0
1150

Град Йерихон в поетиката на Николай Тончев

Аз съм град Йерихон.
Много палми очите ви мамят.
И реката Йордан мълчаливо се чеше в брега.
Аз съм грешният град,
прокълнат
да е скрито имане.
Аз съм грешният град.
И горчиви водите текат.

„Балада за йерихонския велможа Ахан и Ахиил“

Привлекателният изглед на Йерихон представя само един кратък времеви оазис, в който има всичко за охолен живот не само в пустинята, а и в пренаселените градове – и зехтин, и фитил, и смола, и олтари, и хляб. Иначе, нескончаемата старозаветна история на „града на палмите“ у Николай Тончев не е поетизирана хронология на разрушенията и съгражданията, на триумфите и погромите му. Тя е баладичен разказ за отвесна, извън-времева битка между агресивния блясък на богатството и тщеславието, от една страна, и неговия стоически отпор, от друга. Богатството разделя, разделението поляризира, но вечността размива границите и различията – грехът върви за ръка с правдата, която прилича на него; началото е неделимо от края, от който възниква и който го подяжда и дълбае, както капките дълбаят камъка – не със силата, а с честотата на своите падания. Богатството на Йерихон стои в основата не толкова на разоряването и възкръсването му от пепелта или на една история с начало и край, колкото на едно вековно човешко съществуване, преодоляващо смъртта, но не и страданието. Град Йерихон е средоточието на тази поляризация, но не просто територията, а живият образ именно на пребъдващото чрез правдата и греха страдание – причината за цялото разделение. Затова, макар и низвергван в своето съществуване, той винаги изглежда непоклатим и изкусителен като еротична статуя, която завоевателите му само преобличат ту с кръв и достолепие, ту със злато и пепел:

Който не е стоял в Йерихон, както с гола девица,
който не е потапял до пояс ръцете във злато,
той претегля самичък с теглилка и жребий вините,
той е чист, той е пипал Мойсей за победните лакти.

По-точен и личен портрет на „града на палмите“ едва ли може да се види извън това сбито четиристишие. То подчертава не културата и мирния бит, нито вътрешните междуособици и смените на властта, а отличителните и непроменливи характеристики, с които той пребъдва през вековете на възход и разруха. Тук е съсредоточена основна част от полярния образ на вечността на човека: еросът и мамонът, от една страна, и плътната аскетична самота, в която се стопява всеки вледеняващ допир с изкушенията на греха. Макар триптихът да визира едно от многобройните му превземания от ветилеца Ахиил по времето на цар Ахав през ІХ в. пр. Хр., Николай Тончев обхваща неговата история от основаването му около 8000 г. пр. Хр. Поетът индиректно засяга дори новозаветния Йерихон в отделно стихотворение извън триптиха, посветено на срещата между богаташа Закхей и Христос, според Евангелието на св. ап. Лука (19:1-10). Триптихът обаче локализира вековната драма на „града на палмите“, когато според Трета книга на царете: „в дните на цар Ахав… ветилецът Ахиил съгради Йерихон; върху първородния си син Авирам тури основите му и върху най-младия си син Сегуб тури портите му…“ (16:34). Неговата вина е богатството, неговата вечност е живият, тръпен стоицизъм. Йерихон е обектът, върху който се гради, върху който се и руши – затова разоренията му са като семена, от които възрастват и избуяват новите-стари изкушения и страсти, с които всеки следващ завоевател разрушава стените му и става негов господар:

Но царете от Изток пристигат и свирят тръбите
и мигът за раздяла с Раав
(щом проклинам)
дойде.
Не, не мога
да спирам метежа. Превземам стените,
ставам цар в Йерихон
рано сутрин
на седмия ден.

Раав е блудница не само защото символизира Египет, а и защото се е заселила в къща, построена в градската стена на Йерихон, което я прави агент на враждебните сили, раздробяващи на пясък мазилката и камъка – вход в неговата невинност. Както шест дни, сиреч шест царства на Израил, изгряват и залязват сред заревото на кръвта и отблясъка на меча, така на седмото утро и Ахав се възцарява в „града на палмите“.          

Тук е град Йерихон.
А войските отвън обикалят.
Те са мъртво пияни –
от четирсет години
са прави.
Хора с поглед на роби
преминаха брода ми кален,
те не пеят победните песни,
дъхът им е равен.

Победите в битките за Йерихон не предизвикват възторг, не учестяват пулса и дъха, не се увенчават с триумфа на завоевателите. Те само внасят и генерират в него различните форми на греха – алчност, омраза, блудство, грабеж, разврат, светотатство. Разорението обаче не носи смърт на живия град, а само трупа вина, че е; че „прииждащите вълни от пясък“, символизиращи настъплението на тълпите, не го скриват от лицето на земята. Плътните библейски основи на поетиката на Николай Тончев му позволяват да „разиграва“ духовни състояния по целия емоционален спектър и да обхваща както големи общности, така и личности, и топоси, и състояния. Да премества оптиката и кадър по кадър да наставя като в каданс драмата на Йерихон. Една не само външна панорама на обсадата, а и локално фокусиране върху емоционалния вид на завоевателите блестящо внушава духа на цялата батална сцена от многовековната му драма. В нея липсват есхатологични интермедии, които да загатват, че Страшният съд е последен. Той е вечен и ако пренесем тази драма извън стените на града, не може да не ни впечатли разпростирането ѝ върху други имена, събития и местности в стихосбирката „Ахасфер“. „Градът на палмите“ разширява границите на своето незавидно битие и един „орлов“, синоптичен поглед към него неминуемо ще ни отдалечи и от единия, и от другия бряг на река Йордан. Но именно в него сублимира онова безразличие към съдбата, което едновременно се доближава до екзистенциалната апатия, равна като пустинния пясък, и до нирвана, лишена обаче от просветление, от бодисатва:

Аз лежа. Повален.
И поглъщам огромните камъни.
Аз събирам преди да израстна
в грамада
огризки.
Все едно ми е
кой плю,
кой вика
и кой хвърли пламъка.
„Аз лежа и мълча и не мисля и нищо не искам.“

Заглавието „Нирвана“ на това стихотворение от триптиха изразява една особена трагическа ирония, локализирана в точния цитат от „Степ“ на Разцветников („аз лежа и мълча и не мисля и нищо не искам“). Тук си струва поне да маркирам онези „тихи“ влияния на Разцветников, обозначаващи центровете, около които гравитира драматизмът не само на Йерихон, а и на други одухотворени библейски обекти в поетиката на Н. Тончев – топоси и фигури. „Светът е засада“, както казва Разцветников – непредвидима, безлична и агресивна даденост, която те издебва, защото не можеш да я обозреш и провидиш:

Светът не е друго, а просто едно безразличие.
Той вижда живота, а тича за гроба – за ада.
Ще мисли… Ще спира. Ще тича. Ще мисли. Ще тича.
И тичайки, някой изскача: „Светът е засада!“.
Защото не гробът виси като меч над главите ни,
а ние го търсим. И ние висим върху мрака му.
Вселената свършва, щом свърши и нашето скитане.
И нова пустиня, и нови животи ще чакаме… 

Откроилото се тъждество „пустиня = живот“ в последния стих не е случайна алюзия с „Пустинята на живота“ на Н. Райнов. Но тук обхващащият поглед е от последна позиция на обобщаване (равносметка) на предела, до който се стига както в екзистенциален, така и в морален аспект. Ъглите на сцепление са изравнени, опозициите са изгладени, а с това и ценностите са нулирани, обезсмислени. Съществуването, каквото и да е то, е ровене сред пустинните пясъци, на което сме обречени от люлката до гроба. А попаднем ли на „скритото имане“ Йерихон, целият съюз от противоположности се превръща в непосредствено битие и възжеланият вечен живот потъва в релацията „грях-праведност“, пораждайки избавителен и същевременно мъчителен копнеж по смъртта. Тези противоположни категориални парадигми у Николай Тончев са в такова изчистено съчетание, щото след множеството разорения този несбъднал се копнеж по смъртта екстрахира онова чувство на вина, което със завоевателите на Йерихон се задълбочава и разраства като зараза, стигайки до най-далечните пред-екзистентни дълбини. Там, където нито вечният живот, нито смъртта са стартирали още, но равносметката от бъдещето е вече зададена в блестяща мета-каузална релация – вечността предизвиква самоидентичност, която се локализира във виновност, която пък поражда страдание. А в Йерихон си дават среща именно грехът и праведността. За тях, както споменах, възмездието е едно – страданието, лишено от избавление, от край, от смърт. Този дух на Йерихон се разпростира върху цялата стихосбирка на Николай Тончев. Сред неговите граждани ясно се открояват невинният Йов и грехопадналият Ахасфер, като в различна степен около тях гравитира цялата библеистична персонажна структура на поезията му. Но центърът ѝ е Йерихон и пейзажът около него. Може без уговорки да се каже, че завоевателите на „града на палмите“ заразяват невинността на Йов с вината на Ахасфер. Йов и Ахасфер – поетът ги събира зад стените на Йерихон и по блестящ начин разширява проблематиката във „вечните поеми“ на Н. Райнов, по-специално в „Ахасфер“. Хилядолетията са обособили една само-идентичност на Йерихон, която разоренията му не са в състояние да изтрият и да превърнат в смърт и в която обаче няма радост и благодарност към Бога, а вечност, с каквато е проклет и Ахасфер: 

Но Исусе, Ти, който тогава обичаше всички –
не разбрах за какво ме остави да тровя света.
Колко хора мечтаха да тлеят вековете ми сити.
Аз съм просто нещастен, Исусе, аз съм просто нещастен.
Аз съм само това, за което умират с тревога,
и човеци умират, и дъхът им умира след тях.
Аз съм просто виновен, вината врата ще отвори,
и ще влязат във мене със писък, и ще рухна сред смях. 

Град Йерихон не е Вавилон, не е нито Содом, нито Гомор. Неговото разорение не е унищожение. Йерихон е личен град, вътрешен град. Точно това го прави вечен. Но в неговата вечност е и неутешимостта му, тъй като доколкото съществува само-идентичност във вечността, тя е обречена на неуморно пътуване сред съдбата, за която няма свършване отвъд – тя си остава вечна и неизчерпаема чрез изкушенията си. Доколкото съдбата е телеологична цялост, в Йерихон тя протича в духа на скитника Ахасфер. Неговото скитничество е трагическо самопознание, в което грях и праведност, разорение и съграждане взаимно се допълват, затова то си остава болезнено. Тяхната вечна единност се осъществява единствено по пътя на страданието: 

Но не мога да спра, и пътувам. Вече зная Земята,
знам какво е човекът, духът, най-приятното тяло.
Имам всичко, но, Боже! Изчисти в паметта ми вината,
и ми дай утешител – само ден преди първия залез. 

Отсъствието на Утешителя, на Параклета – тази ключова библейска фигура – преди първия залез, сиреч преди първата смърт, приближава Йерихон до онзи Ахасфер, който у Н. Райнов трябва да понесе цялата история на човечеството – с неговите падения и възходи, с неговата глупост и прозорливост. Съвсем не е случайно, че в началото на самата сбирка, иначе концептуализирана посредством образа на проклетия Ахасфер, е поставен епиграф с думите не на кого да е, а на Йов: „Душата ми се отегчи от живота ми; затова ще се предам на оплакването си, ще говоря в горестта на душата си“ (Иов. 10:1). Именно град Йерихон е мястото на срещата между двамата. И ако в последната 12-а част на „Ахасфер“ у Н. Райнов е зададено приближаването на Утешителя с прошката, която ще донесе Христос, у Николай Тончев Утешителят все още остава в молитвения стон, избликнал от горестта на Йов. Но на тези топли и сложни връзки между двамата поети този текст не може да отдели по-голямо внимание.

Според някои археолози Йерихон е най-старият град в света. Вярно или не, поетът го извежда от историческото време и одухотворявайки го, разглежда въпроса за смисъла не на живота или смъртта, а на вечността. Животът не предлага алтернатива на страданието, а смъртта не е изход. В този смисъл стихосбирката „Ахасфер“ не може да се причисли към религиозната ни поезия. Неслучайно е жанрово формулирана и като поема. Тя е постмодерно продължение-диалог с всеобхватните търсения на Н. Райнов, разгърнати и извън неговите „Вечни поеми“. Решена в контекста на персоналистичната антиномия „Йов – Ахасфер“, тя включва и множество библейски герои, но преди всичко с тяхната символна стойност. Историческата атрибутика в поезията на Николай Тончев представлява само фон на онези вечни духовни категории, на които се дължи и историята на човечеството.              

Румен Шивачев (Институт за литература, БАН) е литературен историк, изследовател, поет и правнук на д-р Кръстьо Кръстев. Съставител на книгите „Алеко Константинов – вечният съвременник” (2006), „Д-р Кръстев в писмата си” (2007), „Боян Пенев. Неизвестни писма до Спиридон Казанджиев” (2007) и др.