Постоянното активиране на въпроса „Живи ли са онези, които сме били” е равнозначно на „Живи ли са онези, които сме сега”… Втора част от текст, който се вглежда как писателите Александър Хемон, Георги Господинов, Мирослав Пенков служат на историята.
Запалих се да си водя бележки по „Физика на тъгата” чак след 60-ата страница на романа, след тълкуванието на „Бог”. Дотогава се ослушвах, претеглях, ориентирах се в текста. За сравнение, двете преведени на български книги „Проектът „Лазар” и „Любов и препятствия” от Александър Хемон имат бърз език, но със същите „бавни” Господинови натрупвания. Хемон смята носталгията за „ретроактивна утопия, синдром и последица от невъзможността да живееш „тук и сега”. „Физиката” си има своята характерна „памет”с друга форма – критически обмислена, митологическа, трудна за събиране на едно място, по-литературоведска и основното – без страх да бъде непрактична и дори обвинена в ретроактивна утопичност. От друга страна обаче, „Тъгата” е по-лексиконна, в нея има всичко за ползване – така че горното „непрактична” може да заменим с „бременна” с различни /в/ходове, лабиринти, чрез които всеки, ако иска, би намерил своето.
Как „Физика на тъгата” служи на историята и родината? Отново с желанието да слепва нещата, да обхваща, да не пропусне елементите на предишно живеене, да събира на едно място, като разпределя. Вземаш си на касата смисъл, за да можеш да продължиш. Бил ли е смисълът до такава степен разпръснат, че да е нужно да се прави това депо на социализма. Миналото трябва да се снабди с ново познание за себе си, за да стане използваемо и важно. Романът – игра или лабиринт с достатъчно странични коридори, е по условие много неща. Поради избраната форма на лексикон, той си позволява да е сантиментален, да е поезия, да е филологичен, да е проза с прекрасни пасажи, да е на моменти с дразнеща хрумка-вост, да е с реални и виртуални спомени, да е старателно измислен. Припомням как Хемон заиграваше с неизмислеността и с пренебрежението си към литературоведското. И пак той беше казал в интервю, че не вижда полезност в курсовете по творческо писане. Понякога четях „Тъгата” с молив в ръка, следейки съответствието между моето и романовото усещане за детайлите от собствения ми живот: това да, това не, но повече да. Общото ни детство и студентство.
И Хемон, и Господинов не се страхуват да пишат романи, които търсят спонтанно и откровено формата си. Разписани и смели. При Хемон миналото и настоящето звучат като преди войната и след войната; при Господинов те са преди социализма и след социализма. „Което го има преди Девети, след Девети изчезва”. Постоянното активиране на въпроса „Живи ли са онези, които сме били” е равнозначно на „ Живи ли са онези, които сме сега”. „Тъгата” говори с прекрасни страници за детството и „защитата от химическо и ядрено оръжие” през соца. Двойната готовност на децата да бъдат себе си. Движението винаги става най-малко в два паралелни коридора. Трупането на истории в кашона не снабдява публиката с песимизма на безвъзвратното, защото пръстът е на копчето. Господинов работи със „сега е моментът”, тази свежа енергия, която отстоява правото ни да бъдем в абсолютната готовност на справяне с миналото. Енергията на позитивния труд. Да, застават буци в гърлото, има присвиване на корема от сантимент и чиста мъка, но докато работим на пълни обороти и с пълно съзнание, няма страшно. Поетическата метафора, която „Тъгата” постоянно използва, е преминаването на „Мамооооо” в минотавърското „Муууууу”. „Едно уплашено до смърт същество търси майка си. Човек или животно – думата е една. Но митът е повторяем и смъртта на Минотавъра трябва да се случи отново. Преди да е открил майка си, преди да се е сгушил в скута й, преди да се е върнал в утробата й, в онази най-първа, мека и пулсираща пещера. Защото това вече ще е друг/недопустим/ мит. Смъртта го застига тъкмо когато му се струва, че е видял познатото рамо и крайчеца коса, които се отдалечават. За пръв път го убиват по този начин. Отдалеч. Без меч, без копие. Без да види лицето на убиеца си.” Въпреки тази сърдечност и милозливост, модерният свят се случва вече и без истинския допир.
Интересно е как споменът се разширява, а носителят му се чувства натъпкан с него, с истории, които иска да отхвърли,но не и да изтрие. Отхвърлянето трябва непременно да е с-поделяне на тежестта, определяне на важността и правенето на история. Романът се пише като спомен, като история, истории, ако е необходимо расте като литературна критика и общо като есе. Подходът е без значение, когато пред очите ни тъгата мутира в мъка. Тя изказва нас на по-малки и по-големи парчета. Писането върви бавно, равноделно, спокойно и приятно. Хемон е по-бърз /но не чак по американски препускащ/ и прави стилизирано разследване вътре в историята. „Тъгата” се движи според ритъма на търсенето, по-лежерно, но също без отлагане. Целта е отново да се слепят нещата максимално пълно. Така „Тъгата” е енциклопедична, показва как канализира, как източва, как пуска сондите. Лиризмът е съзнателно допуснат като една от важните матрици на света. Романът е Ноев ковчег и в него всичко е оправдано, държи го стилът.
„Лабиринтът е нечие вкаменено колебание”, тази идея на книгата ми е много близка. Колебанието обхваща и вкаменява до идването на чувството на вина и осъзнаването, че сме потискащо избор-ни. Определящо за четенето на такъв роман е доверието. С него сме на сигурно, защото езикът му ни обича. „Тъгата” е плътна със следобедни усети, навън се случват прекрасни пасажи от време.
И при Господинов, и при Хемон писателят е авторитетната фигура, чиито дневникови бележки ние разчитаме и следим, той си спомня и описва старогръцката, собствената, психоаналитичната митологии.
Фамилията на Пенков
Разказите на Мирослав Пенков са писани внимателно и по правилата, с лека упражнителност в гласа. Той обича темата за следите на времето – да възстанови старата история, да има в нея сърцераздирателни моменти, да има симпатични такива, да върне в себе си детството, да може да живее там чрез писането за тук, да пренесе любимите място, хора, време.
Разказът „На изток от Запада”, на който е кръстена книгата, е хубав, смислен, носталгичен, исторически. В него има родови истории и патриотично чувство, каквото не липсваше и в първия. Пенков е завършил психология и творческо писане в Арканзанския университет и сигурно е добър познавач на американската литература и традиция. Ако не друго, то поне можем да опишем някои предположения около връзката на разказа и целия сборник с името на романа на Джон Стайнбек – „На изток от Рая”. Заглавието е библейско и „много фамилно”. Желанието да започнеш от Адам насам, заслужава почит и подсказва за истинско разчистване на дрешника. Пенков прехвърля върху своите разкази темата за „присадената от едно на друго място фамилия” , от Изток на Запад, от Европа в Америка, „готови или да забогатеят, или окончателно да катастрофират” /Кръстан Дянков за „На изток от Рая”, Дж. Стайнбек/. Търсенето на яснота за тази стъпка, какво по-точно са намерили – ада или рая, занимава повечето от разказите в сборника на Пенков. Там, където тази тема не е пряко дешифрирана, миналото и бъдещето, социализмът и демокрацията, преди 89-а и след нея, адът и раят или Изтокът и Западът като алегории, в по-общ план отново доброто и злото, са същинските играчи в разказите. Романът на Стайнбек се вдъхновява от библейския Адам и неговите синове Авел и Каин. Не само в „На изток от Рая”, но в поредица свои книги Стайнбек развива идеята, че „синът никога не е в състояние да задоволи бащата и дълбоко носи чувството за вина и недостойност спрямо очакванията на родителя” /пак Кръстан Дянков/. Комплексът за малоценност силно занимава разказа на Пенков „Как купихме Ленин”, с различни нюанси го намираме в „Македония”, „Писмото”, „Снимка с Юки”, „Нощният хоризонт”, на практика почти навсякъде, като в „На Изток от Запада” е с „вход и изход”, тежестта на наследството и облекчението от освобождението. Какво е да си сам и свободен.
„Как купихме Ленин”, освен че е родова история плюс Америка, е и инвентар на комунистическото градче с някакъв андрейплатоновски хумор. Трагикомичност, която изважда емоционалността пред „твърдия разказ”. „Крадци на кръстове” е с „гадене в стомаха”, но от онези разкази, нарочени да бъдат „картина на обществено-политическите събития в страната”, по-репортажни заради болката по тукашната политическа несрета. В темата на „Нощният хоризонт” е смяната на турските имена, т.нар. възродителен процес в една семейна история за майстори на гайди. Има болест и политическа репресия. А накрая пак остава детето, което ще пренесе и състави новото време, традицията и историята. „Девширме” е митологичен и народностен. Има две линии на разказване – легендарна и митологична, американска и битова; колкото по-митологична и алегорична от едната страна, толкова по-реалистично съвременна и „вярна” от другата.
При първото четене на разказите имах впечатление за литературна и писателска нагласеност на един отличник от курса по творческо писане, за дълго мислена, но все пак упражнителна литература. Второто четене отхвърли нарочната предзададеност на отличника и отиде към далеч по-сериозни основания за създаване на една сърдечна и важна литературна връзка с детството и родния край. Разказите настоятелно разменят местата на близостта чрез процеса на търсене и о-писване на истината за моето време-място.
Все още книгата на Пенков се лута между „правенето на книга” и емоцията, сърцето по родното и незабравимото. Все пак балансът е нацелен и за литературността има гаранции. Преди години излезе в превод от френски романът „Невъзвращенка” на родената в София и емигрирала в Канада през 70-те Соня Ангелова. В него успех имаше изговореността на опита, споделеността на съдбата на избягалата от комунизма млада жена, дневниковостта на душата, доближената емоция, но не и литературното случване на текста.
При Господинов това е самостоятелна тема, как текстът по моята/тяхната история се превръща в нещо общо употребимо и въобще – възможно. При Хемон текстовостта прозира, но се създава впечатление, че е хитро надхвърлена, макар да има цели абзаци за писателстването като екзистенциална участ и прекомерно усилие. Служенето на историята и при Мирослав Пенков има мотив да преобърне „колата със стоката” в собствената градина и оттам да извади най-нужното, за да може сам себе си да познава и да „изговаря”. В разказите на Пенков има голям езиков усет за диалект и традиция, разположени по неволя в колебанията между източното – балканско, и западното – американско живеене, клопката на съвременната история.
При Господинов, Хемон и Пенков смисълът се моделира сякаш през една разделяща съзнанието стена и разпадането на същата, вътрешна/външна, духовна/политическа, всякаква. Как да си с баща и да си свободен и как да си без баща и да си свободен. Героите се ориентират сред късовете история, семейна и държавна, измислят своите начини през една особена навигация за справяне с миналото и настоящето. Тези книги правят история не точно като помнят, а като не забравят. Усилието е в догонването и описването на неща, които историята иска час по-скоро да потули, за да приключи с историческата мъка.
