Начало Филми Премиери „Господин Търнър” и борбата между себичността и гениалността
Премиери

„Господин Търнър” и борбата между себичността и гениалността

8134

p_233075

Последният филм на режисьора Майк Лий е умело създаден портрет на гениалния художник Д. М. У. Търнър. Сюжетът представя последните 25 години от живота на твореца, лутащ се между таланта, арогантността и любовта.

Този филм е седмият съвместен филм на британския режисьор и актьора Тимъти Спол. Заради ролята си Спол учи живопис в продължение на две години и половина, а самия Майк Лий има образование в сферата на изкуствата. Твърди, че филмът зрее в ума му повече от петнадесет години, преди да намери финансиране. Операторското майсторство на Дик Поуп кара зрителя да заживее сякаш в картина на Търнър, да види света през неговите очи, да почувства светлината с неговите сетива. И да възкликне: You are man of great vision, Mr. Turner!

Филмът ни среща с художника в етап от живота му, когато вече е добил слава и признание. Той отдавна не е красивият мъж от автопортрета, рисуван на 25-годишна възраст. Външният му вид отговаря напълно на описанията на неговите съвременници, които го представят като зле облечен, недодялан мъж с груби обноски, който „прилича на гаргойл”.

Тимъти Спол като Дж. М. У. Търнър

Филмът разказва за периода след завръщането му от пътешествието в Холандия до самата му смърт. Още с първите кадри разбираме, че е изцяло отдаден на изкуството – постоянно пътува, черпи вдъхновение от природата, а през останалото време усилено рисува. Тази степен на посвещаване е възможна заради безрезервната помощ на баща му и икономката Хана Данби (изиграна брилянтно от Дороти Аткинсън). Кръгът на близките му включва още лелята на Хана и негова незаконна любовница Сара, както и двете му дъщери. Търнър е отчужден от Сара Данби и дори в един момент отговоря отрицателно на въпроса има ли деца. При една от честите му визити до Маргейт, където често се завръща, за да рисува, се запознава със сърдечната София Буут (Мариън Бейли), с която има тайна връзка през последните 18 години от живота си. Този период от живота му е особен труден в професионално отношение – заради промяната в стила си той е подложен не просто на обичайната колегиална критика и завист, а и на публични подигравки от страна на всички – от простолюдието до кралското семейство. Въпреки това Търнър запазва увереността в своето изкуство и дори отклонява предложението цялостното му творчество да бъде откупено с довода, че картините му не са предназначени за частни колекции, а за британския народ[1]. Търнър умира, докато рисува. Предсмъртните му думи са: „Слънцето е Бог”.

За кинематографията

Операторът Дик Поуп изучава систематично колекцията от картини в Tate Britain и Националната галерия и подчинява цялостната визия на филма на Търнъровата цветова палитра и визуален стил. Той използва специални филтри и напасва лещи от 50-те години на ХХ век, за да пресъздаде специфичната светлина, текстура и патина на Викторианската атмосфера. Екипът на филма получава правото да копира неколкостотин картини на художника и негови съвременници и провежда десетки експерименти, за да може репродукциите да добият автентичния вид на епохата.

Визията на Търнър и Дик Поуп, източник: „Гардиън”

Майк Лий и Тим Спол добре знаят какво представлява творческият процес и успешно демитологизират всекидневието на художника. Ние имаме шанса да почувстваме колко вдъхновение и систематичен труд са нужни, за да бъде нарисувана една картина. Зрителят е поставен в позицията „да види” света така, както го е виждал Търнър. В много от кадрите надникваме през рамото на художника и буквално наблюдаваме това, което скицира или рисува. По този начин получаваме привилегията да развием усет към неговата перспектива по отношение на формата, цветовете и светлината.

Кой е Уилям Търнър?

Джоузеф Малърд Уилям Търнър е роден на 23 април 1775 г. в Лондон. Баща му е бръснар, а майка му страда от психоза. Бил е болнаво дете, което израства в типичната за Ковънт Гардън среда на публични домове, кръчми, работници и проститутки. Поради болестта на майка му и неговото крехко здраве родителите му го изпращат едва десетгодишен при чичо му в провинцията. Година по-късно артистичният му талант се изявява толкова ярко, че на 15-годишна възраст е приет в Кралската академия за изкуства. Когато е едва на 19 години, картините му са включени в годишното изложение на Академията и придобиват национална известност. Търнър има разнообразни интереси и получава задълбочено образование в областта на старогръцката митология, изкуството и архитектурата. На 32 години става професор по перспектива в Кралската академия[2]. Същата година майка му е приета в клиника за хронично болни. От този момент живее с баща си, който поема цялостните грижи за ателието му. Търнър никога не се жени и има малко приятели. Известно е, че има незаконна връзка с вдовицата Сара Данби, а по-късно – със София Буут.

През последните години от живота си Търнър заменя реализма с добре познатия ни абстрактен и поетичен стил. Той се фокусира върху играта на светлината с водата, небето и природата, като се опитва да пресъздаде своето вярване, че светлината е еманация на Бог. Този стил му донася световно признание, но става повод да бъде подложен на унищожителни критики от неговите съвременници. Това е причината в края на живота си Търнър да се чувства неразбран и отхвърлен[3], което допълнително засилва ексцентричността му. Според биографите му, втората причина е болестта на майка му, а третата – смъртта на родителите му. Документиран факт е, че Търнър преживява особено тежко загубата на баща си през 1829 г., след която страда от повтарящи се епизоди на депресия. Умира през 1851 г. и по негова молба е погребан в катедралата „Сейнт Пол” в Лондон.

Любовта и разрушението през очите на зрителя

Биографиите на гениалните творци показват колко често талантът съжителства с ексцентричен характер и дори лудост. Достатъчно е да си припомним Микеланджело, Гьоте, Хемингуей, Айнщайн или Стив Джобс[4]. Уилям Търнър не прави изключение – той е като парен локомотив, който е готов бавно, но неотклонно да потегли в избраната посока. Ако се налага, ще прегази всичко и всеки, който е застанал на пътя му. Сложният му характер ни раздвоява заради едновременното чувство на симпатия и отвращение. От една страна е талантът му да изразява сублимното, а от друга са студенината и лекотата, с която наранява всеки, който не е в неговата орбита. В личните си отношения Търнър стига още по-далеч. Той не се интересува от своите любовници Сара и Хана, нито от дъщерите си. Безразличен е към факта, че една от тях е станала майка или че финансовото им състояние е плачевно. Виждаме го как след завръщането си от пътешествие, без да каже и дума, грубо и почти животински хваща Хана за гърдите, а по-късно прави секс с нея, който стряска със своята анонимност и отчуждение. Очевидно е, че сексуалните му отношения не значат нищо за него освен разтоварване от изтощителната работа. С напредването на филма ставаме свидетели как безразличието му  разрушава напълно живота им, знак за което са очевидното емоционално страдание и бързо развиващо се кожно заболяване на Хана, както и разбитите сърца на двете братовчедки, когато научават за неговия таен живот в Челси.

Търнър и отношението му към жените: Хана Данби.

Ако отчетем нравите от тази епоха, можем да предположим, че реалният Търнър всъщност е бил дори по-суров, отколкото филмът го показва. Необвързващите сексуални отношения и класовите разлики са били типични за този период, но това не значи, че са били лишени от емоции и че жените, обвързани с Търнър, не са страдали от неговото безразличие. Фактът, че Търнър има съвсем друго отношение към госпожа Буут, младата пианистка в дома на своя приятел, и към шотландската изследователка Мери Съмървил, с които споделя съответно дома, любовта към музиката и интересите към метаморфозите на светлината, само отчасти балансира студенината на неговия характер. Противоречивите връзки с жените създават у зрителите противоречиво отношение към самия него.

Търнър и отношението му към жените: госпожа Буут, „Гардиън”

Интересен факт е, че макар да не признава бащинството над дъщерите си, Търнър силно се разстройва, когато научава за смъртта на една от тях. Той хлипа, докато рисува проституиращото младо момиче. Дали гледката на пропадналата жена събужда спомена за собствените му дъщери или за майка му, починала в психиатрична клиника? Дали това са чувства на тъга и вина? Не бихме могли да знаем отговора, но тези сцени ни позволяват да усетим бушуващите чувства, скрити зад привидната му непохватност.

С напредването на сюжета усещаме, че нечленоразделната реч, скърцащият акцент[5] и постоянното сумтене на Търнър съжителстват с любопитство, интелигентност и сериозни интереси в областта на изкуството, историята, естествените науки и фотографията. Той е безмилостен към своя основен конкурент – пейзажиста Джон Констабъл, но проявява съчувствие към банкрутиралия художник, който го моли за финансова подкрепа.

Годишното изложение в Кралската Академия за изкуства

Тези развития внушават, че Търнър не е толкова себичен, колкото ни се е струвало в началото. Насърчени сме да мислим, че студенината му е резултат от неговата пълна отдаденост на изкуството, за което е готов да пожертва всичко. Още повече, че Търнър има сурово отношение към самия себе си – в една сцена го виждаме вързан за корабна мачта по време на буря. Това не са безпочвени внушения – достатъчно е да разгледаме картините му в Тейт Бритън, за да осъзнаем измеренията на времето, енергията и емоциите, вложени в създаването на всички тези скици, акварели и маслени платна. Всъщност, неговата амбиция не е била да се конкурира само със своите съвременници във Великобритания, а и с Рембранд, Пусен и Леонардо да Винчи. Подигравките към творчеството му правят стремежа да спечели място сред великите художници в пантеона на изобразителното изкуство особено болезнен. Това е причината в края на живота си Търнър да се радва на веселия и енергичен нрав на госпожа Буут. Фактът, че тя не разбира от изкуство, е особено успокояващ и разтоварващ за него.

Прочитът на психоаналитика

Фактът, че Майк Лий изгражда филма по този начин, не е случаен. Той и екипът му извършват детайлно изследване на живота и творчеството на Търнър и ползват помощта на редица експерти. Нека отбележим, че той работи по филма близо две десетилетия, сценарият му описва художника във възраст, идентична на неговата, а собствената му съпруга играе ролята на София Буут. Резултатът е правдиво предаване на духа и търсенията на художника, които убеждават нас, зрителите, че в края на живота си Търнър успява да усмири вътрешните противоречия, които го разкъсват толкова дълго.

Има много трагизъм и величие в неговата личност. Не трябва да забравяме, че той е роден 150 години преди възникването на психоанализата. Време, в което, ако си ядосан, си просто ядосан и не разполагаш с обяснения защо страдаш от депресия или психоза. Лечението, което е било на разположение на Търнър, са човешките връзки и изкуството. Биографията му сочи, че той е можел да оползотвори само отчасти първата възможност. От втората обаче, без съмнение, е черпел с пълни шепи. Днес можем да предположим, че крехкото му здраве и емоционални лишения, породени от болестта на майка му, и ранното отделяне от семейството са едновременно ключова тема и сериозен мотив за творчество.

„Аполон и питонът”, „Гардиън”

Емблематичен пример за взаимовръзката между конфликтите и тяхната сублимация е платното Аполон и питонът (1811). Картината изобразява гръцкия бог на Слънцето след победата на гигантското чудовище. Аполон е заобиколен от златна светлина, а мъртвото тяло на Питон е увито около повалено дърво. Внимателният наблюдател ще забележи, че от вътрешностите му изпълзява змия, а в мрака наоколо дебнат други чудовища. Търнър рисува тази картина като символ на победата на доброто над злото, но фактът, че безумието и страхът са още живи, не е случаен. Дали неясните силуети с втренчени очи и остри зъби символизират тъмната страна на художника, или лудостта на майка му? Страхувал ли се е Търнър, че може да полудее? Давал ли си е сметка за нарцисизма и разрушителността на характера си? Няма как да узнаем отговорите на тези въпроси, но е очевидно, че те присъстват в творчеството му.

Въпреки че „Господин Търнър” представя само част от живота на художника и не се занимава с обстоятелствата, формирали личността и дарбата му, филмът позволява на зрителя да се докосне до сърцевината на неговата душевност. Другото му достойнство е, че успява да ни вдъхнови, като ни показва стихиите на природата през вдъхновените очи на великият художник. Само истинското изкуство може да постигне това.

Библиография

Jones J. (2014): The Real Mr. Turner, Guardian, October 31, 2014;

Simonton, D. (2005): Are Genius and Madness Related? Contemporary Answers to an Ancient Question, Psychiatric Times, May 2005;

Shattuck, K. (2014): As if the Artist Put His Brush to Each Take. Mike Leigh’s ‘Mr. Turner’ Aims for Visual Accuracy, New York Times, Dec 4, 2014

 


[1] Търнър завещава на Великобритания 20 000 картини, акварели и рисунки, които се съхраняват в Националната галерия в Лондон. В допълнение, той дарява 140 000 британски паунда, сума, представляваща по-голямата част от неговото наследство, на фондация, грижеща се за бедни художници.

[2] Кралската академия е създадена през 1868 г, тоест седем години преди раждането на Търнър. Целта на тази асоциация е да създаде британска традиция в изкуството, което в началото на XVIII век е под влияние на чужденци като Хендел в областта на музиката, Рисбрак в монументалната скулптура и Йохан Зофани в портретната живопис. Усилията на новата институция са организирани около амбицията британското изобразително изкуство да бъде доведено до своя връх и да определя световните тенденции. Според биографите и критиците Търнър е имал съзнание за себе си като за творец, чиято мисия е да допринесе за тази задача.

[3] Във филма това е показано чрез осмиването на творчеството му в театъра и подигравките на кралица Виктория.

[4] Simonton, D. 2005.

[5] Неразбираемият кокни акцент е знак за работническия произход на Търнър.

Светлозар Василев е преподавател в Нов български университет, където води курсове в областта на емоционалното развитие, човешките отношения и психопатологията. Завършва медицина и психиатрия, след което специализира психоанализа в Холандия и Великобритания. Съучредител е на първия български център за психоаналитична терапия и на инициативата „Психоанализа и кино“. Автор е на публикации в областта на психиатричната епидемиология, психоанализата, образованието, изкуството и културата.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display