Резонен е въпросът защо Бойко Борисов, вместо да свиква пресконференция с целия актив на ГЕРБ, не сезира сам прокуратурата, щом е убеден, че снимките са фалшифицирани.
След пресконференцията на Борисов в публичното пространство се нароиха множество коментари. Целта на този текст е да изведе по-различен интерпретативен ракурс, който да разгледа как изградената специфична култура на публична комуникация на премиера се позиционира спрямо възприятията на политическата среда и как тази култура, ако си послужим с понятийния апарат на Алмънд и Верба, би могла да повлияе върху когнитивните, афективните и оценъчните нагласи на гражданите към политическата система. Затова нека най-напред да обобщим основните тези, които гравитират в различни посоки и са артикулирани до този момент: Борисов вложи силен емоционален заряд в своята реч и позволи недопустимо смесване между емоцията и политиката. Разпространените записи не са монтаж, защото няма как да се монтират нецензурните думи, и извикват съмнения за тежка политическа корупция по върховете на изпълнителната власт. Премиерът сам опроверга предишните си изказвания и потвърди, че е водил телефонна кореспонденция с Васил Божков. Публикуваните снимки вероятно са монтаж, те са компромат, който може да е изготвен от Божков, Цветанов или някой друг, за да дестабилизира ГЕРБ преди изборите, и с нищо няма да навредят на управляващата партия. Напротив, компроматите окончателно ще сринат доверието към Борисов и той ще загуби изборите. Данните, оповестени от Васил Божков, показват, че на него и на премиера трябва да бъдат повдигнати обвинения в корупция.
Основен проблем в политическата комуникация на премиера е, че той не може да направи онова разграничение между публичната и частната сфера, което още древните римляни са обозначили с термините res publica и res privatа. Когато той твърди, че го подслушват в тоалетната, не може да се оспори правото на неговата индивидуална автономия, доколкото това право е конститиурано в рамките на личната сфера. От друга страна, министър-председателят е политическа фигура, а публичността е неотменим атрибут на политиката. Институционалната позиция, докато тя съществува, не може да бъде отделена, абстрахирана от личността, която я заема. Борисов е премиер с кратки прекъсвания за достатъчно дълъг период, за да може да даде своя отпечатък върху облика на институцията. Без референция към Хабермас, в една по-свободна форма може да се каже, че периодът е достатъчно дълъг, за да може специфичният стил на Бойко Борисов да наложи структурни изменения на публичността. Те започват с легитимацията на обикновения политически език, който е близък и разбираем за народа. Последното десетилетие показа, че този език е мощен инструмент на когнитивно равнище, чрез който в народното съзнание се формират маркери, отграничаващи силната лидерска фигура, продажните елити, политическите врагове; нещо повече, сам по себе си този език е маркер за идентификация на лидера с народа. Основен проблем в сгрешената PR стратегия е внедряването на абсолютно същата стилистика в сферата на голямата политика във вътрешен и в международен план, където политическата култура съхранява традиции и нагласи с консервативна устойчивост и резистентност спрямо опитите за промяна. Навън езикът на тялото може да се приеме като компенсаторен механизъм спрямо отсъстващата езикова подготовка на Бойко Борисов, като негова перманентна маргинална характеристика; вкарването му във вътрешната политика обаче говори най-малкото за бедност на изказа и на въображението, за неспособност за публична артикулация и аргументация на ясно изразена политическа линия. Политическото говорене разполага със силата на публичната трибуна и оттам лесно може да отправи всякакви пропагандни внушения. Следователно компромат от типа на публикуваните записи и снимки едва ли ще окаже негативно въздействие, ако действията на даден политик са безупречни. Ето няколко примера: малък детайл от пресконференцията беше признанието на Борисов, че слуша чалга. Когато говорим за формиращата се гражданска култура, една от линиите, трасиращи обществените нагласи, би могла да бъде отношението към слушането на чалга. Ако се окаже, че снимките не са монтаж, премиерът би следвало да докаже произхода на парите; респективно ако тези пари са законни, няма да настъпят последствия и ще се потвърди тенденцията за дискредитация на авторите на компромата; ако са незаконни обаче е логично правораздавателните органи да влязат в своите правомощия. Резонен е въпросът защо Бойко Борисов, вместо да свиква пресконференция с целия актив на ГЕРБ, не сезира сам прокуратурата, щом е убеден, че снимките са фалшифицирани. Компроматът, истинен или изфабрикуван, ще има последствия поради високата гражданска чувствителност към политическата корупция. Многото пари, чалгата, вулгарните изрази, притежанието на собствено огнестрелно оръжие са атрибути на една специфична прослойка от българското общество, която възникна в първите години на прехода и дори създаде определена субкултура, завоювала си мястото на неотменим атрибут на социалния субстрат. Сега моментът е важен за премиера, доколкото той е поставен пред гранична ситуация, и доказателствата, че не принадлежи към споменатата субкултура в една нормална среда биха имали значение за бъдещата му политическа кариера. Същественото обстоятелство в нашия случай е, че средата съвсем не е нормална. Днешните компромати се вписват в цяла верига от минали и със сигурност от бъдещи копромати. Не един български политик е взимал пари и е водил луксозен живот. Но има само един български политик, за когото съществуват подозрения, че е кадрувал в съдебната власт, без това да окаже съществен ефект върху неговия имидж.
Анализът на културните стереотипи в политическия живот няма да е пълен, ако от него отсъства отрицанието като обща характеристика на публичния дискурс. За недоверието на гражданите към политиците, партиите и институциите се е писало много. Не по-малко се е писало и за появата на нови политически проекти, които стъпват върху това недоверие, манипулират го, постигат политическа мобилизация, влизат във властта и на даден етап залязват, за да бъдат последвани от поредната нова вълна. Това е проблематика, която едва ли се нуждае от ново разработване. Очертаният механизъм на perpetuum mobilе работи успешно и в българските условия, за пореден път той ще докаже своята ефективност на парламентарните избори. Компроматът срещу Бойко Борисов засега не е толкова страшен, погледнат през призмата на политическите последствия; напротив, той естествено се вписва в спецификата на средата. Логично, опонентите заляха премиера с отрицание, а премиерът заля опонентите си със същото отрицание, вписващо се в координатната система на политическия процес и на гражданската култура. И още нещо, в тази схема на утвърдени културни стереотипи отрицанието служи като инструмент на политиците, позволяващ им автоматично да артикулират цяла поредица от станали вече общоизвестни празни означаващи, за да отиграят с рутина поредната криза. Манипулацията и пропагандата намират своето естествено място в политическото говорене и затрудняват отчленяването на предложенията за реално решение на проблемите от обобщаващата голословна фраза. Сблъсъкът на политическите остриета на отделните партии работи в своето дискурсивно измерение, а не в сферата на идеите. Скандалът не е извънредно събитие, а естествена част от политическото ежедневие. Обществото е свикнало да живее в скандал и в нападки между парламентарните противници. Възникнала е своеобразна скандална политическа култура, тя вече е придобила статут на социална норма, управляващите и опозицията са си изградили конвенционални стандарти за публична реакция. Гражданският отговор на отрицанието също е отрицание. Неговите последствия се свеждат до протестния вот, неучастието в избори и ниската степен на легитимност на политическата система. Ако метафорично погледнем на публичното пространство като на някаква сакрална територия, то всички обстоятелства, изброени дотук, говорят за неговата перманентна профанизация. Тя намира израз в следните измерения: първо, нормата се нарушава от най-висшата инстанция, която по дефиниция участва в нейното сътворяване и съблюдава спазването ѝ. Второ, получава се преплитане на териториите на профанното и сакралното пространство, предизвикано от неудачен опит за интимно сближаване, от прекъсване на социалната дистанция. Трето, изчистеният образ на шамана, задължително облечен в бяло по време на свещенодействието, бива очернен от компрометиращи факти и обстоятелства, изцяло присъщи на чуждата за него профанна сфера. Четвърто, публичният език притежава своята тежест по силата на това, че той живее в покоите на сакрума, всяко излизане извън тях го профанизира и респективно го олекотява. Пето, себеотрицанието, т.е. отрицанието вътре в границите на сакралното пространство, е белег за профанизация. Споменатите метастази на публичността предопределят гражданския отговор като продукт на политическо позициониране, което рефлектира афективните и оценъчните нагласи. Ефектите могат да бъдат разнопосочни – от подкрепа до цялостно отхвърляне на дискурсивната стратегия на премиера, и несъмнено тези ефекти до някаква степен се определят от доминацията на определен тип политически и културни разбирания. Когато не се намери адекватното място на политическата система като част от социалната, е съвсем естествено да възникнат обществени турбуленции, чиято посока засега остава неизвестна.
