Откъс от „Градина, пепел“ – автобиографичния роман на Данило Киш, издаден от „Факел Експрес” в превод на Людмила Миндова.

Данило Киш (1935-1989) е едно от най-големите имена в сръбската литература от втората половина на ХХ век. Роден е през 1935 г. в Суботица. Баща му е унгарски евреин, майка му е от Черна гора. Детството си прекарва в Нови Сад, но през 1942 г. е принуден да избяга в Унгария при роднини на баща си. Тъй като през 1939 г. родителите му го покръстват, той успява да се спаси от Холокоста, но през 1944 г. баща му е депортиран в Освиенцим. След войната завършва литературознание в Белград и започва да превежда от унгарски, френски и руски. Публикува стихове, есета и разкази, по-късно романи и сборници разкази. От 1979 г. живее в Париж, където умира през 1989 г.

Преди две години „Факел Експрес” издаде сборника с негови есета „Homo poeticus” отново в превод на Людмила Миндова.

Киш често пише като поет. Това важи особено за „Градина, пепел“ – роман, който е пълен с изненадващи образи и стилистични фигури. Гогол и Бабел също са ги обичали, тъй като за тях е било ясно, че в комбинация със способността за ясно възприятие смелият полет на мечтата е в състояние да превърне и най-обикновените неща в поезия…

За всеки, който би желал да разбере Киш, трудността идва от неговата уникалност. Подобно на останалите югославяни по своето време и той е съставен от многобройни идентичности и принадлежи към различни култури, но все пак единственото, което желае, е да бъде себе си.

Чарлз Симич

Данило Киш е писател-герой за мен. Със своята дълбоко морална теза за това, че централният въпрос за писателя на ХХ век е въпросът за лагерите – Освиенцим и Гулаг едновременно; със своите лирически похвати, които еднакво пробуждат както мечтания над ектенията на провинциалните гари, така и тревожно потръпване на обзетата от безпокойство душа; с твърдението му, че кичът е неунищожим като пластмасова бутилка… с цялостната линия на своя живот и своето творчество за мен Данило Киш представлява най-благородното проявление на балканското въображение.

Алеш Дебеляк

Данило Киш , „Градина, пепел“, изд. Факел експрес, 2016, превод Людмила Миндова, художник Кирил Златков

Градина, пепел

… Една вечер, след като ме целуна и светна лампата на нощното шкафче, за да не се плаша, майка ми каза, че след няколко дни ще пътуваме с влак. Каза това с ясното съзнание за ефекта, който тези думи ще предизвикат у мен, както и за това, че самата мисъл за пътуването ще ме разтърси из основи, ще ме изтощи като игра, след което, ако не и още сега, ще заспя унесен и полюшван от тракащите колелета на влака и свиренето на локомотива. После, в полусън, често щях да чувам как майка ми влиза бавно и забелязала, че още не съм заспал, прошепва: „Мисли си за това как вече пътуваш“. След това изведнъж, когато присъствието на майка ми успееше да прогони далеч от мен всяка мисъл и страх от смъртта, моето легло, моята майка и аз, вазата с цветята, нощното шкафче с мраморен плот и с чаша вода върху него, цигарите на баща ми, ангелът, който бди над децата, шевната машина „Сингер“ на майка ми, нощната лампа, гардеробите и завесите, цялата ни стая следователно започваха да пътуват през нощта като вагон първа класа и аз скоро се унасях в тази магнетична илюзия, а край мен насън се редуваха гари и градове, чиито имена баща ми изговаряше в треска, бълнувайки. (Понеже баща ми по това време работеше над третото или четвърто издание на една от своите безспорно най-поетични книги, над своите пътеписи, над прочутия по това време Кондуктор на автобусния, корабния, железопътния и въздушния транспорт. Обгърнат от синия дим на своята „Симфония“, с кървясали очи, изнервен и опиянен, гений на пътуването, Ахасфер, той приличаше на поет, който изгаря в прилива на творческото си вдъхновение.)

На сутринта лека-полека идвам на себе си и не зная къде съм, кой съм, как се казвам, будя се, както се будят птиците, като гущерите. Но изведнъж, по някакъв вътрешен зов, по детска мелодия, която прониква в съзнанието ми и се носи във въздуха, аз си спомням думите на майка ми от снощи и без да се мъча да отворя очи, се поддавам на този зов. Тогава чувам как Ана примлясва с език, превъртайки в устата си последните хапки от хляба на съня, и със затворени очи й казвам: „Утре пътуваме“, в очакване тя да потвърди думите ми, за да се убедя, че всичко това не е било само сън. Но още преди Ана да ми каже, че знае това преди мен, че мама й е казала отдавна, а само на мен са решили да ми съобщят по-късно, за да не се развълнувам прекалено и да не започна да им досаждам с въпросите си, аз чувам как мама завърта мелничката и усещам мириса на ванилия и мак откъм кухнята, след което вече нямам капчица съмнение – ще пътуваме. Защото сладкишите с мак означават пътуване. Скачам бързо от леглото и отивам в кухнята да помагам на мама и да обирам с лъжичка сладката смес от дъното на купата. Денят преминава в празнична треска. Ана увива варени яйца в хартиени салфетки, жълтият куфар от свинска кожа стои на масата. Мирише на щавена кожа и туткал, а от вътрешната страна на капака проблясват пясъчните нюанси на жълто-кафеникавата копринена подплата; мирис на мента, нафталин и одеколон.

Нещата вече стоят опаковани на масата. Куфарът е стегнат с каиши. До него са пътната чанта и термосът. Сладкишите с мак изпълват стаята с мириса си: освобождава се душата им, съставена от праховете на екзотични растения, ванилия, канела и мак, а онези, чийто произход ми е напълно непознат, със своето помпозно, подобно на балсамиране умиране свидетелстват за тържествената възвишеност на пътуването, на което са принесени в жертва като тамян.

Вечерта ние си лягаме, а баща ми пуши в мрака и виждам как около главата му кръжи светулка – бляскавата мушица на неговия гений. И вече ми е ясно, че тази нощ няма да успея да мигна, и ми се струва даже, че трябва да е съмнало, от колко време само лежа с отворени очи, надигам глава да проверя останалите спят ли, или само се преструват, и тогава усещам как главата ми клюмва от умора и аз все пак няма да посрещна буден зората. Така и не мога да проумея обаче как така сънят идва изведнъж, без да знам и без да го искам, как така всяка нощ заспивам, без да успея да уловя онзи чуден миг, когато ангелът на съня, тази голяма нощна пеперуда, слиза, за да затвори с криле клепачите ми. Тогава започвам да дебна този миг. Иска ми се поне веднъж да надникна в съня (както съм си решил някой ден да надникна и в смъртта), да хвана за крилата ангела на съня, когато дойде за мен, да го сграбча с два пръста като пеперуда, изненадана в гръб. Използвам метафора, тъй като под ангел на съня аз и сега, както и по времето, когато вярвах в ангела на съня, имам предвид онзи момент, когато от състоянието на будност се преминава в състояние на наркоза, защото дълго бях убеден и смятам съвсем основателно, че този момент настъпва изведнъж, поради простата причина, че ако организмът сам по себе си се приспива продължително, съзнанието трябва да потъне изведнъж, като камък. А аз се опитвах да уловя ангела на съня в хитрия си капан, оставяйки се да заспя, нещо повече – мъчех се с все сили да го направя, след което с усилие, достойно и за възрастен човек, аз тръсвах глава в последния момент, когато смятах, че тъкмо съм започнал да потъвам в съня. Никога не бях доволен от тези мъчителни опити. Понякога се будех по десетина пъти, с последните сили на съзнанието и волята си, като човек, който един ден по същия начин ще надхитри и смъртта. Защото знаех – тази игра със съня беше само подготовка за голямата битка със смъртта. Винаги обаче оставах с усещането, че не съм улучил точния момент и съм избързал, преди да успея да надникна в съня – а нали това беше целта ми – и в крайна сметка аз се сепвах пред самите двери на съня, а ангелът изчезваше, скриваше се нейде зад главата ми, вдън горите тилилейски или кой знае къде. Струва ми се все пак, че веднъж сякаш почти го хванах в действие, in flagranti[1], така да се каже. Говорех си наум „буден съм, буден съм“ и чаках с тази мисъл, като в засада, някой – ангелът на съня или Бог – да забави мисълта ми, да дойде да ме опровергае и да ми попречи да мисля това. Исках да проверя кой и как точно ще спре внезапно потока на мисълта ми, всъщност това просто изречение, тази оголена мисъл, от която не исках да се откажа без бой. Тогава, изтерзан от усилието да браня мисълта си от ангела, който, вероятно съзнавайки, че го дебна, все не идваше и не идваше, за да ме опровергае, аз прибягвах до една хитрост: спирах да мисля за това, само и само да убедя ангела, че, победен от умората и разконцентриран, аз съм готов да се предам без бой, със затворени очи. И това обаче не беше лесно, ей така изведнъж да спра да си повтарям тази своя елементарна мисъл „буден съм“, защото тя се въртеше от само себе си, носена от инерцията, и колкото повече се стараех да не мисля за нея, толкова по-натрапчива ставаше тя (както понякога се мъчех да не чувам тиктакането на будилника на нощното шкафче до леглото ни и заради това сякаш напук на самия себе си започвах да го чувам още по-отчетливо). А когато най-накрая успеех да забравя мисълта си – „буден съм“ – потъвах в съня, без въобще да усетя как е станало (както спирах да чувам тиктакането на часовника едва когато преставах да мисля за него или вече спях). Но повтарям, веднъж или два пъти все пак успях да се сепна точно в момента, когато крилете покриваха очите ми, като сянка, и ме обгръщаше някакъв упойващ дъх: будех се от сън точно когато ангелът на съня идваше да ме отнесе, но така и не успявах да го видя, нито пък да науча нещо. Най-накрая ми стана ясно, че присъствието на моето съзнание и присъствието на ангела на съня се взаимоизключват, но още дълго след това продължавах да упорствам в тази изтощителна и опасна игра. Исках, казвам, да присъствам с цялото си съзнание при идването на съня, от страх и любознателност, и то по същия начин, по който си бях въобразил, че един ден, пак с цялото си съзнание, ще присъствам при идването на смъртта и така ще я победя. Ще се притая, значи, и когато мечката смърт дойде да ме подуши, ще повярва, че съм мъртъв.

Изведнъж резкият звук на будилника се вряза в съзнанието ми като внезапна светкавица и аз се почувствах напълно изчерпан и победен. Макар веднага да ми стана ясно, че часовникът звъни, за да обяви триумфално часа на дългоочакваното пътуване, заради умората и отмъщението на ангела на съня, когото исках да хвана за крилата, аз продължавах да лежа завит през глава и в първия момент не исках нито да се будя, нито да пътувам, почувствал внезапно, че нищо не би могло да замени това чувство на вътрешен покой, в което тялото и съзнанието ми се рееха като в някаква топла, ароматна течност.

„Анди, Анди, време е“, чувам гласа на майка си. „Забрави ли: днес пътуваме.“ Полека-лека идвам на себе си и все още със затворени очи, оставям мама да ми съблече пижамата и да намокри челото ми. Докато сресва косата ми, натежала, главата ми пада върху рамото й.

Махмурлукът ми се изпарява начаса още след първата глътка мляко с кафе и при вида на файтона пред входната врата – тъмновиолетов, облян в смесената светлина на луната и изгрева, голям като ладия. Нощта е ясна, а конете миришат на сено и люляк. Фенерът на файтона осветява достатъчно, колкото да видя под коня прясното жълто изпражнение, което се изпарява. Сядам между мама и Ана на задната седалка, под кожения гюрук на файтона. Баща ми сяда отпред, до кочияша. Пред нас лежи големият жълт куфар от свинска кожа, а краката ни са завити с грубо одеяло от камилска вълна, което мирише на коне и урина. „Дали не сме забравили нещо?“ – пита мама. „Термосът е при мен“, казва сестра ми. Тогава мама поглежда към небето и се прекръства. „Мисля, че не сме забравили нищо.“ Вижда се по лицето й, че е доволна: на небето свети пълна луна, а мама беше поклонник на новолунието.

Асфалтът свети от поливане или дъжд, а файтонът плава тихо, полюшвайки се по вълните на прииждащия прилив на зората. Чува се монотонното тракане на корабната машина, в която мелят осем яки бутала. Вече не съм сънен, само хладината на ведрата утрин се носи покрай носа ми и аз се сгушвам зиморничаво в мама. На гарата баща ми плаща на кочияша и подава нещата ни на носача. После влизаме във влака, в първа класа, където блести кобалтовата светлина на ацетиленовите лампи, и сядаме на седалки от зелен плюш, по които е набола миниатюрна гъста английска трева. Над седалките, като в парк – жив плет от бели дантели-рози. Аз седя до прозореца, на почетното място. Вътре е топло и започвам да се отпускам. На гарата се полюшват цветя в зелени кошници, от които се подава мъх. От полумрачния служебен вход се появяват две монахини, като два големи пингвина. Тогава изведнъж гарата тръгва, тръгват и цветята в полюшващите се кошници. Поглеждам нагоре: потегля и бялата звезда-зорница, добрата звезда на нашите пътувания.

Макар да се радвах на кестените пред къщата ни, на нашата стая и вещите ни, на мириса на чаршафите и изобщо на цялата ни къща, на мен винаги ми ставаше тежко, когато осъзнаех, че пътуването ни е към своя край. Защото също като баща ми аз бях влюбен във влаковете още тогава. Имената на градовете, които той изговаряше насън, бълнувайки, впръскаха в мен още тогава отровата на копнежа. Опиянявах се от музиката на пътуването, която свирят колелетата, а лястовиците и прелетните птици изписват в гъсти триоли по нотната система на телефонните жици, със същото ad libitum[2] изпълнение и импровизация в такт три четвърти, в което рязко и силно гръмват органите на мостовете и флейтите на сирените, разкъсвайки гъстия мрак на нощта и далечината с уморени въздишки и стонове. Така се опиянявах и денем, с нос, прилепен към прозореца, от китайското домино на пейзажа, от кафявите правоъгълници на нивите, от зелените ромбове на ливадите и жълтите квадрати на житата, пламтящо и страстно потрепващи в жегата на обедното слънце. А особено ме възбуждаше фактът, който налучквах съвсем смътно, че докато спя, моето тяло, отпуснато в меките крила на съня, преминава пространства и далечини въпреки своята неподвижност и въпреки съня, и в такива моменти не се страхувах от съня, дори ми се струваше, че тази невероятна скорост, с която тялото ми се движи през времето и пространството, сякаш го освобождава от смъртта, че самата тази скорост, това движение е всъщност победа над смъртта и над времето. Празничната трескавост, с която родителите ми се подготвяха за пътуването, зеленият плюш и дантелата в купето, синята крушка с цвят на мастило, която баща ми светваше, преди да заспим, и аквамариновата дълбочина на светлината й, всичко това превръщаше пътуването в някакво тихо празненство и затова след пътуване бях винаги отнесен и седнал във файтона, полуспящ, аз все още чувах свиренето на влака в нощта и мелодичното тракане на колелетата му по релсите. И докато така тъжен клюмах под кожената шатра на файтона, уморен и копнеещ за истински сън, докато кочияшът замахваше с камшика, а от ноздрите на конете свистяха ветрове, сестра ми Ана плачеше тихо. Макар изобщо да не беше чувствителна, както казваше майка ни, тя все пак плачеше в някои редки моменти – след празник и след пътуване. А ако в такива моменти човек я попиташе защо плаче, тя се замисляше и отговаряше, че й е ужасно, ужасно тъжно, задето е отминал един празник (едно пътуване), усмихваше се на почудата и неразбирането, след което отново избухваше в плач, безутешно.

Хвърлям последен поглед към файтона и конете, които се отдалечават от нашата къща и чувам как майка ми отключва вратата. Влизам, а клепачите ми съвсем се затварят от съня и умората. Тогава, преди още да съм отворил очи, изведнъж усещам мириса на нашата стая, оня мирис, на който вече съм свикнал дотолкова, че можех да го различа едва в миговете, когато се връщахме вкъщи от някое пътуване. Мирисът на кафе, рибено масло, ванилия, канела и симфониите на баща ми. Всичко това в състояние на лек разпад, като вода, пренощувала във ваза с цветя.

Майка ми завърта ключа на лампата, карираната мушама на масата заблестява и аз я докосвам с пръст: все още е малко хлъзгава от мазнината, а драскотините тук-там, вече потъмнели, приличат на стари, на зараснали рани. Влагата е изрисувала на тавана дух, който сега е добрият дух пазител на нашата къща: обрасъл с брада като еврейските пророци, в дясната си ръка държи скрижали, а в лявата – нашата лампа с порцеланов абажур, който прилича на преобърнат плювалник – сравнение, което мухите бяха възприели съвсем буквално.

„Ах, нашата стая!“ – казва Ана и ние обгръщаме с поглед тази наша забравена стая, припомняйки си инвентара й, който по време на отсъствието ни сякаш е потъмнял. Две легла, старинни, дървени; два гардероба, в които червеите вече са издълбали дребни дупчици, откъдето се сипе фин, розов прашец, лек и ароматен като пудра. До леглата – нощни шкафчета с плотове от бял мрамор, като по гробовете на децата от добрите къщи. В ъгъла, вдясно от вратата, една отоманка с изтъркана тапицерия с цвят на гнила вишна, красива, старинна отоманка, подобна на пианино, която вечер или когато беше съвсем тихо пееше с пружините си. Над нея цветна литография – Мона Лиза, която майка ми изрязала от някакъв журнал по времето, когато картината била или скандално открадната от Лувъра, или триумфално върната там, не съм съвсем сигурен. Беше сложена под стъкло и обрамчена с тънка дървена рамка – позлатена. Както и онзи ангел, който бди над децата, жената пеперуда, Chrysidia bellona (името на една пеперуда от моя албум), пред който се молехме като пред икона. Масата беше покрита с унгарска дантела, а върху нея имаше ваза от син изкуствен кристал и кръгъл пепелник от ламарина. На мраморния плот на нощното шкафче до леглото на баща ми имаше още един пепелник, голям, зелен пепелник от емайл, на две-три места вече очукан. С три напречни улея, които служеха за поставяне на цигарите, неговият широк ръб беше разделен на три полукръга с еднаква големина. На тези сегменти между жлебовете с големи черни букви, повторено три пъти като ехо, пишеше: SYMPHONIA. Подът в стаята беше от много качествени дъски и скърцаше съвсем тихо, като нови обувки, с изключение на местата, където беше постлан килим и там стъпките заглъхваха напълно. Вдясно от вратата, до прозореца, беше шевната машина на майка ми – яка метална конструкция от лято желязо, подобна на сводовете на железопътните мостове. Тези сводове завършват в основата си с колелца, също от черно лято желязо. Педалът е от метална плетеница, малко по-ситна, отколкото от двете страни. Чрез двустранна сглобка педалът е прикрепен с напречна пружина за въртящото колело. В жлебовете на колелото има объл ремък, съединен от двете страни с телени копчета. Второто колело, много по-малко от първото, се намира на главата на машината, точно до блестящото предаващо колело с къси, лъчисти спици. Главата на машината, този голям, черен лакът, е покрита с лак, а от лявата страна, където е сложният механизъм с иглите и невидимите калеми, завършва с две цилиндрични оси, които приличат на рогца на охлюв. Когато машината работи, невидимите калеми предат копринения конец като буби или като паяци. Освен механичните вертикални оси върху главата на машината и лъскавото предаващо колело, които са от хромирана закалена стомана и блестят, всички железни части са покрити с черна боя. Страничните рамки са прикрепени една към друга с четириъгълна, по-точно трапецовидна плоскост, в чийто център има надпис с едри стилизирани букви: SINGER. Там, където страничните рамки се разширяват, от двете страни, симетрично, във формата на големи паяци са излети емблемите на фирмата. С внимателен анализ впрочем, не без почуда откриваме, че паяците са вплетени в пъпчиците на страничната желязна конструкция и всъщност даже са не паяци, а стократно увеличена машинна совалка с механичен калем, от който се извива конец (при това увеличение той е станал дебел като въже и едва разпознаваем) и който, наподобявайки буквата S, създава илюзията за крака на паяк. Подобно на аристократичните гербове, тази емблема, също както и арабеските по лакираната глава на машината, е със златисто покритие. Арабеските вече са частично олющени, позлатата пада на тънки, фини люспи. Плотът, дървен и покрит отгоре с шперплат, също вече е започнал да се лющи, особено по ръбовете. Първо се издува от промяната в температурата и влагата, а после се набръчква и започва да се цепи като болни нокти. Една малка месингова емблема, елипсовидна и блестящожълта като медальон, е прикрепена към изящния врат на машината с два зъбчати винта. Върху нея също се вижда онзи калем-паяк, само че сега далеч по-ясно, заради умаления размер. Наоколо, като върху монета, в барелефа е гравирано THE SINGER MANFG. CO – TRADE MARK. Когато натиснех педала, машината звънваше като лира. Веднъж счупих иглата и после майка ми свали предаващия ремък. Но както и да е. На връщане вкъщи, преди да заспя, погледът ми винаги падаше върху машината и сега, дали заради дългото пътуване с влак, дали заради всички онези звукови впечатления, които се бяха отпечатали в слуха ми, аз имах чувството, че тя работи. Чувах как колелетата жужат и осите се приплъзват, меко.

Понякога привечер у нас идва госпожица Едит. Свързвах нейната личност с най-невероятни и изискани занимания, така че белите шапки, които заедно с гримьорските си принадлежности носеше вкъщи, за мен бяха част от нейната екстравагантност, част от нейната личност и съдба. Всичко това за мен бяха сватбените шапки на госпожица Едит. „Какво мислите, госпожо Сам, за тази сватбена шапка?“ – питаше майка ми, намествайки шапката си и накланяйки леко глава с меланхолично изражение. Знаех историята й и това правеше личността й още по-магична. Госпожица Едит била сгодена за унгарски граф, който точно преди сватбата я напуснал. Вместо сватбен подарък й изпратил един пакет, голяма кутия, на която със златни букви била изписана марката на прочутия одеколон Chat noir. Когато госпожица Едит отворила кутията, от нея изскочиа черна котка или всъщност по-скоро, вече не съм много сигурен, от нея паднала черна котка, удушена с тел. Тогава госпожица Едит получила за първи път епилептичен припадък. Тъй като привечер неврастенията й се разрастваше най-много и самотата я притискаше с непоносима сила, тя, по линия на приятелството между нейния и моя баща, беше избрала подслона на нашата къща, защото градските забавления я хвърляха в най-дълбока меланхолия. Епилептичните припадъци понякога я нападаха и у нас, в моментите, когато най-малко можеше да се очаква такова лирично изпълнение от нея: между две най-обикновени думи или в самото сърце на тишината, която тя чудодейно беше заплела около нас.

Госпожица Едит измисля нова сватбена шапка, вади от чантата си, като от заклано животно, дантели и панделки. Майка ми наблюдава всичко това с престорено равнодушие, а Ана се възхищава. Аз съм седнал в скута на майка си и гледам пръстите на госпожица Едит, припомняйки си, сякаш това се е случило кой знае колко отдавна, как малко по-рано ме е милвала с тези чудесни пръсти, които сега така омагьосващо си играят с дантелите. Пръстите й завършват с дълги лакирани нокти, които припукват при допира с коприната. Едва изговорила полутихо едно изречение (а с идването на нощта гласът й ставаше все по-тих и нежен), магията на личността й завладява майка ми напълно. Когато припадна за пръв път, въпреки преживения страх аз вярвах, че това е нещо напълно естествено и само случайно е припаднала точно госпожица Едит, защото същото нещо можеше да се случи и на когото и да е от нас, особено на мен – в първия момент все още не осъзнавах, че тази омая, която се носеше из въздуха, този магнетичен въздух, който ни обгръщаше, всъщност идваше тъкмо от нея, от нейната личност, от нейните пръсти, от хаотичната преплетеност на нейните дантели. Имаше големи, тъмни очи, обградени от едва забележими лилави кръгове, от което само ставаха още по-дълбоки. В тях се долавяха мътните нагони на нейната женственост, която след претърпения шок криеше под крехкия пашкул на тялото си. Съзнавайки магнетичната и разрушителна сила на съществото и пола си, тя правеше всичко възможно да обуздае кръвта си и вероятно оттам идваше онзи обаятелен, упойващ мирис, с който ни обгръщаше и от който въздухът придобиваше тежестта на златния дъжд на Зевс.

Госпожица Едит падаше по гръб – върху червената ни отоманка, където я настигаше отмъщението на боговете. През това време аз треперех, не толкова от страх, колкото от неясното съзнание, че присъствам на тайнствено и изключително явление. Госпожица Едит се свличаше по гръб, без да изпуска от ръце дантелата, която държеше, а после вдигаше краката си нагоре, така че можех да видя копринената вътрешност на тялото й. Това, което най-много ме изненадваше и оставяше без думи, беше фактът, че в тази дълга бална ръкавица, каквото представляваше тялото й в момента, нямаше никакви шевове и кончета, както очаквах, а беше подплатена с коприна и украсена с дантели, вероятно дори още по-красиви, отколкото отвън. Няколко секунди се бори отчаяно, хващайки се за гърдите, трепери и върти глава, пускайки на свобода буйната си коса, от която падат шноли и фиби. После тялото й се извива в сладострастен гърч. Майка ми веднага преценява мястото на най-силното напрежение и разкопчава копчето на блузата й. Последното, което можех да видя, беше ослепителната белота на гърдите й, бликващи от блузата й като внезапен прилив. Тогава в стаята се разнасяше киселият дъх на оцет, с който майка ми започваше да търка слепоочията й. Веднага след това настъпва облекчение. Когато отново отворя очи, затворени преди това от срам, госпожица Едит вече лежи на нашата отоманка, завита с одеяло и дишаща тихо като дете, с ръце над главата.

Госпожица Едит идва в съзнание, както се разтварят цветовете. Връща фибите в косата си, отваряйки ги със зъби. После слага в чантата си дантелите и панделките, а шапката и калъпа – в голяма картонена кутия. Никой не обелва и дума. Тя гледа с почуда ръцете си, после закопчава копчето, което майка ми е разкопчала. След нея в стаята остава странна, дъхава пустош, от която получавам световъртеж.

Госпожица Едит внесе в дома ни, в нашата патриархална вкаменелост, цветовете на екзотиката и Weltschmerz[3]-а, тъмните и гъсти мириси на своята женственост, някаква благородна, изискана, бих казал аристократична, атмосфера. Този космополитен сплин беше в нейния глас, в нейните лакирани с цвят на седеф нокти, в нейните неврастенични, треперещи движения, в нейната бледност, в аристократичната й болест, в чиито дълбини лежат празненства и страст, както и вълшебният, обаятелен символ на черната котка и парфюма със същото име, изписано със златни букви върху картонената кутия на нейните блянове. Тя внесе в моите сънища безпокойство, флуидно и загадъчно като люлеенето на дантелите й, като ароматите, с които изкушаваше любопитството и детския ми мир. Защото тези мириси свидетелстваха с упойното си присъствие за някакъв друг свят, извън границите на нашата къща, извън пределите на моето съзнание, извън сферите на нашето утъпкано всекидневие. Със своите мириси, без съмнение изкуствени, госпожица Едит внесе разкол в душата ми. В спектъра на тези мириси само лилавият цвят беше мирис на нейната плът, докато останалите цветове, пречупени през призмата на женствеността й, имаха непознат, но несъмнено екзотичен произход и синя кръв. От онази вечер, когато припадна за пръв път върху нашата отоманка и видях коприната и дантелата на тялото й, в нажежената сърцевина на своето любопитство аз започнах да се измъквам от скута на майка си, където дотогава седях кротко, защитен от всеки грях и порок. Оттогава насетне аз все по-често предпочитах да сядам на нашата отоманка с цвят на гнили вишни, на същата онази отоманка, която беше заложник и свидетел на златния дъжд. Не че любовта към майка ми беше отслабнала; съвсем не. Но тя претърпя дълбока криза: в нея вече не можех да намеря обяснение на своите травми, нито на трескавостта, която ме обземаше привечер, по времето, когато идването на госпожица Едит, реално или въображаемо, обременяваше въздуха с гъстите мириси, предхождащи тялото й. Тогава, след фиктивното почукване на вратата ни, слизах от скута на майка си и отивах уж случайно да се излегна на отоманката – не исках да лъжа майка си, нито пък, от друга страна, исках госпожица Едит да ме завари така безрезервно отдаден на любовта към друга жена.

Тази история би могла да приключи тук, с това срамно признание. Мисля си, дори не е нужно да споменавам, че майка ми забеляза тази моя изневяра и един ден с болезнена почуда ми каза: „Зная, скъпи, ти някой ден ще ме напуснеш завинаги. Ще ме захвърлиш някъде на тавана или в старчески дом“. Тогава с ужаса на разкаянието аз започнах да й се кълна, че това никога няма да се случи, и да проклинам в себе си мига, когато госпожица Едит влезе в нашата къща. Дълбоко огорчена от моята изневяра и неосъзнаваща преждевременното отклонение на инстинктите ми, майка ми продължаваше да ме измъчва, да говори за старостта и смъртта си така, сякаш това беше нещо, в което вече изобщо не се съмнява и нещо повече – постъпката ми го е приближила дори още по-силно. Тогава започнах да плача, да я умолявам да не говори повече, да се отрече от думите си, да й се кълна във верността си и при това да вярвам в силата на тези свои клетви с цялото си сърце, изпитвайки радостна наслада от възможността някой ден да й докажа тяхната истинност.

Само още това и наистина приключвам. Веднъж, в началото на пролетта, майка ми поиска да използва първия слънчев ден в годината и да направи голямо почистване. Отвори широко прозореца и госпожица Едит прескочи през него като ароматен облак. Майка ми, която със сигурност беше забелязала идването й, не каза нищо и дори се престори, че не се е случило каквото и да било. Само с два пръста, но не и без страхопочитание, повдигна парчето дантела, паднало зад отоманката и инкрустирано вече с прах, повдигна го като сребърен филигран. Тогава сложи тази реликва на реликвите върху лопатата и дантелата се зави в кръг като корона. Последното, което после видях, беше как заблестя в златото на утринното слънце, величествено разположена върху потрепващия пух от прах, смачкани вестници и яйчени черупки.

Господин Гавански, вегетарианец, пристигаше у нас шумно, фучейки и изпускайки пара като горещ кренвирш, премръзнал от студената зимна вечер, която внасяше в стаята ни с пълни шепи или я търкаляше пред себе си като снежна топка. След като издухаше от гърдите си излишъка пара и затвореше всички вентили, той потриваше ръце и събличаше палтото си с кожена яка, а после започваше да вади от джобовете си плодове като някакъв фокусник. По време на този обред баща ми редеше шахматни фигури в стаята и го чакаше като в засада със своето английско начало. Него не го интересуваха фокусите и детинщините на господин Гавански. За мен и за сестра ми обаче това беше гледка, достойна за уважение и възхита. Дори само фактът, че господин Гавански беше вегетарианец, тоест човек на „ти“ с растенията, притежаваше достатъчно мощ, за да предизвика любопитството ми. Той заставаше по средата на стаята, стъпвайки здраво на земята така, сякаш за това бяха нужни някакви изключителни усилия, а после изчакваше тишината и изумлението да достигнат връхната си точка. Когато майка ми притаеше напълно дъх, а Ана и аз отваряхме широко уста от любопитство, той бръкваше в джобовете си с театрални и абсолютно овладени движения и започваше да вади оттам парченца от най-разнообразни плодове – от онези най-обикновените, като резенчетата сушени ябълки или кехлибарите на стафидите, до най-причудливите, като фурмите и китайските портокали. Ефектът беше винаги изключителен. А за това допринасяше не само сезонът – зима, – в който мирисите на плодовете сами по себе си носят нещо мистично и вълшебно, а и фактът, че като някакъв майстор на черната магия господин Гавански успяваше да извади от джобовете си такова невъобразимо количество сушени, но все още ароматни плодове, които не само не бяха изгубили почти нищо от качествата си, а превръщаха трапезата ни в истинско пиршество, където техните мириси се смесваха упойно и взаимно се облагородяваха. Ние, като на някое цирково представление, трябваше да търкаме очи и понякога имахме чувството, че господин Гавански вече е прекрачил границите на позволеното и като в провинциално кабаре се опитва да ни омотае в колективна халюцинация, а когато после ни освободи от магичните окови на зрението и слуха, най-вероятно ще се окажем в някоя деликатна и не особено приятна ситуация. И всичко това го изпълняваше наистина брилянтно. Първо вадеше от джобовете си обикновените плодове, цели шепи стафиди, като въведение към втората част на програмата, която започваше точно в мига, в който ние решавахме, че повече няма накъде и изненади оттук насетне не могат да се очакват. Тогава от джобовете и хастара му една по една започваха да излизат фурми, смокини, бадеми и марципани, както и още някакви екзотични плодове, които различавахме само по мирис, но имената им си оставаха за нас дълбока тайна. В този момент на вратата на стаята се появяваше баща ми и прекъсваше играта ни, за него детинска и недостойна: „Приятелю – казваше без капчица злоба, – вашите творчески наклонности ще ви докарат до просешка тояга“. Тогава, хванат на тясно, господин Гавански оставяше на масата последната смокиня и се оттегляше с баща ми в стаята, където моментално започваше жлъчна полемика за това кой пръв ще играе с бялата царица.