Втората случка от бурния период на ранния  преход, за която обещах да разкажа в предишния текст, бе почти година по-късно.

Пролетта и началото на лятото през 1990 г. минаха под знака на първата – след близо половин век в България – предизборна кампания. Основните опоненти за бъдещото управление на страната се бяха консолидирали: т. нар. „неформални групи“ и възстановените „стари партии“ (Демократическата, Радикал-демократическата, БСДП и БЗНС) най-сетне бяха съставили един (крехък) „Съюз“ на демократичните сили, противопоставен на спешно прекръстилите се в „социалисти“ комунисти. И по-възрастните у нас не могат да не си спомнят, че онази първа предизборна кампания бе доста по-различна от днешните. От страна на „демократите“ тя бе изключително „цветна“ и спектакуларна, изпълнена с невероятна фантазия и искрящо чувство за хумор. Имаше „пърформанс“ на трибуната на още „живия“ мавзолей, в който люде с маски на Тодор Живков и „динозаврите“ от Политбюро махаха на заливащия се от смях „народ“. Имаше (някъде тогава) и някакво конструирано от греди и тел праисторическо чудовище, чиито „люспи“ се състояха от ненужните вече червени комсомолски книжки на столичните студенти. И най-вече имаше много музика – същата, за която две десетилетия по-рано, хора бяха изпращани на изтребление по кариерите в Ловеч. Тогавашните комунисти бяха просто смазани от този „взрив“ на фестивална политическа енергия, от този тотален „движенчески театър“, в който буквално от сутрин до вече се превръщаше центърът на София. Цялата десетилетна „вицова“ субкултура на „соца“ бе превъплътена в „пърформанс“ и скандирания. А това „преустроените“ партийци въобще не го можеха. На искрящия сарказъм на опонентите си те противопоставяха типичната си стилистично-„спъната“ риторика тип „N-ти конгрес на нашата Партия“, сърдеха се, мрънкаха и с това само още повече разпалваха остроумието на „демократите“. Над пространството на казионния „площад Девети септември“ (днес „Ал. Батенберг“) – години наред обладаван от демоните на тоталитарността и буквално окаменяващ лицата и походките на прекосяващите го – бе извършен от групи студенти същински „екзорцизъм“ след като те разходиха през него завързани на канапи детски играчки-танкчета (изпълнявайки така „повика“ на Петър Младенов, че „най-добре е танковете да дойдат“), а след това налягаха на групи по жълтите му павета. Мумийната сянка на лежащото в мавзолея сталинско чудовище бе разтопена от това телесно „разюздано“ развенчаване. Отреденото за манифестиращи „маси“, за „колони“ и изобщо за свръх-персонални ритуални „тела“ поле, отново бе – ритуално-снизяващо – о-човечено.

Какво можеше да противопостави на всичко това чугуноподобното лице на „другаря“ Александър Лилов, което сякаш по природна направа бе лишено от всяка влага и чувство за хумор? Какво можеха да отговорят на това квадратно-мустакатият ген. Добри Джуров и все по-усойно корпулентният „председател (президент)“ Петър Младенов? Те буквало бяха останали оттатък прага на една скоропостижно захлопнала се под носа им епоха. Оскърбено-унилото им каканижене и изреждане на минали „успехи“ съставяше такъв дисонанс с тоталното-телесно, езиково, живописно „красноречие“ на хората от площадите, че в техен собствен интерес бе да го прекратят напълно, да замълчат. Ако трябва да го изразя обобщено-метафорично: политическият „лагер“ на комунистите приличаше на глуповат пенсиониран селски пъдар, попаднал на една маса с артистични подигравчии, които го „поднасят“ за смях на цялата кръчма, а той – почервенял до корените на белокосата си глава – вбесен, че вече не може да ги погне с дебелата сопа, отвръща на остроумията им с банални псувни, с които още повече развеселява „обществото“.

Със същата тъповатост се отличаваха и жалките опити на „бесепарските“ PR-и да изимитират „демократичните“ находки. В отговор на жизнерадостното „седесарско“ лъвче, те родиха някакъв надутобузест четирипръст „Начко“, а в противовес на всевъзможните предизвикателно-остроумни скандирания на „демократите“, накараха свиканите си по спешност партийни „ветерани“ да вопият с немощни гласове абсолютно нелепото „Мно-го сме, мла-ди сме!“

И ето: кулминацията на този пролетен политически „фестивал“ бе грандиозният заключителен митинг на „Орлов мост“. Комунизмът се „разлетяваше“, историята тръгваше, нямаше връщане назад – усетихме онзи следобед ние.

… Два дни по-късно бяха обявени резултатите от изборите. С невнушително, но достатъчно – решаващо – мнозинство печелеше Българската социалистическа партия.

Това бе невероятно, невъзможно, нямаше как да не е фалшификация! Та нали всички ние в столицата виждахме и усещахме: от енергията ни не се бе изпарил нито един грам, тя беше тук – историята продължаваше да обитава нашите улици. Избухването на големият актьор Йосиф Сърчаджиев в нощта на обявяването на неочакваните резултати бе непосредствен израз на това усещане, на тази очевидност. Очевидно – повтарям това – бе, че историята бе тук, при нас, че тя бе започнала. Противното беше направо невъзможно и актьорът отказваше да го приеме.

Но ето защо – спомням си това добре – същинската емоция тутакси след обявяването на резултатите не бе тъкмо потресът. Не бе даже тъкмо гневът. Ако си послужа пак с използваната по-горе метафора, бих казал, че чувството можеше да се оприличи на моментно смайване от особено грубата и особено гръмогласно изкрещяна псувня на пенсионирания пъдар, която за момент смълчава присмехулниците около масата само, за да ги накара тутакси след това да избухнат в още по-ярък букет от „развенчавания“.

Защото още на другия ден вечерта митингът пред НДК, който заяви (и на себе си и на цялата страна), че не приема и няма да приеме обявените резултати, разотивайки се, се раздели на две: едната (най-младата) част от него отиде и окупира Софийския университет (а по-късно и още няколко висши училища), а другата – изпълни и насяда в пространството между тогавашния Партиен дом и днешното Президентство. Малко по-късно разгъна там палатки, твърдо решена да не се разотиде. Докога? Докато естественото, неотрицаемото от никакви „обявени резултати“ не се завърне на мястото си – докато на тръгналата вече история не бъде отново отворен пътят!… Така възникна т. нар. „Град на истината“. През следващите дни той ставаше все по-„гъсто“ населен и буквално, оче-видно показваше, че енергията от предишните седмици не просто не е прекършена, а продължава да бъде в настъпление. „Жители“ на „града“ станаха половината от университетските преподаватели, най-„цветните“ и най-ярки български актьори, писатели, художници. Скоро след палатките насред „града“ акостираха каравани, в едни от които се събираха подписи за не знам-какво-си, от други се ораторстваше. Върху една дори бе поставен кръст и тя се превърна в импровизирана църква (с предстоятел – доколкото си спомням – отец Димитър Амбарев). И най-вече, ден след ден нарастваше „населението“ на „града“ – младо, красиво, умно. Да, именно през онези дни за първи път се заявиха онези, които много години по-късно не се „самоназоваха“, а със зла завист и хулна ирония бяха назовани „умните и красивите“. И които наистина бяха такива.

Виждайки това концентриране на „елита“ на нацията, това умножаване на „града“ в града, ние очаквахме с почти физическа увереност, че „заблудата“ – „грешката“ с обявената победа на българските комунисти, в най-скоро време ще бъде разсеяна и нещата ще се върнат към „естественото“ им русло, тоест към започналата вече „нова епоха“. Та нали тук, в самия център на София, биеше сърцето на страната, тук беше концентриран умът и талантът ѝ, на които не можеше да се противостои! Именно, за да „посрещнем“ по подобаващ начин тази „неминуема“ развръзка, ние, които преспивахме по къщите си, а не в палатки в „града“, всяка вечер преди да се приберем отивахме до площада и чакахме. Чакахме нещо, повтарям, което с неминуемост трябваше да дойде.

… И ето, в една от вечерите бе случката, за която и до днес си спомням. Беше вече тъмно, когато изведнъж ми направи впечатление нещо необичайно. Откъм днешната „Мария Луиза“, завивайки между (тогавашния) ЦУМ и все още непремахнатия белокаменен идол на Ленин, към площада бяха започнали да прииждат хора – върволица, която… буквално нямаше край. Идеше – очевидно някъде там, от гарата, завиваше и не свършваше, не свършваше… „Край – спомням си, че си казах тогава – провинцията дойде, с комунистите се свърши – „Градът на истината“ прерасна в „Държава на истината“.

Само че… много скоро забелязах нещо странно. Въпросната върволица от хора, която действително нямаше свършек, вървеше някак подчертано мълчаливо. Подчертано, казвам, почти смутено-гузно и ставаше вече съвсем мълчалива, когато приближаваше до палатките, караваните, импровизираната църква, минаваше край тях и… отминаваше. Минаваше и отминаваше, минаваше и отминаваше, някъде натам в мрака, незнайно накъде. Тези хора безспорно, безспорно бяха много повече от жителите на „Града на истината“. Ако биха се събрали всичките на едно място, не би ги побрал дори целият площад. Би ги побрал може би само стадион „Васил Левски“. И ето, въпреки – казвам – че бяха впечатляващо повече от „гражданите на истината“, те мълчаха и някак притеснено преминаваха покрай „поселището“ им, избягвайки дори да го поглеждат.

Късно вечерта чух по телевизията: днес, от 22 часа именно на стадион „Васил Левски“ щеше да започне концерт на сръбската „фолк“ певица Лепа Брена…

Натам значи бе потеглил онази вечер тоя народ, който, за момент, бе запалил сърцето ми. И аз не искам да се остава с впечатлението, че – „елитистки“ – моят потрес е бил предизвикан тогава единствено от „естетически“ съображения. Притегателната мощ на сръбската певачка ми открови тогава нещо съвсем, съвсем друго. Историята – откри ми тя – съвсем не е нещо „онтологически“ случващо се и „неотвратимо“. Тя не е съдбоносен свръх-личен ентусиазъм, който има своите независещи от нас „кайроси“. Тя е само нещо, което определени люде се решават да правят, а други остават решени да си го спестят. Защото историята всъщност е нещо непредвидимо, не-континуално, прекъсващо континуалността и значи… неуютно, опасно, травматизиращо. Защо да „влизаме“ в нея, след като можем да останем в непроменливото, в ден-след-дневното, а това ще рече задължително – във вече станалото, в… миналото (каквото и да би било то). В под-земното, в „хтоничното“, в „утробното“ (откъдето идва гласът на Лепа Брена и към което той – подсъзнателно ни зове). И тези хора, дадох си сметка онази вечер – които предпочитат това „подземно“ и „хтонично“, в което сме „маса“, а не „личности“, в което сме „страстни“, а не „разумни“, са повече – изглежда всякога повече. Затова обещанията за „промяна“, за „реформи“ – колкото и да изглеждат за някои окрилящи – всъщност предизвикват винаги повече (мълчалива) съпротива, отколкото ентусиазъм. И затова всички, които ги извършваха в годините на нашия „преход“ се самоосъдиха – знаейки или незнаейки това – на самота и (последваща) омраза, а всички, които им пяха (и им пеят до днес) приспивните песни за „сигурността“, за „националното единение“, за „традициите“ и „българщината“ – макар и дълбоко неостроумни и „неспектакуларни“ – запазиха за себе си „добър спомен“ и продължиха и до днес (под други – „патриотични“ имена) да печелят избори.

… В онази вечер не можех (защото не бях достатъчно близък с големия актьор), но днес – с късна дата и след онази случка от 1990 г. бих могъл да кажа на Йоско Сърчаджиев: „Не, Йоско, те не фалшифицираха тогава изборите. Те изглежда си ги спечелиха. И минавайки край нас, отидоха да слушат Лепа Брена.“