За народната душа – със симпатия и надежда
Ако искаме да разберем защо патологичното политическо на днешна България е в тези размери и защо днешното ни заболяване е в тази степен на изостреност, болезненост и хронифициране, нужно ни е да се замислим за причините, основанията, генезиса.
Защото днешната драматична и травматична реалност е преди всичко болест на душите ни. В днешните дни никой от нас не е здрав или пощаден от болестта. Всеки от нас е в диагнозата.
Политическото (ни) заболяване, наречено „несправедлива” обществена система и „чужда, не наша” страна, е преди всичко болест на умовете и мислите на мнозинството българи. Заболяване, хронифицирало не само в тези 24 години демокрация, а започнало развитието си във времето на комунизма, властвал 45 години над страната ни.
Ключът за днешната ни драма и съдба се крие в психологията на комунизма, която просто се трансформира в нова форма в годините на тъй наречения преход.
Неизречените публично или изречените плахо страхове на българската „народна” душа стояха и стоят вътре в нас и като всяка система от тревоги, стаен гняв и осъзнато безсилие разрушаваха и разрушават съзнателните действия за промяна. Другото име на излекуването, което би ни освободило от миналото.
Комунизмът бе преди всичко система от забрани с тесен процеп от позволени „права” с ритуална, бутафорна, но не и реална стойност. „Комунистическата народна демокрация” бе преди всичко свят на споделени шумно и манифестирани „радости от свободата”, носещи дълбоки ценностни драми на хората с индивидуалистично мислене и самооценка за нещо повече от единицата „строител на новото общество”. „Задължението” да бъдеш „горд строител” за пред света и вътрешните изживявания да бъдеш циник в тесен кръг или в кухнята създадоха у мнозинството българи едно наистина двойно душевно счетоводство. Едно раздвоение на изживяванията, което с времето се трансформира у много хора в примирение със статуквото. У други, едно малцинство, това състояние на постоянен натиск на средата над душата на „анонимния” човек доведе до съпротива, която ги изведе извън България. Трети, ние, останалите и избрали да живеят в България – едно днешно растящо малцинство, продължаваме своята битка с живото минало.
Масовият „строител на новия свят” емигрира в себе си, затвори се. Съгради „света на правилното лице и правилните думи” и се заключи в себе си. Прибра в „мазето на душата си” погнусата от безсилието. Оживява, креейки душевно. Живее (само) материално. Не-масовият „строител на новия свят” направи същото, но с цената на вътрешни съпротиви и компромиси заживя като самозаточил се „дисидент” и тайна (понякога и за себе си самия) опозиция в малкото пространство на ограничените си избори на изкуство, култура и религия, шепа приятели.
Логично и естествено комунистическата идеология смачка и „опитоми” християнството и мюсюлманската вяра. Божиите заповеди бяха затрити като ценности и омаломощените души бяха жертвани пред амвона на новата религия – комунизма. Спасението от истинско индивидуално спасение на души се превърна в оживяване на тела без души. Драмата на душата при комунизма е описана прекрасно от Асен Игнатов в книгата „Психология на комунизма.
Затова срещата със „свободата, демокрацията и плурализма” на 10 ноември 1989 г. бе радостна, светла, пълна с надеждата, но се превърна в началото на една драма. Голямата драма на психологическата адаптация на травматизираната народна душа да живее по „новому”. Но по новому не се заживява за миг или за седмица преход.
Много бързо ранените и еуфорични българи бяха „посрещнати” от залпове реалност. Стрелбата бе като във война. Травматизираните души бяха „малтретирани” от Лукановия банкрут, Виденовата зима, драматичните инфлации, пирамидите, декапитализирането на националното богатство, цунамита от лансирани преуспели победители. Серия от действия, която ни изведе (едва събудили се от еуфорията и надеждите и с току що покълнали в душите ни свободни мечти) в света на ужаса, наречен „капитализъм”.
Стрес подир стрес, епизод след епизод – „продуцентите” произведоха един „сървайвър”, който телевизиите не са и помирисвали. След този психологически и физически сървайвър „посткомунистическият” българин бе смачкан, надеждите му – сринати. Събудилите се „роби” бяха натикани в окепазената мечта „посткомунизъм”, наричана от пропагандата „демокрация” или „капитализъм”. Върху българите се изсипа и порочното, разгулно модерно слово на новата преса. Флагмани, лидери и „вестоносци на новото” смазаха едва показалото се желание за обществен разговор и самоочистване от страховете. Натикаха го обратно в тъмните ъгли на мислите ни. Пропагандатори на „модерното” минаха с валяка на думите през душите ни. И гордо продължиха, оставяйки „париите” в несретната роля на победени наивници. И им се надсмиваха през медиите с цинични демонстрации на незаслужено богатство и всекидневен, битов цинизъм. Отново мачкайки душите.
Сега да се погледнем отново отстрани – след 45 години самозатвореност в страхове, чувство за тревожност и вина, едва събудили се за надеждите и честното говорене пред себе си, ние бяхме „натикани” в „новата реалност” – без сантименти и емпатични грижи.
Непожелалите да бъдат в тази „душемелачка” напуснаха България. Тези, за които погнусата бе непоносима и способността да поемеш огромен риск в живота си бе „нормално” действие, си тръгнаха. Между един и половина и два милиона българи – млади, неконформисти, несмачкани „завоеватели” на „чуждите светове”.
Мимоходом ще спомена за един от най-значимите психоаналитици на ХХ век – Виктор Франкъл. Неговата теория, наречена логотерапия, и най-вече неговата „практика” на евреин, преминал през концентрационните лагери Кауферинг, Тюркхайм и Аушвиц, намират израз в книгата му „Човекът в търсене на смисъла”. Тя описва престоя му в лагерите и истинските причини за физическото оцеляване на затворниците. Липсата на ценности, около които „личността да се групира, обедини”, кара мнозинството затворници да се предадат и да загинат в ужаса на лагерите, а други, „непредали се” – да оцелеят сред същия този ужас.
„Ценността на екзистенцията произтича от отговорността – готовността на личността да участва в света, независимо от обстоятелствата. Отговорността, мислена логотерапевтично, е многоизмерна и изисква по-скоро гъвкавост, отколкото праволинейно посвещаване на една кауза. Отговорността означава ангажиране с ценности, а ценностният свят е достатъчно голям, за да предложи възможности за достоен живот дори и при най-тежките условия.”
Паралелът между живота в концентрационния лагер и комунизма не е случаен. Макар и не толкова драматично, битието на масовия „строител на новото общество” и затворника в концентрационния лагер си приличат в своята обреченост и постоянния, екзистенциален въпрос дали физическото тяло и душата ще оживеят в ужаса на малкия им свят.
Именно отсъствието на ценности и поругаването на „изконното” са трайната драма на душите ни днес. Необговорените страхове ни запращат в днешната налудност. И ако искащите промяна са „луди и болни” в очите на другите – „доволните в малкото” и крепителите на статуквото, то напълно вярно е и обратното. Патологичното разделение на „болни” крепители и „болни” революционери е логично продължение на болестта на българската душа.
След такава дълга, упорита и „резултатна” терапия няма как да сме други освен тези, които сме! Травматични, застрашени, затворени, наивни, разделени, омерзени, мразещи, необичащи се и „необичани” от света.
Посткомунистическата психология на българина днес е продукт на дълбоки и неслучили се оттласквания (моменти на очистване през мисли, думи и действия). Близо 70 години след началото на комунистическия експеримент, извършен над народа ни, е останал само един „траен елемент” от системата за натиск – пропагандата на лъжата. За този дълъг период върху всички нас са се изсипали милиони лъжи. Лъжи, които имат една единствена цел – да набутат отново навътре в душите ни всяка мисъл за свобода на личността и освобождаване от миналото. Като милиционери на изхода на затвор – с палките на лъжата, примитивното слово и купените души – днешните противници на промяната бият по всяка свободна мисъл, с ожесточение, с омраза – в тотална война със здравия разум и хуманността.
Невидимостта на тази битка с душите на българите само засилва у нас чувството за непрекъсната 70-годишна война на българския комунизъм срещу народа. Днес опакована като война със Сорос, Запада, неправителствените организации, индивидуалните права на гражданина, с младостта и образоваността. Окопна, партизанска война срещу всяка мисъл за различност – със средствата на медиите от XXI век.
В 2013 г. в България се случва за първи път опит за обществено преосмисляне на страховете, наследени от родителите ни и „произвеждани” от всекидневното ни битие. Протестът на 2013 г., невижданата му продължителност имат своето просто обяснение. Това не е протест – това е публична сесия на самоанализ. Българите искат да изхвърлят от мислите си наследени, придобити и насилствено насаждани им през медиите страхове, гузности, неслучили се мечти и блянове, търсейки глътка въздух.
2013 г. е само началото – сесията на публичния самоанализ продължава. Болният (или поне част от неговото То) пожела да оздравее и да се отдалечи от депресивното свое Аз, осъзна го като причина за трагедията си.
Разговорът, започнал с въпроса „Кой?”, е дълбок, травматичен публичен размисъл за погубените ценности. Пеевски е митологизиран екстракт на размислите и самоанализа на българите защо и как стана това, което стана. Защо днес сме такива? Как да напуснем през публичните действия и изживявания „лошото” вчера, което се оказа и „лошото” днес? И как да влезем в „утре” с по-малък товар страхове, гузности и неизречени мисли.
2013 г. е началото на драматичен период от историята на полу-случилата се „модерна” България. Става дума за модерността, започнала в 1900 г. с публикуването на книгата на Зигмунд Фройд „Тълкуване на сънищата”, един забележителен труд, който окрили световната психология, философията и изкуството в търсенето на скритите механизми на функциониране на човешката душа и колективното битие.
В две забележителни изречения Фройд поставя „рамката” на днешните драми, около които се върти животът ни:
Истината ще ви направи свободни.
Повечето хора не желаят истински да бъдат свободни, защото свободата натоварва с отговорност, а повечето хора се плашат от отговорността.
Нашата битка за освобождението на душите и думите от миналото е свързана именно с истината и несвободата. Войната на „не-робите” за душите на „робите” е война на мислите за други мисли. Сложността на ставащото днес у нас граничи по мащабите си на една „гражданска” война за освобождение на душите. Войната на гражданите за своето право да имат избори.
Гледайки със симпатия към самите себе си, ние можем и трябва да намерим вяра и надежда, че болната (ни) душа търси своя брод към истината и реалността. Към отговорността на колективното То пред съдбата си, пред себе си и забравения Господ.
2013 г. – фаталната и началната. Годината на едно отлагано и болезнено самопознание през болки, съмнения, колективни обвинения и надежди за оздравяване.
Тихата битка на осъзнатите будители за осъзнаващите се и неосъзналите се започна. Осъзнато, с фронтове, с невидими амуниции и видими жертви.
Битка, която можем да наречем гражданска война за душите ни.
На главната страница: снимка на Васил Гарнизов
