Драмата „Горски венец“ (1847), издадена неотдавна от „Ерго”, е най-известната Негошева творба, националният епос на черногорците. Публикуваме (със значителни съкращения) предговора на преводача Андрей Романов и част на епоса.
„Горски венец“ предава началото на XVIII в., кървавото раждане на новата черногорска държавност и с мащабните си образи напомня за Шекспировите исторически хроники и трагедии. Пресъздава изтреблението на черногорците, приели исляма. Смятан е за връхна точка на балканската литература. Изданието е посветено на 200-годишнината от рождението на Негош.
Петър II Петрович Негош (1813-1851) е най-значимият черногорски поет. На 16 години става княз и владика на Черна гора. Като държавник се бори с разделението на племена, с обособеността на клановете, с традиционната планинска вендета, строи училища, пътища, въвежда съдилища и постоянна войска. Той е първият владетел на Черна гора, който се осмелява да наложи данъци на гордите и свободолюбиви планинци. Грижи се за народа по време на глад, разпродавайки наследствените скъпоценности на династията. Воюва с турците и пише поезия в кратките паузи между битките. Най-известните му творби са „Лъч от микрокосмоса“, поема, посветена на тайните на Сътворението, „Лъжливият цар Шчепан“ и „Горски венец“.
„Горски венец“, Петър II Петрович Негош, изд. „Ерго”, 2013 г., превод от сръбски и предговор Андрей Романов
ПЛАНИНАТА И НЕЙНИТЕ ЧЕДА
…Преди появата на турците Черна гора не е привличала ничий поглед. Този див и самотен край е далеч от вниманието на изтънчените хора и културните огнища на Средновековието. Все пак през Х в. един владетел на тези земи влиза в историята – това е дуклянският княз Йоан Владимир, отведен в български плен от войниците на цар Самуил. Дълги години гние той в подземията на царската крепост в Преспа. Един ден в черния им мрак се появява като героиня от приказките прекрасната Самуилова щерка Косара. Старият Самуил смекчава сърцето си, двамата се женят – и като в трагична легенда разказът завършва с гибел: скоро след Самуиловата смърт кратковременният узурпатор на българския престол Иван Владислав убива вероломно своя зет. Църквата му дава ореола на светец и мъченик.
Може би това е първото знамение за мъченическата съдба на хората в този край. След турската окупация на Балканите Черната планина е включена формално в Скадарския санджак. Но османлиите си правят сметката без кръчмаря – черногорците никога не признават чуждата власт. През XVI в. борбата, свирепа и упорита, се води с променлив успех под водачеството на князете Черноевичи. През XVII като народен вожд е запомнен риечкият войвода Вуйо Райчев. Черна гора така и не става мирна и покорна, и тъкмо тук, под закрилата на Бога и дивия балкан, се стича всичко дръзко, бунтовно и антитурско. Всеки, който не иска да превива гръб пред агата и спахията, бива приеман гостоприемно в този край. По това време светът чува за пръв път девиза на черногорците: “За честний Кръст и златна Свобода!” Хиляди пъти ще гърми той в битките, ще се пее от майки над люлките на техните деца. Турските отряди, които идват да събират тук данъци за империята, както става например през 1604 г., бягат като попарени от черногорските планини. В началото на XVIII в. начело на народа застава митрополит Данил Шчепчевич, или по други източници Петрович, от село Негуши. Тогава се извършва и онова събитие, което по-късно черногорците ще смятат за начало на своята нова история – т. нар. “Изтребление на потурнаците”. По повик на владиката, който преди това е прекарал дълго време в турски плен, черногорците християни избиват или прогонват потурчените си събратя. Това става рано сутрин на Коледа, 25 декември 1707 г. Случаят е възпят в народните песни и в драмата Горски венец, а Данил Петрович става родоначалник на династията Негоши и основател на онова, което историците наричат “черногорска теокрация”. Отсега нататък, досущ като в Стария Завет, народа ще управляват, съдят и водят в битките в името Божие цетинските митрополити. Тъй се създава тази странна и легендарна монашеска династия, в която короната минава не от баща на син, а от чичо или вуйчо на племенник…
ПОЕТЪТ
…Чичото на Раде(така наричат Петър II Петрович Негош – бел.ред.), Петър I Негош (1747– 1830), е мъж с изключителни държавнически дарби. На младини прекарва няколко години в Русия, където добива владишки сан. След връщането си в Черна гора, когато наследява престола от своя предшественик митрополит Сава, Петър намира държавата на ръба на пълна катастрофа. През 1785 г. турската войска на Махмуд паша минава с огън и меч през планините, опожарява Цетине и стига до Которския залив. Турските наказателни походи продължават и през следващите години. Но и владиката не се задоволява с пеене на псалми и молитви. През 1796 г. той повежда лично черногорските чети на поход. В битката край Крусе 6 хиляди черногорци избиват 30-хилядна турска войска. Махмуд паша е убит, главата му е занесена триумфално в черногорската столица. През 1803 г. в Цетине се събира за пръв път народно събрание, което приема и първите писани закони. Въпреки този успех съдбата не оставя Черна гора на мира: през 1806 г. тогавашните турски съюзници французите окупират по заповед на Наполеон залива и тръгват на поход към планините. Сякаш не й стига вечният й враг, турчинът, та трябва да се бие и с европейските, с Наполеоновите сили! Но този див и хладнокръвен народ не е свикнал да отказва ничие предизвикателство и не страда от чувство за непълноценност и срам пред “културна” Европа. Той просто помита французите от морето и планините, изблъсквайки ги чак до Дубровник. През 1813 г. Которският залив е присъединен към Черна гора.
Владиката Петър е запомнен справедливо като велик владетел. Той заздравява държавата си, разширява неколкократно територията й, бие турците на султана и французите на Наполеон, приема първия законник и свиква първия парламент. По негово време Черна гора става известна на Европа и нейното обществено мнение, създават се връзки с Австрия и Русия, първите наченки на европейската култура проникват сред дивите планински клисури. Скоро след смъртта си той е канонизиран от Църквата и остава в историята като св. Петър Цетински.
Такъв е човекът, който Раде трябва да замести на черногорския престол… Макар и необразован, Раде притежава изключително подвижен дух, невероятно любопитство и жажда за знания. Към вродената волност и свободолюбие на черногореца той добавят и копнеж по широки хоризонти, отвореност към света, ясен ум и искрен интерес към хората. Очите на тази душа са орлови. Той чете много и със страст; в своята резиденция в Цетинския манастир посреща хора отвсякъде, дипломати, търговци, кралски пратеници, попове, авантюристи: черногорци, турци, херцеговци, арнаути, руси, австрийци, далматинци, венецианци… Донасят му книги и сам той открива първата печатница на Черна гора. А и времето е не по-малко бурно от душата му. Старият свят се пропуква отвсякъде. Турците вече отдавна не са пълновластни господари на раята: през 1804 г. Караджордже вдига сърбите на бунт срещу тях, през 1823 г. се освобождават гърците; по българските земи тече неудържимият процес на националното възраждане. Цяла Европа клокочи. Това са годините след Френската революция и Наполеоновите войни, яростни и метежни, толкова съзвучни на исконния черногорски копнеж за правда и свобода. В годината, в която поема престола, в Париж избухва революция, след две години още една; през 1848 г., малко след като е завършен Горски венец, Европа изригва като вулкан. За самия млад черногорски владетел тази тревожна епоха е време на всестранно развитие, на трескав труд, борба и растеж. Той научава самостоятелно руски, италиански, френски, увлича се от революционните идеи на епохата, чете европейски философи и поети и мечтае за общо въстание на балкан- ските народи срещу Османската империя. През 1833 г. пътува до Петербург според традицията на новокоронясаните черногорски митрополити, а впоследствие посещава още няколко пъти Русия, Австрия и Италия. Опитва се да наложи европейски дух и наченки на Просвещението на своите диви балканджии. Като държавник се бори с разделението на племена, с обособеността на клановете, с традиционната планинска вендета, строи училища, пътища, въвежда съд и постоянна войска. Той е първият владетел на Черна гора, който се осмелява да наложи данъци на гордите и свободолюбиви планинци, винаги горди с това, че не плащат дан никому – и въпреки глухото ръмжене на племената ги изисква с желязна ръка. Грижи се за народа по време на глад, разпродавайки наследствените скъпоценности на династията. Воюва с турците и пише поезия в кратките паузи между битките.
Раде Томов или Негош според името, с което остава в историята, е най-големият черногорски поет. И до ден днешен черногорците знаят наизуст голяма част от написаното от него…
Още в сбирката народни песни Огледало сръбско (1833), която издава скоро след възкачването си на престола, посвещавайки я на Пушкин, трудно могат да се различат автентичните късове фолклор и личните изблици на гения. В следващите му книги авторското начало се налага все по-господарски, както и подобава на самодържавен владетел, който не е свикнал да дава отчет никому… От тази фантастична смес на фолклор и европейски романтизъм, балкански хайдушки дух и Просвещение, четничество, национализъм и революционерство се ражда поезията на Негош. Естествена тема за песните му е бойната слава на Черна гора, победите, походите срещу турците; особено го възпламеняват делата на неговия велик вуйчо, стъпкал завое- вателните мераци едновременно на османлиите и на Наполеон; на тях са посветени сборниците Цетинският пустинник (1834), Лек за турската ярост (1834) и поемата Свободиада (1835). Впрочем, още тогава в творчеството му си пробиват път философски и космически съзерцания, мистични унеси, опити за отговор на вечни загадки и преки апели към Твореца…
Зрялата фаза на това творчество, прекъснато за нещастие твърде рано заради ранната смърт на поета, е увенчана с три големи творби като с три планински върха. Лъч от микрокосмоса е величествен разказ за Сътворението и Грехопадението, чийто най-близък аналог в европейската литература е Изгубеният рай на Милтън…Стихотворната драма Горски венец (1847) е най-известната Негошева творба. В контраст с мистичните интенции на Лъча, тя е посветена на земни, исторически лица и събития. Горски венец съживява суровите времена от началото на XVIII в., кървавото раждане на новата черногорска държавност и с величествените си характери и колизии напомня за Шекспировите исторически хроники и трагедии. Третото голямо творение на поета е драмата Лъжливият цар Шчепан (1851). Твърде различна от трагичния и възвишен характер на своите предходници, тя гледа към черногорската история от една сравнително по-ведра и хумористична гледна точка. Става дума за една малко известна случка от XVIII в., когато ловък авантюрист успява да измами наивните черногорци, представяйки се за прокуден от Русия принц…
Негош, който е болен от традиционна за времето си болест – туберкулоза, умира млад, сякаш изпепелен от вътрешния си огън, от трескавия си дух. Погребват го в съответствие с последната му воля на Ловчен – един от най-високите черногорски върхове, възпят в Горски венец, от който се вижда почти цяла Черна гора…
ВЕНЕЦЪТ
Горски венец е националният епос на черногорците. Отдавна е влязъл в черногорската плът и кръв, едва ли не всяко негово изречение е станало поговорка, всяка дума и израз – крилати. Някои го смятат за връхна точка на балканската литература. Изпълнен с ярост и гняв, той е посветен на едно от най-стряскащите събития в новата черногорска история – изтреблението на черногорците, приели исляма. Смята се, че това е станало в началото на XVIII век. Инициатор на клането е владика Данил, основател на теократичната династия Негоши. На младини той е прекарал няколко години в плен на турчина Демир паша. Едва спасил се от смърт, той е пуснат след срещу откуп в размер на 600 цехина. След като се връща в Цетине, владиката вдига народа срещу турците и черногорците-потурнаци. По този начин Негош описва събития не само от историята на своя народ, но и от семейната си хроника…
В тези жестоки времена хората не са чували думата “толерантност”, пък и не различават религия и народ, религия и политика. Да приемеш вярата на турчина означава по това време само едно: да застанеш на турска страна, да бъдеш доброволен агент на султана…
Такава е историческата основа. Негошевата драма осмисля това събитие като един мащабен сблъсък между доброто и злото. То е видяно не толкова през християнския религиозен фанатизъм, чужд на Негош, колкото през ценностите на Просвещението, борческата идеология на борбата за свобода, революционното “право на народите” и надигащия се балкански възрожденски национализъм от началото на XIX век.
Герой на драмата Горски венец е народът. По своя жанр това е мащабна историческа хроникална трагедия, драматичен епос на народното битие, съпоставима с историческите хроники на Шекспир и Пушкиновия Борис Годунов. Като колективно действащо лице народът изключва всеки частен, фрагментиращ подход към историята. Частните истории на частни лица са изключени. Само най-важните въпроси на народната съдба са на дневен ред. Колизиите са страховити, характерите – могъщи и сякаш изваяни от камък. Няма място за полусенки, емоционални тънкости, лични преживявания. Дори съмненията и колебанията на героите са мащабни като съответните чувства на Агамемнон или Ахил от Илиада.
Да, колективно действащо лице на трагедията е народът и затова в нея няма “главни” и “второстепенни” герои. Не случайно сред главните нейни говорители е “Хорото”. За разлика от античния Хор, Негошевото Хоро не коментира действията на героите и хрониката на събитията, то ги съотнася с вечните ценности на рода и народа. Хорото е колективният ум и колективна памет на поколенията, то е безвремево, постоянно, вечно. На един по-преден план стои колективът на първенците, “Войводите”. Тук вече могат да се чуят отделни гласове, да се различат индивидуални черти и характери. Войводите, взети като цяло, представляват народа в конкретния момент от неговото съществуване. И най-сетне висша степен на индивидуализация намираме в двата ключови образа на наставниците и водачите на народа – Игумен Стефан и Владика Данил…
На Негош не му е провървяло с преводите на български език. Въпреки че през Горски пътник на Раковски Горски венец е влязъл в основите на българската литература, епосът на Черна гора все още търси перото и духа, които ще предадат достатъчно точно и с поетична вещина огнената му стихия на един братски славянски език, какъвто е българският… Първите опити за превод на отделни сцени и монолози от Горски венец са правени още скоро след Освобождението. Преводът на Димитър Пантелеев, който излиза през 1947 г., е направен набързо, за нуждите на кратката българо-югославска дружба след Втората световна война, преди Сталин да развали отношенията си с Тито; той не е нито достатъчно точен, нито притежава нужната поетична красота и сила, които да предадат поетичната стойност на оригинала. Така той очаквано не е привлякъл интереса на българското четящо общество към великия южнославянски епос. Предлаганият от мен превод се опитва да запълни тази празнота. Дали съм успял – нека кажат читателите и специалистите. В Горски венец аз видях преди всичко поетичен текст, поетична визия и затова се опитах да ги предам със средствата на поезията…
Андрей Романов
Горски венец
В ЦЕТИНЕ НА МАЛКА БОГОРОДИЦА
Войводите стоят настрана. Народът играе хоро и пее.
ХОРО
Господ ни се разлюти,
разсърди, зарад греховете ни прокле ни.
Цар и княз погазиха закона,
почнаха жестоко да се гонят,
един другиму очи да вадят.
Род презряха и държава свидна,
с лудост царството опропастиха.
За слуги неверници избраха,
техните слуги ги изгориха.
Големците, Бог да ги убие,
на парчета царството разбиха,
силите му грозно разпиляха;
големците, да не видят внуци,
зли ежби посяха сред народа,
нашето отровиха с тях племе;
големците, стражи на народа,
станаха предатели народни.
У, проклета косовска вечерьо! 1
Де да бяха злите на съвета
големци прокудени, избити
и да бе останал само Милош 2
заедно с другарите си верни, 3
да не бъде сърбинът издайник!
Бранковичо, потекло проклето, 4
тъй ли на отечество се служи,
пази ли се тъй болярско име?
Храбрий Милош, кой ти не завижда?
Ти си жертва на велико чувство,
чедо Марсово, дух на войната,
ужас за Христовите душмани!
Твоите деяния, юначе,
разказа на Омир надминават,
Спарта и Италия почернят.
Славни бяха те с юнашка сила,
ала твойта доблест помрачи ги.
Що са Леониди и Сцеволи, 5
щом Обилич се яви насреща?
Тая мишца с удар неотклонен
цар погуби,пъкъла раздруса!
Падна Милош, чудо на народа,
жертва на тиранина пред трона.
Лежи гордо славний воевода,
плувнал в кърви, страшно изпосечен,
а отдавна ли напред вървеше,
страшен за неверниците-псета,
през гора от голи ятагани
път отваряйки си само с поглед;
а отдавна ли на смърт вървеше,
тачещ само Божието име,
за душманския кипеж нехаещ
и за крясъците на тълпите!
Господ ни се разлюти, разсърди!
Изпълзя страшилище стоглаво,
огън блъвна, царството погълна,
праведника ведно със злодея.
На това злокобно пепелище
само чудните дела на Милош
грейнаха сияйно, лъчезарно:
и на неговите верни братя,
и на Юговичи дивна китка. 6
Всичко друго се затри, отмина!
Лъвовете станаха ратаи,
де що беше подло се потурчи,
майчино му мляко загорчало!
Що избяга изпод ятагана,
що Христово име не похули,
що глава не рачи да прекланя,
всичко се събра тук, при орлите,
кръв да лее, отглади да гине,
но човешки образ да опази,
права вяра и народно име.
Тъй е, племе от орли сме ние!
Колкото звезди небесни има
привечер да греят, да играят,
толкова са нашите герои,
паднали за чест и за свобода.
И са ни изсъхвали сълзите
от звънтенето на сладки струни.
Нека гинат нашите момчета,
щом остава горската ни крепост
гробница за всяка турска сила!
Но каква е тази вража хитрост,
дето урвите са замълчали,
бойни викове ги не огласят?
Пушките ни се прашат, ръждеят,
Бог ни е оставил без водачи,
потурнаците ни вземат всичко…
Заедно вървят овце и вълци,
дружен стана с турци черногорец,
ходжа пее в цетинските двори!
Болен падна левът горделивий,
име се затрива черногорско,
не остана вече кръст трипръстов! 7
МИЛИЯ ВОЙВОДА
Чувате ли как хорото пее?
С тия думи горестни народът
като от една уста говори.
И сме си заслужили от него
с камъни да бъдем усмъртени!
Де кураж, за правда, за свобода
в огъня да поведем народа,
та да рипнат и мъртвешки кости,
в черната земя да заиграят –
само хленчим като стари баби…
Бий врага, гони го, изпъди го,
или си върви, недей се каля!
СТАНКО ВОЙВОДА
Право думаш, храбрий воеводо!
Бог дано сурово ни накаже,
щом живяхме грешно и нехайно,
станахме приятели с чер дявол,
в скута си усойница гоихме!
Що за братя са това, за Бога, 8
щом законите ни грозно газят,
плюят кръста явно, всекичасно?
СЕРДАРИН ИВАН
Право е! Ала защо не виждам
Озриничи, нашите комшии?
Истина, без тях не чиним нищо:
силни сме, когато сме единни!
МИЛИЯ ВОЙВОДА
Няма ги, затуй ги и не виждаш,
работа, чух, имали с агите;
ама съм им пратил вестоносец:
щом приключат, тук да са, на сбора,
и да бързат, да не губят време,
работата вече се не трае.
Бележки
1 Косовска вечеря – според легендата в навечерието на Косовската битка цар Лазар, пълководец на сръбските сили, събрал на вечеря своите велможи. По време на гощавката Вук Бранкович обвинил героя Милош Обилич пред царя, че е предател.
2 Милош Обилич – герой от сръбския народен епос. Според песните Обилич бил обвинен от своите врагове, че е предател. За да се оправдае, Милош извършил най-големия подвиг по време на Косовската битка (28 юни 1389 г.), като се промъкнал в шатрата на турския султан Мурад и го убил с меча си.
3 Милош имал двама побратими – Милан Топлица и Иван Косанчич, които загинали заедно с него в битката при Косово.
4 Вук Бранкович (?–1397) – сръбски феодал, зет на княз Лазар, участвал заедно с него в Косовската битка (1389). Според народното предание битката е изгубена поради предателството на Вук Бранкович и името му става синоним на най-грозен предател.
5 Леонид – спартански цар, загинал също в битка срещу нашественици от Азия – битката с персийците край Термопили. Гай Муций Сцевола – римски герой, който също като Обилич проникнал в лагера на противника, етруския цар, за да го убие, но не успял. За да накаже сам себе си, той изгорил дясната си ръка в огъня.
6 Според легендата деветимата братя Юговичи загинали заедно с баща си Юг Богдан по време на Косовската битка.
7 Тоест не остана кой да брани православната вяра. Православните християни се кръстят, събирайки заедно три пръста.
8 Черногорците-потурнаци са братя по кръв на черногорците-християни, но по дух са вече съвсем различни от тях.
