В този труд (ИК Изток-Запад) един от най-влиятелните интелектуалци на съвременна Европа се среща с един от най-великите европейски художници. Рецензия на Кристина Йорданова и откъс от книгата.

Книгата на Цветан Тодоров излиза за пръв път на български. Авторът обвързва анализа на седемдесет произведения на художника с биографичния, историческия и естетическия контекст на тяхното създаване. Испанският живописец и график, дворцов художник Франсиско Хосе де Гоя и Лусиентес (1746-1828) се смята едновременно за последния от старите майстори и първия от модерните. Преоткрит и възвеличен от импресионистите, той оказва огромно влияние върху цялото европейско изкуството от прехода между ХІХ и ХХ век – влияние, което се усеща дори днес…

Цветан Тодоров е философ и литературовед, лингвист, семиотик, литературен критик, историк на философската мисъл и културолог. Прекарал първите 23 години от живота си в България, а след това установил се трайно във Франция, Тодоров се определя едновременно като българин и французин, а философските му рефлексии за самоопределянето са от голямо значение за антропологията и социологията. Въпросът за собствената и чуждата културна идентичност е засегнат в книгите на Тодоров „Страхът от варварите” и „Новият световен безпорядък”. Сред многобройните му трудове са още: „Поетика на прозата”, „Живот с другите”, „Завладяването на Америка”, „На предела”, „Памет за злото, изкушение на доброто” и др.

Цветан Тодоров. „Гоя в сянката на Просвещението”, изд. „Изток-Запад”, 2012, превод от френски: Радина Димитрова, редактор: Стоян Атанасов, 16 лв.

Кристина Йорданова

Биографията, която побира епохи

„Гоя в сянката на Просвещението” е разказана като биография, чете се като роман – увлекателна, постъпателна, детайлна, интимна,  цялостен разказ за живота на известния художник. Но това е малко да се каже. Ето в това е силата на възхода на биографията днес – видяна в толкова много сравнително чисти и откровено жанрово еклектични форми, разпръсната от мемоара до автофикцията (родееща се  с т. нар. нов френски роман и тържествуваща по световните литературни сцени и до днес). Посланието е едно – личната история господства, преживява възход, става крупна метафора, успяваща да улови духа на времето, което разказва, но същевременно да го надхвърли, да уталожи неговите значения, да изгради хоризонт, през който да го оценяваме. Това прави и книгата на Цветан Тодоров. Тя разказва живота на Гоя, като го превръща във фигура на политиката, културата и историята, като го поставя на границата между две епохи – тази на старите майстори и тази, чийто залог е зората, раждането на модерността.

Цветан Тодоров дели творчеството на Гоя на две страни, което според изследователя го превръща в прецедентално – никой друг  художник  преди него не познава такова разделяне. От едната страна е „дневното”, такова, което отговаря на изискванията на средата и нравите – портрети, проекти за гоблени, гравюри – испанецът е официален кралски художник, със заплата и привилегии. От другата, опаката страна е важното и значимото, това, с което книгата всъщност се занимава, т.нар. „нощен режим” на творчеството му, скиците, рисунките, картините, за които той не търси публика. Именно във вторите произведения Цветан Тодоров открива възхода на индивида, което ще рече, че тази скрита страна от работата на Гоя застава срещу нормите – морални и естетически в обществото тогава, упражнява ключовата за Просвещението способност за критика, като същевременно налага и субективния модел, през който художникът експонира света. Или както казва Цветан Тодоров: „Той избира начина си на изразяване, на който ще остане верен, без да се нуждае от общ консенсус, за да оправдае виденията си. Индивидуалното търсене на истината надделява над социалното общуване.” Залогът на индивида е ключов според Тодоров за разбирането на  испанския художник. Картините, с чиито фотокопия книгата е изпълнена, са отказ от честолюбието и публичната слава, но именно върху тях анализаторът изгражда образа на гения Гоя: твореца, който известява началото на съвременната епоха, на новото изкуство, зараждането на субективизма и образа на отделния травматичен човек, разкъсван от тъмните страсти на своето несъзнавано.

Текстът на Тодоров използва ключови образи, персонифициращи зараждането на новия човек и на модерния творец. Книгата съвместява автобиографични фрагменти с описание и интерпретация на отделни творби, които са тълкувани през централни за зараждането на модерното светоусещане образи: съновидение, болест, лудост, размиване на границите на реалността, вкарване на целия макабрен арсенал от платната и рисунките на испанеца, тъмните цветове, които той използва (сепия, черно) в модела на критично оръжие срещу сгрешената норма на социалния ред. Картините на Гоя съдържат в себе си ужаса, гротеска на обществото (деформацията разкрива реалността по-добре). Испанският художник е като обсебен от смъртта – вещици, разбойници, убийства, призраци, застрашителни видения доминират неговите творби.  „Нощните” му произведения са плод на една разтерзана, разкъсна личност, за нея платното е повторно приближаване през кошмара към реалността, която не може да бъде нито етически приета, нито спокойно рационализирана, а само преживявана отново и отново, зловещо завръщаща се като деформирана халюцинация. Човекът, видян като чудовище, което убива, измъчва себеподобните си, дори и за каузата на идеали, е обект на тревога в платната. Този образ на човешкото никога не е свършвал и не ще свърши. Гоя на Цветан Тодоров обаче не е нито мизантропът, нито съдията, нито отчаяният (от човешката природа). Той е свидетелят на времето, този, който с единия крак е стъпил в собствената си реалност, а с другия  е отвъд времето, в полосата на критиката, рефлексията и в крайна сметка, на собствените си вътрешни бездни.

Цветан Тодоров

Мислителят Гоя

Гоя е не само един от най-значимите художници на своето време, но и е сред най-задълбочените тогавашни мислители и в това отношение може да се мери със съвременника си Гьоте или пък с Достоевски, който твори петдесет години по-късно. Това е безспорно още за първите му биографи в средата на XIX век, въпреки че те интерпретират идеите му твърде повърхностно: „Той внушава идеи с боите си”, пише Лоран Матерон през 1858 г. Шарл Ириарте продължава в същия дух през 1867г.: „Зад художника се крие мислител, който остави плодотворна диря след себе си. […] Рисунката се превръща в език и изразява мисли. ” Що се отнася до гравюрите му, те „не отстъпват на най-възвишената философия^[1]*”. През следващия век славата на художника Гоя се затвърждава, но става някак обичайно да се гледа снизходително на философския принос на този самоук талант, когото Ортега-и-Гасет описва като човек с „манталитет почти като на работник”, а писмата му като „дърводелски^[2]”.

Гоя има рисунка, чийто надпис – Философията, бедна и гола (ГУ 1398, фиг. 1) – е цитат от стихотворение на Петрарка. На нея е изобразена млада жена, вероятно селянка, чиито дрехи показват скромното й социално положение. Тя всъщност не е гола, просто няма обувки! В дясната си ръка държи отворена книга, а в лявата – затворена. Лицето й е младо, малко наивно, очите й гледат с очакване към небето. Значи философията може да се превъплъти в обикновените хора, в босоногите, които никога не са стъпвали в университет?

Като скъсва решително с традициите в някои отношения, Гоя известява зората на модерното изкуство. Разбира се, подобна оценка е ретроспективна, дори анахронична. Гоя не повлиява непосредствено на хода на изобразителното изкуство в Испания, още по-малко пък на художниците в другите европейски страни. Той става известен извън Испания чак след средата на XIX век, десетина години след смъртта си. Никога не е бил гръмогласен предводител на международно авангардно движение като Маринети за футуризма и Бретон за сюрреализма. Едва сега ние, хората на XXI век, обръщаме поглед към развитието на изобразителното изкуство в Европа през изминалите двеста години и си даваме сметка, че през този исторически период настъпва дълбока промяна и че Гоя е художникът, който, без да е единственият, по-добре от всеки друг вижда новите пътища, които се откриват пред изкуството му и прави първите стъпки по тях.

Впрочем промените от такава величина не са – и не биха могли да бъдат – чисто формални. Подобни революционни идеи се зараждат само във въображението на отделни личности, надарени с изключителна артистична чувствителност. Без да са механична последица от новостите в целия социален живот по онова време, те са в унисон с тях. Революцията в живописта, чието проявление виждаме в творбите на Гоя, е част от процес, който включва възхода на духа на Просвещението, постепенната секуларизация на европейските страни, Френската революция и нарастващата популярност на демократичните и либерални ценности. В тази връзка няма нищо случайно – живописта никога не е била просто игра, развлечение, произволен декоративен елемент. Изображението е мисъл, не по-малко от тази, която се изразява с думи. То винаги е отражение на света и хората. Със или без съзнание за това, великите художници са винаги мислители от голяма величина.

Но за какви идеи става въпрос? Тук трябва да разграничаваме множество позиции в рамките на едно обширно общо пространство. На единия полюс откриваме абстрактните размисли на някой теоретик, който анализира даден аспект от човешкото съществуване – чувствата или действията, индивида или обществото, морала или политиката. Гоя без съмнение никога не се е изразявал по подобен начин. На другия полюс имаме това, което ни разкрива изображението, но което убягва на словото – усещания, които могат без думи и се свързват с нашите първични инстинкти: да останем живи, да усвояваме и да преработваме храна, да дишаме, да се страхуваме за живота си – всичко, което Ив Бонфоа нарича в едно есе за Гоя „фигурална мисъл”. Може би има поети, способни за създадат езиков еквивалент на това първично възприятие за света, което понякога намира израз в живописта, но аз лично не смятам, че съм способен да съпернича на Гоя в това отношение. За да се опознаят тези аспекти на мисленето му, вместо да се чете критика, е по-добре да се гледат картините му, а при липсата на такива – техните репродукции.

И все пак, между тези два полюса – теоретичното говорене и предвербалното усещане за живота – има обширна област, която комуникира и с двете, без да се свежда до тях. Става въпрос за едно междинно пространство, включващо словата, образите, но също историческата и социалната среда, в които са написани текстовете, нарисувани картините, скицирани фигурите. Именно неговото съществуване ни позволява да твърдим (ще приведем само един пример), че европейската живопис от XV век носи нов възглед – идеята за откриването и изтъкването на човешкия индивид, непознат по това време за литературата и философията, макар и те да го откриват и ознаменуват на свой ред сто или двеста години по-късно. Значи можем да се запознаем с този възглед и чрез думите, и чрез образите, но също така – може би трябваше да кажем по-рано – най-вече чрез поредицата умишлени или принудителни постъпки, изграждащи онова, което наричаме биография. Именно това пространство на връзка между различните възприятия и интерпретации на света, тоест на нетеоретичната мисъл, поставя рамките на настоящото изследване. И трябва да кажа, че животът и творчеството на Гоя се вписаха в него, без да окажат никаква съпротива.

Ако възприемем тази гледа точка, скоро си даваме сметка, че Гоя не само е повлиян от просвещенския дух, но и че се явява една от големите интелектуални фигури на времето си, едновременно наситена с този дух и способна да го надхвърли. Просвещенските идеи представляват не просто академичен интерес – те формират основите, на които са изградени много модерни общества, в частност нашето. По-задълбоченото познаване на тези идеи може да повлияе на начина, по който осмисляме себе си, своите ценности, света, в който искаме да живеем. Затова моят интерес към Гоя не е свързан само с историята на изкуството или на културата, а и с нуждата да опозная по-добре времето и съвременниците си. Неговото творчество отправя урок по мъдрост към днешното общество.

Идеите на Гоя се изразяват най-вече чрез образите, които е създал – картини, гравюри, рисунки: близо 2000 творби! Освен това за радост разполагаме и с още една форма на изразяване, която е използвал – не визуална, а словесна. Може би защото трудно комуникира, след като губи слуха си през 1792г., той е оставил много от  размислите си в писмен вид. Той е най-напред автор на две същински произведения – сборниците с гравюри Капричии (1798) и Бедствията на войната (около 1820), само първият от които е публикуван приживе, но и двата са съставени особено старателно. Както последователността на подреждане на образите, така и техните заглавия позволяват да видим в тях директен и безценен израз на идеите на Гоя. Освен това художникът е дал заглавия или надписи на голяма част от рисунките и гравюрите си, като по този начин насочва интерпретациите. Без да е автор, който директно се занимава с философия, политика или въпроси, които касаят изкуството, Гоя е оставил немалко текстове – лични писма, доклад пред Академията за изобразително изкуство, бележка по повод публикуването на Капричии, официални молби и писма, думи, записани от съвременниците му. В сравнение с други художници като Рембранд и Вато, за които разполагаме с по няколко писма със съмнителна автентичност и при всички положения не са много информативни, Гоя е човек, който се е изразявал достатъчно добре не само чрез универсалния език на изображенията, но и на майчиния си език – испанския. Освен това разполагаме и с много информация за големите събития, определили начина му на живот, който от своя страна също е изпълнен със смисъл.

Не се наемам да разкажа живота на Гоя в най-малките детайли, нито да анализирам всичките му произведения. Ще оставя настрана значителна част от творчеството му, неговите портрети, религиозни картини, натюрморти и цикъла Тавромахия. Ще анализирам идеите на Гоя – такива, каквито се разкриват в образите, писанията или в някои други негови житейски постъпки и които имат отношение към следните два основни въпроса: смисъла на неговата образна революция и дълбоките промени, които внася в мисълта на Просвещението. С цел да интерпретирам идеите му, трябва да разкажа някои добре известни факти от биографията и кариерата му. Естествено, възползвах се от трудовете на други историци и критици. Пиша не само за специалисти по изкуството на Гоя, а за да представя (или припомня) на моя читател цялата информация, която би му помогнала да разбере невероятната иновативност на този изключителен художник.

 На главната страница: Фр. Гоя, Автопортрет, 1815 г.