27 септември 1918 г. е преломна дата в българската история, която бележи началото на политическа инструментализация на противопоставянето, чиито незарастващи рани все още усещаме. Историята устойчиво се обръща в трагедия, без да е в състояние да я елиминира.
Късно вечерта войниците в Радомир се разотиват да спят. Донякъде успокоени. На заранта е срещата им с представителите на политическите партии, пред които искат да изкажат всичко, насъбрало се в душите им през трите години в окопите. А то не е малко. Вечерта на кюстендилската гара също не е спокойно. Тълпата настоява да се разтовари един композиран влак и да тръгнат към София. Накрая свалят оборудването на Школата за запасни офицери в Княжево (оръдия, картечници), за да натоварят войниците. С което брожението стихва.
27 септември, петък, е по стар стил Кръстовден, голям християнски празник. Сутринта политиците, сред тях и Стамболийски, отиват на гарата и виждат, че тълпата от войници се е увеличила. Държат се речи. Пръв говори Стамболийски, опитва се отново да успокои войниците. Обяснява, че трябва да се изчака, тръгват преговори за примирие в Солун. И е редно да се върнат по частите си, да дойде примирието и тогава – до дни – да се разотидат по домовете си. Войниците са изнервени, недоволни. Мнозина крещят, че не щат да се бият, някои дюдюкат, чуват се възгласи „долу“.
Стамболийски е недоволен, случилото се не се връзва с ролята му на „народен водач“.
След него говори представителят на социалистите – д-р Никола Сакаров. Казва на войниците, че в тази тежка ситуация и социалистите са с правителството, че трябва да се изчака. Чуват се гласове, че сигурно тесните социалисти са на друго мнение. Реакциите са разнопосочни.
Тогава думата взема военният министър – генерал Сава Савов. Говори като началник – усеща се, че думите му имат авторитет. Признава, че армията е разбита и демобилизирана, тя няма сили да воюва. Войниците го наобикалят, молят го да прати влакове и веднага да си идат по домовете. Моментът е труден. По данни на Щаба на армията в безредиците участват около 5000-6000 души от цялата 850 000 армия. Ала споменът за болшевишката революция в Русия е пресен. Всички искат нещата да се уредят мирно и тихо. Затова военният министър е толкова отстъпчив. Малко по-късно Райко Даскалов, верен сподвижник на Стамболийски, се приближава да ген. Савов и го упреква в мекушавост – войниците трябвало да се върнат по частите си. Можело още да се използват срещу противника. Генерал Савов заявява, че явно той не познава психологията на падналите духом (войници), по-добре да не се бърка в тия работи. След разговорите народните представители и военният министър заминават с автомобилите си за Кюстендил – смятат, че там обстановката е по-напрегната, докато в Радомир ситуацията е успокоена. Военният министър издава заповед да се пратят в Радомир влакове, които да приберат пушките на войниците. Целта е да са разоръжени, когато минават през София. В същото време, пак по данни на Щаба на армията, групи войници се събират в софийското поле и то се превръща в огнище на бунта.
Подир обед в района на радомирската гара се струпват около 15 000 души. Очевидци пишат, че „полето гъмжи като кошер, дето се рои“. От Кюстендил се връща с кола и Райко Даскалов. По свидетелства поведението му е коренно променено. Изглежда някак патетично приповдигнат. Отива сред войниците и ненадейно обявява България за република. Мнозина от тях направо не вярват на ушите си.
Той мотивира действията си с купища неистини – цар Фердинанд е вече низвергнат от престола и е напуснал страната, династията е свалена, правителството е подало оставка и е избягало… Сменя речника си – вече говори за кожодери и експлоататори. Така през септември 1918 г. над България надвисва руската сянка на октомври 1917 г. Изниква агитатор, претендиращ да е българския Троцки. Ала за да успее, му е необходим български Ленин. И Райко Даскалов намира такъв в лицето на Александър Стамболийски.
Оказва се, че предварително е написал позив, който отпечатан, пуска сред войниците.
В него той зове за мъст и разплата в София – срещу „кожодери, кръвопийци и думбази“. Зове войниците да не сдават пушките си – „противникът е слаб, няма хора на своя страна“. „А който иска да бъде пребит като псе, нека сдаде пушката си“. Твърди, че след демобилизацията щели да изловят войниците поединично и да ги качат на бесилката.
Писан на пишеща машина, позивът е размножен на хелиограф.
Четен е много патетично от самия Райко Даскалов. По свидетелства след всяка ударна фраза тълпата вика: „към София, към София… Да мъстим!“. После: „Да живее Райко Даскалов! Да живее Стамболийски! Да живее републиката!“.
От Радомир се разпращат телеграми, в които Стамболийски е обявен за председател на временното правителство, а Райко Даскалов за главнокомандващ.
До днес не е ясно защо Райко Даскалов (и Стамболийски) се впускат в този опит за метеж, подсказан ли им е той отвън. Паралелите с болшевишката революция и немското влияние в нея се натрапват. В подобни случаи всяка вражеска сила залага на най-радикалната групировка. В България – това е фракция от Земеделския съюз. Интересното е, че и двете крила на социалистите (широки и тесни) се дистанцират от войнишкия бунт. След няколко години Стамболийски с половин уста признава, че е подкрепил „Радомирската република“, защото искал да покаже на Съглашението, че в България има и други настроения. Истината обаче е, че войнишкият бунт връзва ръцете на българската делегация в Солун и тя безпрекословно приема наложените ѝ условия.
И така: в 21 ч. вечерта на 27 септември от Радомир се бие телеграма до София: „Утре ида с войските на републиката и не отговарям за последствията. Райко Даскалов“.
В столицата добре съзнават, че положението е наистина тежко и може да прерасне в сериозно кръвопролитие. Подготвя се план за отбрана.
А къде в това време е Стамболийски? Тук е най-интересната част от историята. Стамболийски е на гара Кюстендил и, общо взето, е в неведение. Детайлите са известни от спомена на младшия подофицер Михаил Минев, тогава телеграфист (разказът е публикуван през 1938 г. във в. „Мир“).
През целия ден социалистът д-р Сакаров и земеделецът Стамболийски разговарят с войниците. Сакаров ги убеждава да мируват – скоро ще има влакове и ще си идат по домовете. Те са герои, извършили са чудеса по фронтовете. Стамболийски също държи патетична реч, но усеща, че е все по-малко харесван. Нацупва се. Чуват се и спорадични възгласи: „да живее Стамболийски“, но мнозина го псуват, а неколцина, с натъкнати на пушките ножове, даже го търсят из тълпата, за да го убият.
Той изглежда объркан, разколебан. И така до 17 ч., когато помощник телеграфистът го намира с думите: „От гара Радомир търсят Стамболийски и заплашват“.
Тук събитията получават неочакван обрат. Стамболийски заръчва на телеграфиста: „Кажи. Тук е Стамболийски“. Той телеграфира, а от Радомир пак питат: „Кой е?“. На третия път Стамболийски се усеща и казва: „Телеграфирай. Тук е Кобилата“. Тогава от гара Радомир нареждат: „Само Стамболийски да остане на апарата и онзи, който работи на телеграфа“. Изгонват от канцеларията войниците, нахлули там, както и всякакви външни лица.
Тогава Даскалов телеграфира: „Днес, 27 септември, бившият цар Фердинанд, династията и правителството са свалени. България е обявена за република“.
Стамболийски пита: „Не е ли прибързано?“.
Даскалов отговаря: „Точно навреме е!“.
Стамболийски пак пита: „С каква сила разполагате?
Даскалов: „Около 15 000 въоръжени войници. На всяка цена трябва да дойдеш тук!“
Сетне му обяснява откъде да мине за Радомир, че пътищата били опасни.
Така Стамболийски тръгва към „Радомирската република“. Съгласява се да прави преврат, да влезе в ролята на българския Ленин. Преди това обаче нарежда на телеграфиста да извади лентата от апарата. И да я изгори. За всеки случай. Явно се бои от последствията.
На 28 септември Стамболийски е в Дупница – оглежда обстановката. Там е точката за отстъпление на деморализираната армия към вътрешността на България.
В това време преговорите в Солун непрекъснато се отлагат. Иронично питат Андрей Ляпчев той знае ли кое правителство на България представлява.
Дали това се отразява на тежките условия, наложени на България? Със сигурност.
В същото време в София получават сведения за настъплението на още две-три хиляди разбунтувани войници. Стигнали са Владая, окупирали са селото, въоръжават се с пушки и бомби от съседните складове.
София е обявена за обсадена крепост с военен комендант полковник Александър Протогеров. Войната е прераснала в гражданска.
Друга група войници стига с влак до Захарна фабрика. Там юнкерите от Княжево са се окопали за отбрана. По данни на разузнаването Райко Даскалов изпровожда войниците с думите да опожарят София, тоя Содом и Гомор. Казал ли го е наистина? Трудно е да се каже. Ала две години по-късно – през 1920 г. – Стамболийски започва да повтаря същата библейската метафора, заканва се да срине греховния столичен град, опълчващ се срещу селото.
Юнкерите имат оръдия. Дадена е заповед за стрелба. Изстрелват, според сводките, 71 снаряда по влака с войници. Братя стрелят по братя. Някои от войниците се предават, други хвърлят бомби, стрелят, на свой ред, по момчетата в окопите. Накрая бунтовниците са задържани и разоръжени. Отделят подстрекателите, които вкарват в Централния затвор, другите са изпратени в София и оттам са върнати по домовете им. Решението на правителството е да се действа внимателно, за да се избегне революцията.
На място намират много оръжие, бомби, разпилени чували с храна – всичко от складовете в Радомир. Разказват, че полето около гарата в Радомир било осеяно с брашно от скъсани чували, а също и с купчини захар. Местните хора също отмъкнали кой каквото може от разбитите складове. Така възникнала прочутата радомирска боза – от просо, но с много захар.
На 28 септември София продължава да е крепост в обсадно положение. Особена тревога буди концентрацията на въоръжени бунтовници около Владая. Говори се за щурм на София от армията на Райко Даскалов. Правителството на Александър Малинов взима мерки. Изгражда се отбрана по Александровския мост ( западно от Княжево). Бунтовниците се точат като от мравуняк, свидетелства генерал Коста Николов, общо са около 6 000-7000 души. Проблемът е, че в София няма боеспособни части за отбрана – само юнкерите и две германски роти. Останалите войници са по болниците или извън строя. На 29 и 30 септември се водят сражения по Боянския редут и край Павлово. Бунтовниците са предвождани лично от Райко Даскалов. На 30 септември в понеделник гражданите, уплашени, чуват изстрели, отекващи съвсем близо до столицата. Никой не спи, по къщите не свети. Всички са нащрек.
В ледствие на безредиците са прекъснати и телефонните, и телеграфни връзки със Солун. Едва през нощта на 29 септември правителството прехваща радиограма от Андрей Ляпчев, че военните действия се прекратяват. Разпръсват тази вест с позиви от аероплани. Има и призив от всички партии, разпространен пак от самолетите: „Бунтовете ще унищожат България“.
Някои от войниците се отказват от сраженията, бягат от Витоша през Люлин планина и оттам по домовете си. Остават обаче две групи бунтовници – край Княжево и Горна баня. През нощта срещу 1 октомври идват още войници откъм Радомир, групират се край Мошино и Голямо Бучино.
На 2 октомври частите на правителството минават в настъпление, завземат височините около Перник. Бунтовниците са разбити, правят се проверки по селата за укрили се войници. На 3 октомври правителствените войски тръгват в атака към Радомир. Срещат съпротива, но инициативата е вече в техни ръце. Бунтовниците са разпръснати, бягат в различни посоки. Райко Даскалов също се укрива – в с. Лиляч, Кюстендилско, при познат учител дружбаш. После, което е още по-интересно, е под опеката на съглашенски войски и с техен камион заминава за Солун. Никой, по време на цялата тази „Радомирска република“, не знае къде пребивава (или се укрива) Стамболийски, главата на временното правителство. Така, от пръв опит, той доста неуспешно влиза в обувките на Ленин.
В същото време правителството взема официално решение групите от войници, престъпили клетвата си, лутащи се в посока Сливница, Петрохан или Самоков, да се разоръжават по пътя и да се пращат по домовете им. Само да не се пролива кръв. Вечерта на 2 октомври абдикира цар Фердинанд. Първият спомен на новия цар Борис е за топовни изстрели, които съвсем не са салюти. Води се гражданска война.
На 4 октомври Борис III чете в Народното събрание манифеста по възкачването си на престола. Разбунтуваните войници масово се отправят по домовете си, понякога по пътя вършат изстъпления. От фронта се връщат бойните полкове. Постепенно обстановката се нормализира.
Равносметката от братоубийството е следната: 86 са жертвите от частите, верни на правителството. 381 жертви има от страна на бунтовниците. 5245 са пленените и разоръжени войници, впоследствие пуснати на свобода.
Голямото българско братоубийство се отлага. Само временно. Пет години по-късно същите събития ще се повторят през погромите от септември 1923 г. Вече с повече жертви. Повечето от действащите лица са отново същите. Външният фактор е по-различен. Ала всичко това е тема на отделен размисъл.
