Гледна точка

Горе

2580

Започна се.

Още рано сутринта дойдоха колегите на баща му, шумни мъже, гърлести, облекли по-вехтички дрехи, някои препасани с широки колани да си пазят кръста, особено биеше на очи един Павлин, Пальо, който в йерархията на института беше на средно ниво, но сега бързо окупира ролята на вожд. Наистина трябваше да има такъв човек, който да разпределя задачите на превърналите се в хамали колеги на баща му. И Пальо с гарвановите вежди и чисто бялата коса се оказа най-подходящ. Има такива хора, посочени с пръст, при тях всичко става някак лесно.

Не беше проста работа да се премести цяло жилище.

Някои от колегите започнаха да свалят приготвените по-отрано кашони и чували с най-различни вещи и с асансьора, и по-стълбите. Брей, тези хора бяха неуморни. Имаше няколко по-млади, които направо летяха с багажа по стълбите надолу и после пак тичешком, празни, нагоре, за да вземат отново нещо. Другите се захванаха да разглобяват мебелите, шкафовете в кухнята, спалнята, гардероба, библиотеката. Пальо нареди Коста да разглобява гардероба. Понеже, нали, имал навика да се крие в гардеробите, когато замръквал на чужди места и станело напечено – и познавал отлично устройството на сглобките. Ха-ха, хо-хо, мъжете се смееха и работата вървеше. Имаше две тежки като огнеупорни каси кресла, които не можеха да се разглобят. Тук особено изпъкна Андрей, с едни такива полегати като планински склонове рамене, той натовари едно по едно креслата в асансьора и ги свали долу. По-късно Краси беше попитал баща си какъв е този Андрей и баща му отвърна, че работел в експерименталния цех. Иначе, с какво се занимава иначе, уточни въпроса си Краси. Иначе ли? Ами – бил джудист. И наистина, той премести креслата с някаква специална хватка, хващаше ги сякаш за гушата и докато ги носеше едно по едно, не личеше много да му е зор.

Разглобените части от мебелите, кашоните и чувалите, печката и хладилникът заемаха все по-голямо място на тревните площи пред блока и Краси слезе долу да пази багажа. По-едно време се появи и камионът, Пальо прецени, че ще трябва да се направят най-малко два курса. И викна няколко човека да товарят.

За няколко часа апартаментът горе на шестия етаж беше опразнен. Краси беше живял в този апартамент двайсет години, до след казармата, и сега му беше странно, направо страшно как за няколко часа целият му живот досега сякаш се изпари и остана само в главата му. Качи се пак горе да разгледа празния апартамент. Стаите бяха станали огромни и кънтящи. По стените и по пода личаха обаче белези, бразди, сенки от живеенето, като някаква не много четлива, подходяща само за познавачи географска карта на спомените.

Оставаше само едно – да свалят дядо му. Той беше на легло, вече не можеше да говори, само отделни думи, когато се опитваше да каже нещо, погледът му ставаше втренчен, като закован в една точка.  

Дойдоха Андрей и още един колега, сложиха внимателно дядо му на едно одеяло, понесоха го. Други двама се захванаха да разглобяват леглото. Готово, отнесоха и леглото.

Краси заключи и се спусна тичешком по стълбите надолу. Беше засичал, ако някой слиза с асансьора от техния, от шестия етаж, а той тича надолу, че на партера той и асансьорът пристигат едновременно.

Андрей и колегата тъкмо се мъчеха внимателно да настанят дядо му на задната седалка на една от колите. Дядо му го видя и махна с ръка. Краси се приближи.

– Горе… – ломотеше дядо му, но само това се разбираше.

Краси разпери ръце.

– Горе… – опита още веднъж дядо му и се отказа.

По-късно, вече в новото жилище, Краси отново се сети за думата на дядо му. Беше станало късно, защото татко му почерпи колегите, както си му е редът, преди да ги изпрати. Краси лежеше на един дюшек на бетонния под, тепърва щяха да слагат дюшемета в стаите, беше успял да примъкне повечето от кашоните с книгите в стаята си, но беше твърде уморен, за да почне да ги подрежда на купчини, това щеше да направи утре.

Какво означаваше това „горе”? За апартамента ли ставаше дума? Да не бяха забравили нещо? Или за небесата?

Надяваше се, че в някоя от книгите, рано или късно, щеше да открие какво означава това дядово „горе”.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора