0
3441

Горко на белязаните с милост

Стефан Пейчев, автор на паметника на Хаджи Димитър, с неговото произведение

И тази година не отидох в Дебел дял. Остава месец, но къде през декември по третокласен път из габровските балкани. Нищо, ще отида напролет. Така си казах и миналата година.

Никола Обретенов пише, че в Дебел дял посрещнали четата на Хаджи Димитър като сватба, било юли 1868 година. На Стефан Караджа му предстояло да се ожени за смъртта. Четата току-що е водила свиреп бой при Канлъдере, където Караджата бил тежко ранен и пленен. На 12 юли го отвеждат във Велико Търново, оттам в Русе към бесилото, но раните били тежки и преварили бесилката. Бил на 28 години. На 12 юли 28-годишният Хаджи Димитър влиза с четата си в Дебел дял, където ги посрещнали като на сватба.

Не е имало църква по онова време в Дебел дял, първата църква в селото е осветена точно 150 години по-късно – през юли 2018-а. Носи името на един от последните български светци Лазар Български Дебелдялски. И той завинаги на 28 години. Селско момче с мащеха, избягал от родния си Дебел дял чак в Анадола да търси прехрана като овчар. С работата се оправял, но една туркиня му хвърлила око. Като във всяка такава история според едни окото е било любовно, а според други отмъстително. Не пречи да са били и двете едновременно, защото сюжетът продължава с това, че заставили Лазар да приеме исляма. Не го приел. Казват, че сам си надянал примката на бесилото, като първо се помолил на св. Георги да му даде сила, защото се случило точно на Гергьовден, 23 април 1802 година, когато Лазар останал на 28 години.

Така че онази „като сватба“ на 12 юли 1868 година минала без църква. На войводата и без това не му било до празник, по-малкият му с три години брат Тодор имал от сражението край Канлъдере тежки рани. „В едно от сраженията Хаджи Димитровият брат Тодор Асенов беше зле ранен. Когато стана нужда да вървим, трябваше да го оставим, защото нямаше възможност да го носим, едно от преследването на потерите, а друго, че той беше твърде зле ранен, почти полумъртъв, надежда за спасение нямаше. Тогава решихме, вместо да го оставим в ръцете на турците, да го предадем на някои овчари да го пазят и щом умре да го погребят; така и направихме; отнесохме нещастния Тодор при овчарите в същата местност, опростихме се всички, като го целунахме в челото и тръгнахме.“ Когато чета тези редове от Христо Македонски, винаги гадая какво ли си е мислел Хаджи Димитър, докато е целувал трескавото чело на по-малкия си ранен брат. Дали е било сбогуване завинаги, или се е надявал, че има още живот пред тях? Дали му е искал прошка? Или мисълта му вече препускала към Бузлуджа, към Агликина поляна, към свобода или смърт?

И какво ли си е мислел Петко Бурунсуза, докато устните на тръгващия на път брат са докосвали челото на оставащия брат? Дали вече е виждал в ума си как убива Тодор и отива при турците да си вземе наградата? Или тогава все още е бил просто човек, комуто съдбата не е отредила да вее знаме, а да пасе овце? Ако е бил добър и кротък, за колко време се е превърнал в жесток и алчен? Една целувка време ли дели човека от звяра? Тези въпроси ме вцепеняват от безсилие, както някога, когато петгодишният ми син ме попита лошите хора знаят ли, че са лоши.

Петко Бурунсуза ще да е бил нито млад, нито стар. Белязан, ако се съди по прякора. Бурунсуз на турски е без нос. Така турците наричали хората със сплескан нос. Казват, че когато отишъл при преследвача на четата да доложи, че е убил комитата и да си поиска наградата, турският паша го заплюл. Винаги се извръщам стреснато като чета за това. Срамът ме плисва. Иска ми се да не е вярно това, но казват, че турците ценели чуждото юначество, без значение дали е комитско. Юначеството на Тодор измива ли срама от Бурунсузина?

Тодор бил погребан от дядо Братован без позволението на турците, а това не се прощавало. Задържали дядо Братован във Велико Търново, казват, че три години селяните се молели да го пуснат и накрая го измолили срещу една меча кожа, това било условието. И защо са го наричали толкова отрано дядо Братован не знам, след като в края на живота си той се записал и като опълченец. С убитите при Канлъдере постъпили по-дипломатично. Уговорили една лечителка, която помагала и на българи, и на турци, да измоли телата на убитите в сражението, за да ги погребат. Така костите им намерили покой

„Кръстьо Асенов беше много нервозен човек. Той замина за Кукушка околия. Но вечерта преди да замине удари шамар за нищо на един кротък, честен и почтен селянин. Не можах да се стърпя, направих му строга забележка и го накарах да се извини“ – пише струмишкият даскал Васил Драгомиров. Македонският войвода Кръстьо Асенов е син на Петър, друг от братята на Хаджията. Умира през 1903-та на 26 години. Но преди това решава да уреди сметките на фамилията си с Петко Бурунсузина, което на езика на хората като него означава да го убие – нищо повече, нищо по-малко. Отива в селото и пита за предателя. Казват му, че селото го било отлъчило. Никой не говорел с него, живеел в една колиба ей там извън Дебел дял. Отива Кръстьо Асенов на посоченото място и вижда един окаян, подивял от самотия старец. Не чувал, а и устата му била отвикнала да говори. До толкова жалка отрепка се бил свлякъл Петко Бурунсузина, че този „много неврозен човек“ Кръстьо Асенов не посегнал към револвера. Как да стреляш по вече умрял човек. Оставил Бурунсузина на орисията му. Кой ли го е погребал, когато му дошъл денят и часът? Казват, че след предателството на Тодор от Петко Бурунсуза, в селото няма дете, кръстено с името Петко.

Малко след това пътуване Кръстьо Асенов ще бъде застрелян от упор от Мицо Големанов по заповед на Гоне Бегинин, това пък е българската кървава кушия за първенство в четничеството из Македония. В края на Илинденско-Преображенското въстание Гоне Бегинин е осъден на смърт от Вътрешната македоно-одринска революционна организация, но присъдата не е изпълнена по желание на брата на Кръстьо Асенов Йордан. Нито децата, нито внуците на баба Маринка хаджи Асенова от Сливен получили милост. Те са я раздавали на другите, защото този раздава милост, у когото е посята.

И ето ме пак в края на още една година, през която не отидох в село Дебел дял. И за какво искам да отида? – да си призная. Искам да видя България и българите в едната капка, наречена Дебел дял. Въобразила съм си, че на запад от Габрово и на юг от Севлиево в една капка се оглежда водата, с която всички българи сме дошли тук, кръстени сме с нея да бъдем такива, каквито сме, и пак тя ще ни пречисти за последно и ще ни отнесе. Мисля си, че всичкото ни се оглежда в тази капка: и теснотията, и простора ни. И бялото ни лицево, и черното ни опаково. И 28-годишните ни мъртъвци, и 28-годишните ни светци. Всички се оглеждаме в тази капка – кой без страх, кой без нос. И ми се иска да видя в тази холограма, че, колкото и да е гъсто черното, в крайна сметка бялото е повече.

И все не отивам. И защо не отивам? – да си призная. Страх ме е. Страх ме е, че все пак ще намеря в селото човек, кръстен с името Петко.

На главната страница: Паметникът на Хаджи Димитър в Сливен, фотография Костас Анастасиу 

Веселина Седларска е родена в Стралджа през 1954 г. Завършва средното си образование с преподаване на английски език в Пловдив, следва журналистика в Софийския университет. Заминава за САЩ, където специализира журналистика. Има дългогодишен опит в медии като „Труд“, „Стандарт“, „Тема“, работила е за радио „Свободна Европа“, за сайтовете „Клуб Z” и „Редута”. Автор е на книгите „Кладенецът“ (2016), „България за начинаещи: Джаз от сюжети и портрети“ (2017), „Депресията ме обича“ (2018), „Гладни сърца“ (2021).
Предишна статияРошавата гарга
Следваща статияМузикАртисимо фест в София