1
4173

Градът като място на свободата

kyanakiev

Твърдя, че градът е едно от родилните ядра на европейския манталитет, а така също на голяма част от онези цивилизационни качества и добродетели, които са направили човека на Европа „главен герой” на Новото време. Ето защо нормалният живот и развитие на града са изключително важни за просперитета на една европейска нация, както пък, обратно, руинирането му (под една или друга форма) почти автоматично води до цялостна деградация на националното общество.

Защото градът на европейското Ново време е на първо място недреният топос на свободата. За разлика от селото, което е по-скоро функция на природния ландшафт, вграждащ човека в себе си, закрепостяващ неговия труд към природния цикъл – почти робски успоредяващ го с него, градът на Новото време, възниквайки в дълбините на европейското Средновековие е топос на собствената инициатива на човека. Да, в началото той е не повече от струпаност на (занаятчийски) работилници около пазарните му площади, най-често възникнала на пресичането на главните пътища в една област, но това е, все пак, „струпаност” на хора, които по необходимост трябва да привлекат други хора на пазарите и площадите си. И тъкмо защото е (по преимущество) търговско място, градът е и място, което ултимативно се нуждае от свобода (никакъв пазар не е възможен без свободата) и от правила (защото без правила пък свободата се самоунищожава). Тази „двоица” от своя страна изисква изработването на своеобразен етос – етос, включващ едновременно инициативността и предприемчивостта, но и почтеността, способността да се вдъхва доверие, която става въпрос на чест за успешния производител и търговец.

По-нататък: точно защото е, при зараждането си, занаятчийско-търговски конгломерат, новоевропейският град става и първият топос, който е ултимативно заинтересован от общия си изглед. Ако нашият град трябва да привлече клиенти от различни краища на областта (впоследствие от континента), той трябва да се погрижи за своята „слава”. Ето защо градските „гилдии” са първите, които започват – по израза на Виктор Юго – да „пишат” биографията си с постройки, да пишат с камък. Трансформирането на стария жречески-строг и тайнствен романски стил на съборните храмове във великолепното цветение на различните „готики”, както доказват изследователите, е дело именно на градските цехове и гилдии. Ние – прочутите сукнари от Фландрия, най-състоятелните и проспериращи търговци от Хамбург и Любек „изписваме” своята слава, за да се вижда и да поразява от най-пръв поглед пришълците, украсяваме с гербове и фигури родовите домове на своите родо-началници, за да се зре от всички непрекъснатата, грижливо пазена и съхранявана предавана от поколение на поколение „успешност” на семейното ни занятие. Но най-важното: ние вдъхваме доверие. С грижливо изгражданите връзки със семействата на партньорите и съдружниците ни ние въвеждаме нови кодове на общуване; ние сме доказали, че с едно писмо от домовладиката ни, всеки който внесе определена сума при нас – Фугерите, може да получи тази сума с минимална лихва в кантората на нашите дългогодишни „приятели” в град на другия край на Запада (началото на банковото дело), защото да имаме честни отношения с партньорите е за нас е въпрос на фамилна чест. За да можеш поколения наред да задържиш клиентела, да я привличаш от все по-обширни ареали на континента, ти в никакъв случай не би могъл да си позволиш да направиш „бърз удар” за сметка на качеството на стоката си. Това е пра-правнукът на майстора на коприни от Гент: за да означава това нещо за стичащите се в Гент купувачи всички негови предшественици трябва много строго да са съхранявали не само качеството на излизащите от работилниците му изделия, но най-вече стриктната почтеност на неговия дом. И изобщо, ако в селото общението между обитателите му е буквално „зададено” от природата на населниците му и те общуват по линията на свързването на родовете, които векове се възпроизвеждат върху този ландшафт, в града общуването за първи път става съзнателно конструирано – общуване между хора по повод винаги нови и нови „дела” (предприятия). А това изисква увеличаване и усложняване на равнището на това общуване. Изисква по-нататък, умножаване на формите и топосите на общуването. В заетото с един и същи вид труд земеделско население, където няма разделение на занятията и специализиране в различни дейности, хората общуват извън семействата си почти само в мястото на общата релаксация (прословутата селска „кръчма”, „хан”). Но в града това далеч не е така.

И все пак най-характерното за манталитета на града е неговото органично развитие – развитие из-от самото градско общество, основано върху свещената „частна” (фамилна) собственост и „частната” (фамилна) иницативност. Градът израства органично – като растение, защото семействата могат да предават абсолютно свободно и суверенно своите домове и имущества на потомците си и да решават самостоятелно разгръщането, промяната, развитието на своите „дела”, „предприятия”. Градът „дирижира” своето развитие сам – автономно. Той е произведение на своите „стари граждани”, „патриарси”, а не на „държавата”. Именно разрастването на предприятията на „старите граждани” определя всмукването в техния общ дом на нови граждани, които биха могли постепенно да се „задомят” в него. Ето защо автентичният град е концентрична структура, в ядрото на която има неизменен „стар център” и породени от неговия просперитет натрупващи се „аугменти”.

Страшен разрушителен удар върху града – върху целия му манталитетен профил, за който говорих, е намесата на една тежка централна държавна администрация в него, едно „планиране” на живота на автономно – от самите градове – създадената мрежа между тях. Това е тоталитарното руиниране на града. В тоталитарните условия (виждаме го от следите на неотдавнашната ни история) градовете се превръщат в централизирано конструирани села – поселения, които тоталитарната държава буквално създава в местата на (бившите) градове. Със социално-инженерните си проекти за икономическия профил на отделните градове – проекти, чиито автори вече не са гражданите, а тоталитарната държава – именно тази, последната започва да „дирижира” миграционните процеси към и от града – техния социален тип, обем и т. н. А това руинира две най-фундаментални основи на града, за които говорих: свободното предаване, унаследяване и развитие на семейните „предприятия”, което е в основата на отговорния и съхранителски етос: аз съм отговорен пред и за името на „своята фамилия”, за стабилността на нейния „бизнес”, лично отговорен съм (и затова зрял, предпазлив и внимателен) за промяната му. Но какво значение има вече моето фамилно име след като с него не е свързана една автономно създавана и поддържана традиция. Аз съм син на баща си, внук на дядо си, правнук на „отеца-основател” само биологически. Аз обаче нищо решаващо нито мога да наследя, нито свободно да развия и изменя от тяхното. Държавата „дирижира”, държавата предопределя живота. Собствените имена на гражданите се оголват от фамилиите си. Какво значение, че си – например Иван „Буров”, Георги „Чапрашиков” и т. н.Ти не можеш да наследиш, да понесеш, да разгърнеш нищо „Бурово” или „Чапрашиково”.

В централно дирижираното село, в което превръща града тоталитарната (комунистическа) държава се руинира и другата базисна негова основа – свещената частна (семейна) собственост. За тоталитарната държава фамилните домове на гражданите се превръщат чисто и просто в заварения „сграден фонд”, с който тя може да разполага както си пожелае, успоредно с увеличаването му в струпваните предградия и „жилищни комплекси”. Потребностите на централно населяващата (бившия) град тоталитарна държава, могат да изискат настаняването на привлечените в града нови хора. И ето: във фамилния дом пристигат, без да имат какъвто и да е дял от историята му – „квартиранти”. Тази (тоталитарно-комунистическа) дума е изключително характерна за превръщането на града в централно заселвано село. След като в стария градски, фамилен дом става законно да се заселват „квартиранти”, той наистина престава да бъде „дом” и става – „квартира”. Гражданите, включително старите домовладелци, обитават вече „квартирни площи”, каквито обитават и хилядите централно изсмукани от селата и провинцията държавни работници. Де-фамилиаризират се и се вцепеняват от вещна амнезия старите градски къщи. Достолепният дядовски бюфет, пианото на бабата, гардеробът на „госпожата”, докосвани, размествани, пипани от „квартирантите” престават да бъдат „домашни” вещи, да имат памет – „подивяват” и униват. Дори след „освобождението” от тоталитарната им „мобилизираност” старите градски къщи излъчват немощ, сякаш са заболели в предходния период от интериорен алцхаймер и с подобни, буквално прегазени бивши домове са пълни старите центрове на нашите градове.

Най-страшното е, че десетилетното прекъсване на органичния живот на града го лишава от имунната му система и след града-централно заселвано село, днес ние сме свидетели на разрастването на един друг – след-тоталитарен тип псевдо-град, който бих нарекъл град-бежански лагер. Град, в който, подир пролетаризираните селяни, докарани по-рано в него, днес доживяват унилата си старост техните родители, приютени там от умиращите крайградски села, или пък намират безбиографичен и безперспективен „подслон” побегналите от разрухата и безработицата на цели региони, нови „столичани по неизбежност” (ситуацията у нас днес).

Невъзможно е в едно общество да се възпитават „традиционни” и „европейски” ценности без наличието на един от родилните топоси на европеизма – града.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“ (1988); „Религиозно-философски размишления“ (1994); „Философски опити върху самотата и надеждата“ (1996); „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“ (1998); „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“ (2002); „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“ (2005); „Светът на Средновековието“ (2012); „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“ (2012); „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (2015); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018); „Бог е с нас. Християнски слова и размисли“ (2018); „Политико-исторически полемики. Европа, Русия, България, Съвременността“ (2019); „Метафизика на личността. Християнски перспективи“ (2020). През 2015 г. е постриган за иподякон на БПЦ. През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“.
Предишна статияКризата на вестниците
Следваща статияСлед скандала „Марковска“

1 коментар

  1. Точно така, да ползваме играта на думи: топосът на Вазов – Сопот днес наброява има-няма 4000 души, дори няма действаща гимназия според местна информация. Хумусът на постсоциалистическите градове бе отвят надалеч, а на негово място се изсипа сгурията от увисналите без държавно планиране и „реализация на корнишоните в Сибир“ ДЗС-та и ТКЗС-та. Какви „граждани“, извозвани всяка есен по полските масиви, карани да вадят моркови, трета ръка, да обират полугнили домати „българска консерва“ и да събират прахоляк из царевичака… Но нашето възрожденско общество все пак е имало Цариград, Виена и дори Венеция за пример, стъклописите в Кордопуловата къща в Мелник свидетелстват, а по стените на Ослековата къща в Копривщица са изписани в медалиони най-големите тогавашни градове. Градът в западната цивилизация от времената на описаното Средновековие в книгата на Жак льо Гоф е наистина често вън от цитаделата, възникващ върху руините на на само една римска сграда. Дори и в Мелник, наброяващ допреди стотина години 14 000 души, днес има по няколко къщи, вдигнати между стените на само една разрушена сграда. Римски арени, базилики, дворци са били ползвани като външни сигурни стени на вътрешни сбутани миниатюрни двуметрови жилища, подобни има на Златната уличка в Храдчани. Но точно катедралите са се извисявали и са се виждали от 25 километра ( тази в Реймс). Готическите катедрали пресъздавали божията хармония и райски поселения тук на земята, но същевременно са паметник на гражданската съобщност, на желанието да направиш нещо, знаейки много добре, че няма да дочакаш завършването му. Поколения майстори каменоделци ( средната продължителност на живота била едва 40 г.) предавали на децата си знанията, те – на своите деца и така поколения наред. Жителите на Кьолн непосредствено след разрушенията на Втората световна война, отново се събрали около катедралата и дали пари за нейното възстановяване. Днес нашият храм Александър Невски се руши отвътре, а е само на сто години … кои са нашите днешни горди граждани? Седемдесет години най-красивите улици в София съзнателно бяха занемарени. Целият квартал зад Синаготата, километри с красиви сгради по Пиротска, по Симеон и Екзарх Йосиф , по Бачо Киро и Будапеща , по Христо Ботев, покрай женсикя пазар бяха напълно и умишлено оставяни да се рушат, падаха балкони, падаха цели стени, за да се убие духа на старото население в столицата, тези буржоазни изедници! Докато Варшава бе въздигната от пепелищата, в стария си вид,то най-красиви сгради, великолепни образци на европейска архитектура, цели улици на мястото на колосалните сталинистки грозни колоси от двете страни на Ларгото, били заличени до основи по нареждане на брадясалите каскетлии, слезли по цървули от баирите. Днес изключителни фасади с прекрасно сецесионно стилово оформление са напълно унищожени и продължават да се разрушават. Един зверски пример за нео-варварството на екс-милиционерските пълчища във властта е състоянието на банята в Банкя, оловните орнаменти по прозорците на таваните са се свлекли,прозорците са изтърбушени, а мазилката оголва рушащите се стени. Но нима и Софийската баня, стил руски сецесион, погледната откъм Сердика е в по-добро състояние? Някогашните граждани, свалящи шапка при среща с непознат, някогашните фини, ратуващи за страната си, наши интелектуалци, връщащи се тук след образованието си в Европа, за да градят тъкмо по онзи образец, нашите градове, били натирени, утрепани, унизени, малтретирани и гонени в миша дупка до пълно пречупване от антихората, понесли сатанинската петолъчка, понесли призива на Ленин за „безпощадна ликвидация на враговете“ като верую. И какво остана от новото градско население? Останаха онези безрадостни старци с протрити якета за лев,втора употреба, останаха техните комунистически връстници, тикани с луксозни колички в „Токуда“, превъртели бивши ченгета по на осемдесет и девет,но издокарани, алцхаймерно задаващи един и същи въпрос на санитари и лекари по коридорите, завършвайки префърцунено „мерси, шери“. Е , новото в града е пълното преобразяване на гробищата – изчезнаха задължителните шпертплатови червени пирамидки с петолъчки, на тяхно място възникнаха тежки стени с бронзови релефи и статуи.
    Разбира се, вертепите в дървения Лондон отпреди пожарите и от дикенсовите времена, вертепите на Зола и Юго, робовладелските колниални градове из Караибите и новите земи са далеч от хуманистичните идеи на италианските градове от Куатроченто, няма да видим там Петрарка, както няма да видим Тойнби и Букхард в библиотеката на правешкия отрок, шеф на Лукойл. Може би страничка от Винету да изпадне между две мачлета на бистришките тигри. А сградите на стара София отдавна са с пропаднали покриви. То НДК тръгва да се сгромолясва, та…

    В едно пресказание на родопски мохамеданин се твърдяло: Ще дойде време и в София една къще ще струва една заплата. Днес една стара руина зад Халите не струва колкото и квадратен сантиметър от земята под нея, апетитът на новите национално-отговорни капиталисти се насочва тъкмо към тези квартали и там надпреварата за придобиване на имот расте с бясна скорост.