Начало Идеи Гледна точка Градът като място на свободата
Гледна точка

Градът като място на свободата

Калин Янакиев
26.11.2012
4336

kyanakiev

Твърдя, че градът е едно от родилните ядра на европейския манталитет, а така също на голяма част от онези цивилизационни качества и добродетели, които са направили човека на Европа „главен герой” на Новото време. Ето защо нормалният живот и развитие на града са изключително важни за просперитета на една европейска нация, както пък, обратно, руинирането му (под една или друга форма) почти автоматично води до цялостна деградация на националното общество.

Защото градът на европейското Ново време е на първо място недреният топос на свободата. За разлика от селото, което е по-скоро функция на природния ландшафт, вграждащ човека в себе си, закрепостяващ неговия труд към природния цикъл – почти робски успоредяващ го с него, градът на Новото време, възниквайки в дълбините на европейското Средновековие е топос на собствената инициатива на човека. Да, в началото той е не повече от струпаност на (занаятчийски) работилници около пазарните му площади, най-често възникнала на пресичането на главните пътища в една област, но това е, все пак, „струпаност” на хора, които по необходимост трябва да привлекат други хора на пазарите и площадите си. И тъкмо защото е (по преимущество) търговско място, градът е и място, което ултимативно се нуждае от свобода (никакъв пазар не е възможен без свободата) и от правила (защото без правила пък свободата се самоунищожава). Тази „двоица” от своя страна изисква изработването на своеобразен етос – етос, включващ едновременно инициативността и предприемчивостта, но и почтеността, способността да се вдъхва доверие, която става въпрос на чест за успешния производител и търговец.

По-нататък: точно защото е, при зараждането си, занаятчийско-търговски конгломерат, новоевропейският град става и първият топос, който е ултимативно заинтересован от общия си изглед. Ако нашият град трябва да привлече клиенти от различни краища на областта (впоследствие от континента), той трябва да се погрижи за своята „слава”. Ето защо градските „гилдии” са първите, които започват – по израза на Виктор Юго – да „пишат” биографията си с постройки, да пишат с камък. Трансформирането на стария жречески-строг и тайнствен романски стил на съборните храмове във великолепното цветение на различните „готики”, както доказват изследователите, е дело именно на градските цехове и гилдии. Ние – прочутите сукнари от Фландрия, най-състоятелните и проспериращи търговци от Хамбург и Любек „изписваме” своята слава, за да се вижда и да поразява от най-пръв поглед пришълците, украсяваме с гербове и фигури родовите домове на своите родо-началници, за да се зре от всички непрекъснатата, грижливо пазена и съхранявана предавана от поколение на поколение „успешност” на семейното ни занятие. Но най-важното: ние вдъхваме доверие. С грижливо изгражданите връзки със семействата на партньорите и съдружниците ни ние въвеждаме нови кодове на общуване; ние сме доказали, че с едно писмо от домовладиката ни, всеки който внесе определена сума при нас – Фугерите, може да получи тази сума с минимална лихва в кантората на нашите дългогодишни „приятели” в град на другия край на Запада (началото на банковото дело), защото да имаме честни отношения с партньорите е за нас е въпрос на фамилна чест. За да можеш поколения наред да задържиш клиентела, да я привличаш от все по-обширни ареали на континента, ти в никакъв случай не би могъл да си позволиш да направиш „бърз удар” за сметка на качеството на стоката си. Това е пра-правнукът на майстора на коприни от Гент: за да означава това нещо за стичащите се в Гент купувачи всички негови предшественици трябва много строго да са съхранявали не само качеството на излизащите от работилниците му изделия, но най-вече стриктната почтеност на неговия дом. И изобщо, ако в селото общението между обитателите му е буквално „зададено” от природата на населниците му и те общуват по линията на свързването на родовете, които векове се възпроизвеждат върху този ландшафт, в града общуването за първи път става съзнателно конструирано – общуване между хора по повод винаги нови и нови „дела” (предприятия). А това изисква увеличаване и усложняване на равнището на това общуване. Изисква по-нататък, умножаване на формите и топосите на общуването. В заетото с един и същи вид труд земеделско население, където няма разделение на занятията и специализиране в различни дейности, хората общуват извън семействата си почти само в мястото на общата релаксация (прословутата селска „кръчма”, „хан”). Но в града това далеч не е така.

И все пак най-характерното за манталитета на града е неговото органично развитие – развитие из-от самото градско общество, основано върху свещената „частна” (фамилна) собственост и „частната” (фамилна) иницативност. Градът израства органично – като растение, защото семействата могат да предават абсолютно свободно и суверенно своите домове и имущества на потомците си и да решават самостоятелно разгръщането, промяната, развитието на своите „дела”, „предприятия”. Градът „дирижира” своето развитие сам – автономно. Той е произведение на своите „стари граждани”, „патриарси”, а не на „държавата”. Именно разрастването на предприятията на „старите граждани” определя всмукването в техния общ дом на нови граждани, които биха могли постепенно да се „задомят” в него. Ето защо автентичният град е концентрична структура, в ядрото на която има неизменен „стар център” и породени от неговия просперитет натрупващи се „аугменти”.

Страшен разрушителен удар върху града – върху целия му манталитетен профил, за който говорих, е намесата на една тежка централна държавна администрация в него, едно „планиране” на живота на автономно – от самите градове – създадената мрежа между тях. Това е тоталитарното руиниране на града. В тоталитарните условия (виждаме го от следите на неотдавнашната ни история) градовете се превръщат в централизирано конструирани села – поселения, които тоталитарната държава буквално създава в местата на (бившите) градове. Със социално-инженерните си проекти за икономическия профил на отделните градове – проекти, чиито автори вече не са гражданите, а тоталитарната държава – именно тази, последната започва да „дирижира” миграционните процеси към и от града – техния социален тип, обем и т. н. А това руинира две най-фундаментални основи на града, за които говорих: свободното предаване, унаследяване и развитие на семейните „предприятия”, което е в основата на отговорния и съхранителски етос: аз съм отговорен пред и за името на „своята фамилия”, за стабилността на нейния „бизнес”, лично отговорен съм (и затова зрял, предпазлив и внимателен) за промяната му. Но какво значение има вече моето фамилно име след като с него не е свързана една автономно създавана и поддържана традиция. Аз съм син на баща си, внук на дядо си, правнук на „отеца-основател” само биологически. Аз обаче нищо решаващо нито мога да наследя, нито свободно да развия и изменя от тяхното. Държавата „дирижира”, държавата предопределя живота. Собствените имена на гражданите се оголват от фамилиите си. Какво значение, че си – например Иван „Буров”, Георги „Чапрашиков” и т. н.Ти не можеш да наследиш, да понесеш, да разгърнеш нищо „Бурово” или „Чапрашиково”.

В централно дирижираното село, в което превръща града тоталитарната (комунистическа) държава се руинира и другата базисна негова основа – свещената частна (семейна) собственост. За тоталитарната държава фамилните домове на гражданите се превръщат чисто и просто в заварения „сграден фонд”, с който тя може да разполага както си пожелае, успоредно с увеличаването му в струпваните предградия и „жилищни комплекси”. Потребностите на централно населяващата (бившия) град тоталитарна държава, могат да изискат настаняването на привлечените в града нови хора. И ето: във фамилния дом пристигат, без да имат какъвто и да е дял от историята му – „квартиранти”. Тази (тоталитарно-комунистическа) дума е изключително характерна за превръщането на града в централно заселвано село. След като в стария градски, фамилен дом става законно да се заселват „квартиранти”, той наистина престава да бъде „дом” и става – „квартира”. Гражданите, включително старите домовладелци, обитават вече „квартирни площи”, каквито обитават и хилядите централно изсмукани от селата и провинцията държавни работници. Де-фамилиаризират се и се вцепеняват от вещна амнезия старите градски къщи. Достолепният дядовски бюфет, пианото на бабата, гардеробът на „госпожата”, докосвани, размествани, пипани от „квартирантите” престават да бъдат „домашни” вещи, да имат памет – „подивяват” и униват. Дори след „освобождението” от тоталитарната им „мобилизираност” старите градски къщи излъчват немощ, сякаш са заболели в предходния период от интериорен алцхаймер и с подобни, буквално прегазени бивши домове са пълни старите центрове на нашите градове.

Най-страшното е, че десетилетното прекъсване на органичния живот на града го лишава от имунната му система и след града-централно заселвано село, днес ние сме свидетели на разрастването на един друг – след-тоталитарен тип псевдо-град, който бих нарекъл град-бежански лагер. Град, в който, подир пролетаризираните селяни, докарани по-рано в него, днес доживяват унилата си старост техните родители, приютени там от умиращите крайградски села, или пък намират безбиографичен и безперспективен „подслон” побегналите от разрухата и безработицата на цели региони, нови „столичани по неизбежност” (ситуацията у нас днес).

Невъзможно е в едно общество да се възпитават „традиционни” и „европейски” ценности без наличието на един от родилните топоси на европеизма – града.

Калин Янакиев
26.11.2012

Свързани статии

Още от автора