Начало Идеи Гледна точка „Граница“ на Емил Тонев
Гледна точка

„Граница“ на Емил Тонев

6088

Книгата „Граница“ на Емил Тонев, излязла в първо и единствено издание през далечната 1993 г., стои като километричен камък в началото на новата българска литература след промените. Първият километричен камък. Това сега е забравено, но така беше. Книгата съдържа краткия роман „Граница“ и четири новели – „Огледало“, „Завеса“, „Едем“ и „Сомбреро“. Самият автор определя своите новели по следния начин: „Едем“ е дълбоко повлияна от библейската притча за търсенето (и ненамирането) на Рая. Ако малко се взреш отвъд любовната история в „Огледало“, ще видиш доста очевиден, но обърнат наопаки цитат на Изход. „Завеса“ се заиграва с древноримската митология на фона на късния соц. „Сомбреро“ е взето почти директно от древногръцката митология и мотива за трагическата грешка и вина, както и кой трябва да поеме отговорност накрая.

По романа „Граница“ навремето беше направен филмът „Граница“ (1994 г.), който предизвика огромен скандал и беше забранен за излъчване по държавната телевизия директно от Генералния щаб на Българската армия. В този филм, с участието на Наум Шопов и Петър (Чочо) Попйорданов, изиграха първите си роли в киното Мариан Вълев-Куката, Елена Петрова, Васил Василев-Зуека, Мариус Куркински, Ути Бъчваров.

Емил Тонев със своя брутален реализъм знае какво прави в писането. (Впрочем, негови преподаватели в университета са били Клео Протохристова и Младен Влашки.)

До дни издателство „Лексикон“ ще пусне на пазара във второ издание тази важна книга. Добре е да се помни първият километричен камък, добре е да се знае откъде тръгна новата българска литература.

По този повод аз направих с Емил Тонев едно интервю. Ето интервюто:

Емил Тонев:

„Граница“ е моето лично сбогуване с гадния комунизъм

Какво си спомняш за времето, когато излезе романът „Граница”?

Помня, че докато го пишех, в магазините нямаше нищо – нито за ядене, нито за пиене, нито за писане. Храната и хартията бяха лукс, ако някой е забравил, да му припомня. Как сме се оправяли, не знам. За сметка на това тежахме доста по-малко от сега, бяхме адски стройни пичове. Управляваха ни прясно преименувалите се комунисти и докато крадяха на едро (както после се разбра), дрънкаха на дребно нещо за социална демокрация, равенство и братство. Но ние не ги слушахме, само си викахме: свърши се, още малко и всичко ще се оправи, още три-четири, максимум пет години. Какви наивници сме били, а?

„Граница“ всъщност беше моето лично сбогуване с гадния комунизъм, с военщината, с милиционерщината, с простотията на оня строй. Нещо като катарзис, очистване от мръсното минало. В края на 80-те бях решил да се чупя от България. Само не и през „зелената“ граница, естествено, много добре знаех какво ще ми се случи, ако опитам. Копелетата там бяха железни и много настървени. Мислех нещо за екскурзия до Прага, после с влака до Храдец Кралове и оттам пеша в Австрия – някъде през планината. Бях изчислил нещата, а и чешките граничари не бяха като нашите. Но дойде 10-и ноември. И аз реших да остана, защото в мен се роди надежда. Не само в мен.

Между 90-а и 93-а година нещата като че се пооправиха, магазините се напълниха и сякаш нещата тръгваха в очакваната посока. После на власт дойдоха пак ония, с Жан Виденов начело, и малко след като излезе „Граница“, държавата отново фалира. Магазините уж вече не бяха празни, обаче заплатите ни станаха 5-6 долара. Месечно. И така… Между другото, неотдавна пътувах с кола от Австрия за Чехия и минах през Храдец Кралове. Както се сещаш, там вече няма нищо, което да прилича на граница, само навигаторът ти казва, че си минал от една държава в друга. Майтап.

Как се посрещна книгата? Критиката реагира ли, каза ли, че това е важна книга?

Не помня тогава да е имало някаква критика. Сякаш никой не усети, че и „Граница“, и новелите вътре са повече метафори, отколкото истински истории. По вестниците излязоха някакви преразказвателни дописки. Те предизвикаха само гневни писма, че българският граничар такива лоши работи не може да е правил, че българинът не е такава гад, каквато го описвам, и прочее глупости. Макар че никой от моите герои не е съвършената гад, гарантирам – всеки има свое оправдание за действията си. Нещо повече – най-страшният убиец в „Граница“ всъщност е най-интелигентният и най-симпатичен от всички – неслучайно го игра Чочо Попйорданов, светла му памет.

Сега да ги питам тия апологети на българския човек какво мислят по въпроса. След мутрите, килърите, наглите, крадците, убийците, насилниците на старци по селата. И след по-голямата част от политиците…

„Граница” е първата ти книга. Какво си мислеше Емил Тонев тогава, след дебюта си, за писателското поприще и какво си мисли сега, след 25 години?

Емил Тонев тогава си мислеше, че е написал своя социално-политически катарзисен текст и идва време да пише друг тип литература. По-интимна, по-общочовешка да я наречем. И да се изхранва от нея и от сценарии за хубави филми, може и за смешни сериали, няма лошо. Не ми се получи. От литература никой не може да се издържа. От сценарии за кино също, освен една шепа хитреци, които окупираха парите и не пускат почти никого до тях. Майната им. Затова и 90 процента от българските филми са безкрайно жалки, а ония, които приличат на нещо, са по-скоро средновати подобия на новото румънско кино. 

Филмът „Граница“ е сниман в Кладнишкия манастир. Чувал съм, че докато са вървели снимките, църквата е била покрита с брезентово чергило, вярно ли е това? Разкажи някой спомен около снимките. Имаш ли представа какво се случи оттогава с манастира? Ходил ли си там напоследък?

А, това също е показателен случай. И за това ни плюха, напълно неоснователно. Търсихме място за снимки и Кладнишкият манастир много ни заприлича на стара гранична застава, а и е близко до София. Затова го избрахме. Манастирът преди снимките беше една изоставена от всички (включително и от Църквата) съборетина. Едва се крепеше на основите си, беше потънал в бурени и мръсотия, а в него не живееха монаси, а мишки, плъхове, оси, паяци. Ние го укрепихме, стегнахме, изчистихме, измазахме, сложихме врати и прозорци, за да заприлича на нещо обитаемо. Вярно, че го боядисахме в сиво-зелен милитъри цвят, но по-добре ли е да го оставим на тухла? Църквичката беше единствената що-годе крепяща се сграда, но нея не сме я използвали за снимки. Само й поправихме вратата да се заключва и я покрихме цялата с маскировъчно платнище, за да не я нараним с нещо, докато снимаме екшън сцените. Вътре влязохме само веднъж, за да се прекръстим и да се помолим за успех на филма. Твърдя, че след снимките манастирът беше в много, много по-добро състояние, отколкото преди да се появим. Скоро не съм ходил там, но разбрах, че отново е манастир. Слава Богу!

Разкажи повече за скандала около филма, той бе спрян за излъчване по БНТ.

Беше 1995-а, мрачното време на марионетката Жан. Филмът си беше минал по кината, и то доста успешно, днешните български филми могат само да мечтаят за толкова публика. Никой дума не каза, вероятно защото глупаците по принцип на кино не ходят. Дойде време БНТ, като копродуцент, да го излъчи в програмата си. И… изведнъж разбрахме, че от Генералния щаб на армията се обадили и забранили да се пуска филмът. От телевизията, по стар комунистически обичай, се спекли и казали: „Ми добре…“ Побесняхме. С режисьорите Илиян Симеонов и Христиан Ночев отидохме в Генщаба. Там едни напушени генерали си говореха на „другарю“, влизаха, излизаха, гледаха ни лошо и ни обясниха, че българският войник никога не е правил такива гадости и дрън-дрън, особено тая содомия с козата вече е направо… Тогава аз им казах: „Господа, искам да ви уведомя, че, първо: всички истории във филма са истински и ако трябва, ще ви доведем очевидци, като за някои неща ние сме очевидците. И второ: това с козата наистина е малко измислено, защото действителната случка не е с коза, а с постовата немска овчарка на военното летище край Чешнигирово. И содомитът не е един, и актът не е еднократен, а в него са участвали половин взвод олигофрени барабар с ефрейтора в продължение на месеци. Искате ли свидетели?“

Другарите пушиха цигари и дрънкаха празни приказки за велик е нашият войник още известно време и накрая си тръгнахме. Горе-долу по същото време премиерът социалист Жан Виденов друсаше хоро в Копривщица, макар току-що да му бяха докладвали, че край София е изгорял армейски камион с всичките 14 войничета вътре. Нещо да кажеш?

Тогава бях оперативен журналист в най-големия вестник и с колеги от другите медии дигнахме такава джабала, че телевизионерите се принудиха да излъчат филма. Заради излъчването обаче явно на някои тв труженици им бяха трили сол на главата, защото след това те, сякаш за отмъщение, го скриха и не го излъчиха повече. Нито веднъж, 13 години – до смъртта на 45-годишния режисьор Илиян Симеонов, когато изтупаха касетата от прахта и от кумова срама го почетоха именно с „Граница“. Светла му памет на Илята, не доживя да си види филма втори път по националната телевизия, напук на наградите и признанието.

За мен новелите ти, особено „Едем“ и „Сомбреро“, са сред най-доброто, писано на български в новелистичния жанр, хайде да не използвам думата „шедьовър“, нея я използвах достатъчно покрай „Калуня-каля“ и получих достатъчно укори за това от най-високите академични олимпи. Защо загърби тази линия от творчеството си?

Ако някой друг ми беше казал тези думи, щях дълго да се смея. Но понеже ми ги казва Деян Енев, ще отговоря: не страдам от излишна скромност, но и нямам себе си за голям писател. Даже не се наричам писател, защото не се издържам от писане, а от интериорен дизайн. Новелите са нещо, което ми се удава, може би защото обичам да има драматургия в текста, да има развитие, обрати, изненади. Това предполага обем. Не съм дорасъл до късия разказ и не знам дали ще дорасна. Просто пиша изключително рядко. Да блъскаш по клавиатурата ден след ден, година, две, три, да издадеш книга и… да получиш хиляда лева хонорар? Сори, но ми се вижда обидно. Толкова взема един бояджия за около седмица труд. Уважавам бояджиите, аз самият съм майстор, ехе… Но мразя да ме обиждат.

А сега накъде, Емил Тонев, след няколко книги и няколко филма зад гърба си и след хиляди журналистически публикации? Има ли светлина в тунела?

На втория въпрос: не. Хич нямам желание да си кривя душата – просто или аз съм сляп, или светлина в тунела няма. Говоря за духа, културата и възпитанието на този народ, с единични изключения. Иначе с яденето и пиенето ще се оправим.

На първия: да пишеш упорито, всеотдайно и редовно, а после да си постваш безплатно умнотиите във фейсбук, трябва да си едното от двете: или сигурен, че някой ден историята ще те оцени, или графоман. Аз не съм нито едното. Затова ще си копая другата градинка. Пък някой ден, ако усетя непреодолима нужда да разкажа писмено някоя история, може и да седна пред компютъра. Но съм спокоен, че дотогава няма да липсвам никому. Спокойствието е хубаво нещо.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора