаващия аргумент. С гордост заявил, че вече е съчинил следното пророчество:
ТОЗ,
КОЙТО РАЗВЪРЖЕ
ГОРДИЕВИЯ ВЪЗЕЛ,
ЩЕ БЪДЕ
ВЛАДЕТЕЛЯТ НА ГЪРЦИЯ
Разбира се – продължавал оракулът, – това е несъвършена версия. Цялото трябва да премине през старателна литературна обработка. Пророчеството трябва да е с форма на дистих, обединяващ хекзаметъра с пентаметър. Въвеждането на езикови архаизми ще притъпи категоричността на свещената фраза и ще ѝ придаде желания ефект на благородна двусмисленост, в унисон със семантиката на боговете, които се изразяват винаги със сентенции, без винаги да е напълно ясно.
На войската трябва да се каже, че пророчеството е архидревно, потвърдено с авторитета на много ясновидства. Предсказанията ex post се практикуват от векове от всички народи. Дребното преместване във времето е напълно безразлично за боговете, които не водят щателно счетоводство за годините, защото техният дом е прекрасното, безгранично настояще.
Ако пък поради трудни в този момент за предвиждане причини цялото начинание удари на камък – ще се приеме, че не го е имало. В такъв случай Аристандер, поетът Хоирил и историкът Калистен няма да споменават нито дума за това. Така че Александър отива на среща с тайната без риск от поражение.
Накрая Аристандер отбелязва, че темата възел му изглежда необикновено атрактивна. За учудване е наистина как досега не е намерила практическо приложение в ясновидското изкуство, при тълкуването на сънищата или поне в екзегезата на заплетени творби на поезията.
На следващата утрин Александър, съпровождан от неколцина генерали и подбрани войници, се отправя към двореца на Мидас.
Значи това е тази легендарна колесница – външно семпла, лишена от украси, разпадаща се от старост и набожни докосвания – грохнала, смешна военна кримка. Веднага забелязва тъмнокафявия възел. Обхваща го с две ръце и се убеждава, че това е сплитък от лико, тежък, твърд като стиснатия юмрук на мъртвец.
Започва борба с този несъкрушим, загадъчен предмет. Най-напред Александър се опитва да намери една ясна нишка, водеща като кълбото на Ариадна към вътрешността на тъмния лабиринт. Напразно. Възелът се подиграва на усилията му. Сред присъстващите се понася шепот на недоволство.
И тогава се случва. Александър изтегля меча си и с един удар разсича възела по средата. Няколко възклицания – неизвестно дали от възхищение, или от разочарование. Впрочем никой не си дава сметка какъв е по-дълбокият смисъл на този ход.
През нощта над града се извива силна, необичайна за този сезон на годината снежна буря. Светкавици раздират мрака, по небето пробягват тежки гръмотевици. За Аристандер това е видимият знак, че боговете аплодират победата на Александър над възела и че този подвиг им е харесал. Затова пък на Аристотел той изобщо не се понравил.
Ден по-късно Александър напуска с облекчение Гордион начело на войските.
Няколко седмици след епизода с възела получава писмо от учителя си в Атина.
По-рано Александър четял тези писма с присъщото на ученика внимание и подобаващ респект, но с течение на времето диалогът излинява, разговорът неумолимо преминава в монолог. Философът разказвал за нещата, над които се труди в момента. Александър определял мястото, в което се намира, върху разширяващата се карта на света и се ограничавал до кратки информации за себе си, банални като военно комюнике.
Стагиритът – гражданин на една западнала, провинциална столица, философът, размишляващ под сянката на невисоки дръвчета, не можел да разбере своя царствен ученик, който гонел, оставайки без дъх, изплъзващия се призрак на Ахил, гонел безбройните стада от планини, пустини и лесове пред себе си, понесен на гърба на своя кон като върху гребена на вълна, в пространство без измерения, във време без граници, непобиращо се в дни и нощи, потопен в грохота на битките и в тишината след сраженията – същински тигър, покрит с ивици от светлина и заслепяващ мрак.
На философите, естествено, им е необходима стабилна опорна точка над кълбящия се океан от явления. Но един застинал неподвижно вожд би бил абсурдна фигура, нещо като четириъгълен триъгълник.
Гърците – размишлявал Александър – най-често са се задоволявали със собствената си околност, с бащиния хоризонт; те притежават особената склонност да разглеждат космоса от перспективата на собственото лозе и от скромния си опит да правят отиващи далече заключения. Кой беше казал, че приличат на жаби, квакащи край езерото Средиземно море?
Най-много го боляла, а по-късно вече само ядосвала педантичната хладина и непомътена от вълнение сериозност в писмата на Стагирита. В тях като че не намирал място никакъв трепет на сърцето, никакво възхищение, гордост или признание за необикновените дела на ученика. Понякога изглеждало, като че чувството за хумор е напуснало мъдреца, а това е знаменателен белег за отсъствие на чувство за реалност, когато например описвал на своя възпитаник – зает в този момент с обсадата на някой град – свойствата на нечетните числа, устройството на Картаген, теорията за вълните на Нил или живота на пчелите.
Писмата на Аристотел обикновено били построени в три добре премерени части, наподобяващи параграфи от трактат. В първата философът разказвал изчерпателно за своите занимания и научните си планове. После идвали молбите за изпращане на материал, който би могъл да обогати колекцията му от екземпляри от областта на зоологията, ботаниката и минералогията, а също – любознателността на Аристотел е била наистина ненаситна – настоятелно искане за подробни сведения за всякакви необикновени природни феномени или за обичаите и вярванията на варварските племена. Краят на писмото представлявал част, така да се каже, етична, съдържала сурови упреци, разсъждения на тема идеалния владетел, модели на разумно поведение, подкрепени с примери от живота на велики мъже.
И този път философът бе влязъл в ролята на педагог. Пишеше, че до него са стигнали слуховете (в Атина с наслада клюкарствали на тема всеки неуспех на Македонеца) за странната история с гордиевия възел и правилно се досещаше, че това е била нелепа приумица на Аристандер. Напомняше, че отдавна го е предупреждавал да се освободи от този бездарен съветник, когото трябва да изпрати на село, макар че ако силата на мускулите му е колкото тази на ума му, едва ли ще има полза от него дори и там. Яростното презрение към гадателите искреше от сарказъм.
Едно нещо е – продължаваше Стагиритът – да слушаш неразумни гласове и мнения – за съжаление всички сме осъдени на това, – а съвсем друго е да им се подчиняваш. Александър стои пред неумолима алтернатива: или да се откаже от природно дадената му способност да разсъждава в полза на тъмния прорицател и тогава славата от бъдещите му дела няма да бъде лично негова заслуга – този удар беше добре премерен и трябваше да уязви ученика, – или да постъпва самостоятелно, ръководейки се от собствения си разум, за което го задължават царският му произход и придобитото знание.
А сега за самия този възел. Александър се заблуждава, ако смята, че е бил на висотата на задачата (залагайки дори и минимален смисъл в тази безвкусна демонстрация). Защото възелът е трябвало да бъде развързан – а не разсечен. Това е можел да направи всеки непросветен касапин.
Накрая философът отправяше молба цялата тази история да не бъде разгласявана. След като дори и боговете не могат да променят миналото, остава ни само да разчитаме на добродушната човешка забрава.
Достойна за отбелязване, а същевременно обезпокояваща е невероятната кариера, която тази нещастна афера е направила в историята. Индивиди, които не могат да кажат нищо смислено за истинското величие на Александър, при звука на двете магични думи „гордиев възел“ изпадат в глуповат екстаз – примляскват с език, вдигат очи към небето, подсмихват се с разбиране. И именно това е обезпокояващо.
Гордиевият възел става нарицателен израз, влиза в езиковата съкровищница на народите, които наричаме цивилизовани. Нещо по-лошо – израства до ранга на символ. Но символ на какво? На хитър ход, интелектуална смелост, светкавично претворяване на идеята в действие, превъзходство на духа над материята? Никой измежду тези, които бръщолевят с ентусиазъм за това, не се е опитвал да даде отговор на тези въпроси.
Шест години след събитието в Гордион Александър прекрачва прага на тайнствената Индия. Както знаем, тогава се стига, или фактически има условия да се стигне, до първата конфронтация между Двата Свята, когато недалеч от града Таксила се натъкнали на странни хора, заобиколени от всеобща почит – голи философи, за които находчивите гърци изковават названието: гимнософисти. Легендата носи през вековете вестта за тази среща, записана в хрониките.
Един от гимнософистите на име Манданис казал, че Александър е първият въоръжен философ, който вижда през живота си. Гърците приели това определение като изтънчен комплимент. На нас обаче ни се струва, че то е било по-скоро израз на учудване, а може би дори и учтиво завоалиран упрек.
Тази среща на Двата Свята завършва вероятно като всички международни конференции, а именно – участниците, потенциални опоненти, се разотиват с благото убеждение в непоколебимата правота на собствените становища. Несъмнено сериозна пречка по пътя към истинската размяна на идеи и правилното разбиране са били езиковите затруднения. Преводачите в армията на Александър са разполагали с оскъден запас от думи на чуждия език и саката войнишка граматика с присъщата ѝ склонност към инфинитивите и повелителното наклонение, което е напълно достатъчно, за да се реквизира жито, паша и добитък, но в нищожна степен позволява да се предадат по-възвишени отсенки на мисълта.
В свитата на Александър се е намирал някой си Онесикритос – морски офицер и любител философ в една персона. Именно на него дължим сведението за неуспелия опит за сближаване на две велики култури. Онесикритос стига до извода, че индийските гуру са чисто и просто версия на гръцките циници. Това офицерско твърдение със сигурност е повдигнало духа на откривателя си, защото сам той бил ученик на Диоген, затова и популярността на доктрината на учителя е поласкала суетата му. Трудно е да се намери по-красноречив пример за интелектуална арогантност, за обяснение на нещо загадъчно и непонятно в познатата ни терминология и затваряне на очите за великолепната и поучителна разноликост на света. От цялата история никой не е искал или не е могъл да извлече истинската поука – че единственото достойно за философа облекло е беззащитната голота.
В Гордион се е случило нещо, достойно за съжаление, достойно дори за осъждане. Трибуналите на историята се отнасят снизходително към този, на пръв поглед маловажен инцидент.
Ако разсичането на възела бе извършил някой от източните сатрапи, всичко би било ясно и в реда на нещата, така както надписът върху скала, известяващ пред пустинята волята на тиранина с убийствена азбука – от стрели, мечове и брадви. От Александър е можело да се очаква нещо в по-изискан стил.
Та нали той добре си е давал сметка, нещо повече, дори е внимавал всички негови постъпки, целият му живот да станат за потомците вдъхновена притча, достоен за следване образец, парадигма. Непонятното заслепление довежда дотам да вкара в мисловния процес елемента сила. Как е могъл да не догледа факта, че развързването на възли и проблеми не е атлетическа изява, а интелектуална операция, а тя предполага да се съгласиш на лутане; безпомощност пред обърканата материя на света, чудесна човешка неувереност и смирено търпение.
Александър, като не можел да реши задачата, унищожава проблема с меча си. Можем да въздъхнем с облекчение и да кажем: това е било отдавна и никога повече няма да се повтори. Но откъде тази сигурност? Гордиевият възел е престанал да съществува като реален предмет, но продължава да съществува, и то упорито, като предмет от нашето въображение, като познавателен проблем. Не можеш да го заличиш от паметта, нито да изключиш, че в самата сърцевина на този смазан от победителя сплитък се е съдържало някакво важно послание, предупреждение, мъдрост, надежда или поне модел на древна космология. Сега вече никой не може да реконструира възела – защото по кой ли начин? И това е изключително болезнено. Усмъртена е една Тайна.
С натежало сърце (защото кой не обича Александър) трябва да признаем, че той като че ли е легализирал един отблъскващ вид насилие. Фактът, че във всяко столетие то отнася своите позорни триумфи, не оневинява Македонеца. Нека прилагаме и към него най-висшата мярка.
Наистина насилието, упражнявано спрямо хора, се различава от насилието, упражнявано върху предметите, но в крайна сметка предметите също са наши ближни, които изискват закрила, защото са лишени от говор и от възможността за активна съпротива. Впрочем, не знаем от какво точно започва ескалацията на престъпността. Надписи, надраскани върху невинна стена, чупене на крехки прозорци, поругаване на гробища, палеж на храмове… Моментът на трансформация, освобождаването на зловещите стихии на насилието най-често е неуловим.
Затова можем да доловим аналогия между безразсъдното изстъпление на Александър и това, което се случва по-късно на огрения от слънце сицилиански плаж, където един римски капрал посича тялото на Архимед, който чертае върху пясъка непонятни за простака линии и геометрични фигури.
А също и по-късно, тези пламтящи през вековете, чак до наши дни, клади – факли на мрака – клади от папируси, манускрипти, увековечени върху телешка кожа, клади от книги, към които биват присъединени – като един прост придатък – и непокорните им автори.
1981 г.
Из сборника „Гордиевият възел и други разпръснати произведения, 1948-1998“, Библиотека на списание „Виенж“, Варшава 2001.
Превод от полски Вера Деянова
