През изминалата седмица прочетох една новина, която ме изуми. Турският премиер Реджеп Ердоган остро разкритикувал популярния сериал „Великолепният век”, защото представял султан Сюлейман не като воин и завоевател, а като човек, отдаден и оплетен в дворцовите, тоест в харемните интриги. Това противоречало на историята и на добрите мюсюлмански нрави. Сиреч, според Ердоган, филмът противоречи на ислямските ценности. Подзаглавието на филма е „Историята на една любов”. Тоест според ценностните разбирания на Ердоган любовта е нещо, което в същността си е срамно и непременно трябва да бъде отричано и заклеймявано.
Но искам да говоря за друго. Пак за ценности, но в по-различен аспект. А острото изказване на Ердоган само провокира моите мисли.
В споменатия сериал героите се обръщат един към друг с обръщението „господарю” и „господарке”. Това звучи за нашето ухо доста странно и чуждо. Звучи ни ислямско, средновековно, отживяло, неуместно. Приетото днес у нас обръщение е „господине”. А според етимологичния речник то всъщност означава същото. Откъде тогава, защо „господарю” ни звучи така неприемливо, а „господине” – съвсем в реда на нещата?
В нашето обръщение „господине” ние влагаме друг смисъл или по точно не влагаме абсолютно никакъв смисъл, освен обичайното желание за учтивост и някаква куха възпитаност. Наричайки някого „господине”, ние използваме тази дума инертно, без да се замисляме над нея и без да я осмисляме. Ето защо тя ни се струва естествена, приемлива, съвременна. Макар че означава същото. Но на никого не бихме могли да кажем „господарю”.
Колко много думи изричаме всеки ден по инерция, автоматично, без да се замисляме над техния смисъл. Как обедняваме езика си и мисълта си без да се замисляме. Защото сме свикнали да не се замисляме.
И така „господинът” е господар. Обръщайки се към някого с „господине”, ние се поставяме по-ниско от него, така изразяваме не само своето уважение към него, но дори подчертаваме неговото превъзходство спрямо нас. Ето откъде всъщност идва днешната неприемливост на тази дума. Защото днес ние не само не приемаме нечие превъзходство над нас, но напротив, стремим се да наложим своето превъзходство над всички останали. Всъщност от това се пораждат и всички проблеми и язви в нашето съвременно общество.
Днес ние говорим на един език, а мислим на друг. Еволюцията на нравите изпреварва развитието на езика ни.
Подобен е проблемът и с обръщението „другарю”. До преди двадесетина години то беше не само задължително. Голямата част от хората го бяха възприели като естествено. Дори за децата от първи клас учителката беше „другарка”. Изведнъж с „избухването”, както вече се утвърди да се изразяваме, на демокрацията (всъщност май и на нея трябва й поставяме кавички), стана неуместно и ретроградно да се употребява „другарю”. То остана като дълбок, незарастващ и болезнен белег от комунизма. Бяха си въобразили, че като заменят господина с другар, ще отхвърлят господството на единия над другия. Нищо такова не се получи, макар че другарите проляха реки от кръв. Постепенно „другарю” стана празно и фалшиво, ретроградно обръщение, което може да се употреби само в насмешлив и ироничен смисъл.
Но какво е лошото или комунистическото, когато казваме, че две деца са другарчета? Какво е нередното или идеологическото, когато говорим за бойни другари, които един на друг са си спасявали живота?
„Другар” произлиза от „друг”. Всъщност лошото е, когато възприемаме „другия” като чужд, ненужен, враждебен. Ако другият е брат, той е добър и като господин, и като другар, и като господар.
В основата на неприемането на „другарю” стои отчуждеността на човек от човека. В основата на неприемането на „господарю” към тази хоризонтална човешка отчужденост се прибавя и вертикалната отчужденост от Господа, желанието да живеем, както бленуваше един добър поет, заразен от една лоша идеология – „без бог, без господар”. За съжаление това е веруюто на съвременния, секуларизиран и урбанизиран човек.
Но в действителност другите могат да бъдат както адът, така и раят. Зависи от нас самите.
Вече от една година почти непрекъснато и по различни поводи се сещам за ето тази притча.
Веднъж един подвижник попитал своя ангел какво е раят и какво е адът. Ангелът го отвел в една стая, по средата имало маса, върху нея сготвено ястие, от него се вдигала пара, около масата били насядали хора. Те държали в ръцете си лъжици с много, много дълги дръжки. Бъркали в ухайното ястие с тях, загребвали от него, но така и не успявали да поднесат лъжицата до устата си, защото все някой ги блъскал, дългите дръжки пречели, храната се разливала и падала по пода, те ставали все по-недоволни един от друг, все повече се сърдели един на друг, все повече крещели и се обвинявали, всеки смятал, че другите са виновни, задето той самият все не успявал и не успявал да се нахрани. Лицата им били озверели от викове и недоволство, от гняв и обвинения. Това е адът, казал ангелът на своя подвижник едва ли не със същите като на Сартр думи. И после го завел в друга стая. Била съвсем същата – масата, по средата сготвеното топло ястие, лъжиците със същите прекалено дълги, дълги дръжки, но хората около масата били спокойни, усмихнати, любвеобилни. Всеки взимал от ястието със собствената си лъжица, но подавал храната на някой друг. Хранели се взаимно, хранели се един друг и така избягвали суматохата, блъскането, бутането, нервите, недоволствата, обвиненията, крясъците, гнева. В тази стая царувала хармонията и взаимността, а това е раят, прошепнал ангелът на объркания подвижник.
