Публикуваме един от разказите на Д. Х. Лорънс, чиято кратка проза не е позната в България. Сборникът е първи опит да се съберат на едно място образци от различни етапи в неговото творческо развитие.

ЗА Д. Х. ЛОРЪНС

Скръб за младите,
че Лорънс почина
неподирен от Англия.

Уилям Карлос Уилямс,
„Елегия за Д. Х. Лорънс“ (1934)

Събитията в живота на писателя Д. Х. Лорънс (1885–1930) вече добиват яснота и може да се каже, че читателите и критиката поне в англоезичните страни са направили по-голяма крачка в разбирането си за тази предизвикателна и противоречива личност. През 1992–1997 г. излиза биографията на Лорънс в три тома, подготвяна от на Университета в Кеймбридж. Автори на изданието са Джон Уортън, Марк Кинкед-Уийкис и Дейвид Елис. През 1979–2001 г. същият университет издава събраните писма на Лорънс в осем тома. През 2011 г. излиза впечатляваща библиография с изследвания за Лорънс, подготвена от Уорън Робърт и Пол Поплавски, а през 2016 г. Андрю Харисън подготвя още една внушителна, този път еднотомна биография.

Количеството изследвания, посветени на Лорънс, трудно може да се обхване и както правилно отбелязва Реймънд Уилямс, в нея могат да се намерят напълно противоположни теории, които да не са лишени от свое основание. Уилският философ марксист продължава, че отказът да се отдели личното от социалното е част от Лорънсовия „триумф в репрезентацията“. Може би е странно, обаче пак Уилямс допълва, че все пак не бива да се надценяват политическото и икономическото послание на Лорънс и знанията, на които то се опира, както не бива да се надценяват индивидуализмът и идеализмът му.

Огромният читателски и критически интерес към Лорънс, който не пресеква близо столетие след смъртта му, не обхваща всичките му произведения. На най-голяма популярност се радват романите; разказите и поезията му са по-малко известни; драматургията, пътеписите, есеистиката и другите жанрове, в които работи, се познават главно от специалисти. Картините му в днешни дни са почти непознати.

Навярно първият въпрос, който човек трябва да си зададе преди да представи такъв автор, е: На какво се дължи тази дълготрайна слава?
Твърде опростен отговор, който може да бъде подходящ за мнозина прочути творци, е, че всеки намира по нещо за себе си в произведенията на Лорънс. Критиката все още не е успяла да разгадае по безспорен начин многопластовото значение на творбите, да обясни сложната им символика, да разплете психологическите мотиви, да изясни автобиографичните препратки и да изложи очарованието им на своята дисекционна маса. Самият Лорънс казва в „завета“ си, в своето последно произведение „Апокалипсис“: „Една книга живее дотогава, докато остава непроумяна. В момента, в който бъде проумяна, тя внезапно умира. … Една книга живее само дотогава, докато пробужда чувства в нас, и то пробужда различни чувства; докато я намираме за различна всеки път, когато я прочетем“.
Малко по-сложен, но не и достатъчен отговор би бил, че срещата с една ярка и предизвикателна индивидуалност, която не свени пламенно да изрази и защити своите убеждения, може би невинаги е облагородяваща, но несъмнено е плодотворна…

Краткият земен път, нестабилното здраве, мъчителната неудовлетвореност в личен и в професионален план не попречват на Лорънс да остави огромно и разнолико литературно наследство, като той умишлено се противопоставя на възможността да бъде категоризиран и да му се поставят етикети. Художественото произведение трябва да говори самò за себе си и за извънлитературната реалност и освен това при Лорънс то се възприема като динамична величина, която отразява развитието на твореца.

Признанието идва едва след смъртта му, но – по думите на Джон Уортън – за добро или лошо всеки от неговите съмишленици неизменно откроява различна страна от творчеството му и се опитва да наложи своята версия като единствената валидна, съобразявайки се с личните си интереси и вторични цели. Това е и една от причините сравнително по-обективните прочити на живота и творчеството на Лорънс да се забавят.

Закъснелият интерес се дължи и на не особено удачната критическа рецепция. Изглежда, че главно от традиционно морално и религиозно естество са мотивите на авторитетния критик и писател Томас Стърнс Елиът да заклейми произведенията на Лорънс в своята книга „Подир странни богове“ (1934) и неговото мнение ще забави  преоценката на Лорънсовото творчество. Елиът счита, че Лорънс е твърде откъснат от традицията и че няма достатъчно интелектуална и обществена подготовка. Както преди, така и сега звучат най-малкото своенравно думите му, че Лорънс е „неспособен да мисли според това, което обикновено наричаме мислене“ и че е „действително болен човек“. Всъщност за мнозина писатели с по-беден произход Лорънсовият начин на възприемане и усвояване на жизнения опит ще се превърне в модел, достоен за подражание.

Разсъждавайки върху тези злополучни обвинения, Джефри Майерс в крайна сметка приема, че Елиът просто не е познавал достатъчно житейския опит, образованието, религиозното възпитание, интелектуалните интереси и естетическите възгледи на Лорънс. Достатъчен е обаче само поглед към библиографията с изследвания, посветени на Лорънс, която е над осемстотин страници, за да усети дълбоката потребност от преосмислянето на неговото творчество.

Откъде тръгва неговият житейски път? Лорънс е роден в Ийстууд, в дома на Артър и Лидия Лорънс. Баща му работи като миньор във въглищните мини, а майка му е учителка. Постоянните семейни кавги, на които синът им е свидетел, се дължат както на простодушието и грубостта на баща му, така и на амбициите и образоваността на майка му.

Още съвсем млад, Д. Х. Лорънс става запален читател, спечелва стипендия от областния съвет и впоследствие завършва гимназията и университета в Нотингам. Няколко години работи като учител, преди да се посвети напълно на писателското поприще. Първите му запазени творчески опити са от периода 1905–1906 г., а първите му публикации са през 1909 г., подир срещата му с писателя Форд Мадокс Форд, който по това време е редактор в английското литературно списание „Инглиш ревю“.

Освен пътуванията, някои от решаващите събития в живота на Лорънс са смъртта на майка му в края на 1910 г.; срещата с бъдещата му съпруга Фрида Уийкли през 1912 г. (подобно на Ибсеновата Нора тя оставя съпруга и децата си, за да съедини живота си с този на Лорънс, оженват се през 1914 г., семейството няма деца, а животът им често ще изглежда бездомен заради странстванията или изгнанията); първият сблъсък с цензурата през 1915 г. по повод на „Дъгата“ – романът излиза през септември, продажбите са спрени през октомври и през ноември идва забраната, а натискът за редакции и заплахите от съдебни процеси ще продължат да следват писателя през целия му живот.

Отношенията на Лорънс и съпругата му не могат да се нарекат безметежни. Изневерите на Лорънс, от една страна, кавгите и властолюбието на съпругата му, от друга. През 1919 г. семейство Лорънс заминава в изгнание. Изгнаничеството отново се оказва неизличимата пробойна между Аза и неговия истински дом, защото същностната тъга от тази раздяла не може да бъде превъзмогната. Той се нарежда между другите именити англоезични модернисти „в изгнание“, сред които са Джеймс Джойс, Езра Паунд, Томас С. Елиът и Хенри Джеймс. След 1922 г. семейството живее най-вече в Италия и Съединените щати, но за известно време пребивава в Цейлон, Австралия, Нова Зеландия, Мексико и най-сетне във Франция.

През август 1924 г. Лорънс получава първия си белодробен кръвоизлив, месец по-късно умира баща му; малко след това, през февруари 1925 г., Лорънс за пореден път се разболява тежко – този път едновременно от тиф и пневмония; през март става ясно, че е болен и от туберкулоза, която ще отнеме живота му пет години по-късно, а той ще се бори с нея, като не я споменава. Поне външно ще живее с обичайната си несломима жизненост до своя последен ден. Ще търси високи места с по-чист въздух, където да се разхожда и да работи, ще се връща отново и отново към Средиземноморието или към американските прерии, места, където помни, че е бил по-щастлив, по-спокоен и по-здрав.

Може би е парадоксално, но опитите на лекарите да му забранят да работи и да се среща с хора, техният стремеж да го накарат само да си почива и дори да постъпи в санаториум – по думите на Лорънс – имат далеч по-пагубно въздействие върху него от каквато и да било болест.
Той предпочита с впечатляващо мъжество да се уповава на сетното зрънце дълбоко в себе си, което чудотворно да продължава да живее; желае да живее и да умре където и както сам избере.
Три от прочутите му романи са публикувани до 1920 г.: „Синове и любовници“, „Дъгата“ и „Влюбени жени“ (и трите вече са преведени на български).
През октомври 1926 г. Лорънс започва да работи по своето най-прочуто произведение, романа „Любовникът на лейди Чатърли“; писателят се надява да издаде „по-обществено приемлива версия“ и работи по такава до март 1928 г.; завършва три различни варианта до отпечатването на романа през юли 1928 г. във Флоренция. Нецензурираната версия ще бъде издадена в САЩ и в Англия почти едновременно през 1960 г. след шумни съдебни процеси. В Англия Реймънд Уилямс участва на страната на Лорънс; прочутият критик Франк Реймънд Лийвис, един от главните поддръжници на Лорънс, отказва да участва; не участва и Томас С. Елиът.
Това е произведението, което в оставащите му две години живот ще донесе на автора повече приходи отколкото всички други негови произведения взети заедно, въпреки впечатляващото количество пиратски издания из целия свят.

Последните прозаични творби на Лорънс ще бъдат новелата на библейска тематика „Избягалият петел“ (1929, по късно публикувана като „Човекът, който умря“) и есето „Апокалипсис“ (1931), в което с необикновена прямота пречупва собствената си смърт през текстовете на свети Йоан Богослов.

По реда на своето издаване: романът „Синове и любовници“ е написан в периода октомври 1910–ноември 1912 г.; „Дъгата“ е написан в периода март 1913–август 1915 г.; „Влюбени жени“ е написан в периода март 1913–октомври 1921 г. Паралелно с този най-плодовит период в живота му Лорънс завършва множество по-кратки произведения. С характерния за модернистите устрем той невинаги се съобразява с жанровете и често смесва или предефинира литературната форма според своите интуицията, артистичният усет, чувствата си и пр.

Доколко всъщност Лорънс е модернист и в каква степен принадлежи на отминалата епоха?
От една страна, в творбите си Лорънс несъмнено се стреми да засегне актуални за своето време въпроси, без да се ограничава от традицията; той е внимателен по отношение на стила и на езика, диалога с читателя, символиката, мелодиката, философските идеи и психологическия подтекст; в произведенията му се наблюдават характерните за модернизма полифоничност и смесването на езиковите регистри. Своеобразието на Лорънсовия език често е определяно като „обтягане“ или „разхлабване“ на логическите и смисловите връзки между отделните единици, без обаче да се стига до изковаване на нов език.

От друга страна, са известни несъгласията му с естетическите възгледи на Гюстав Флобер, Марсел Пруст и Джеймс Джойс – някои изтъкнати модернисти, които полагат основите на новия роман и защитават сходни ценности. В какво се състои разликата?

Лорънс свързва произведенията си със своето време и засяга едновременно обществените процеси и личностното развитие, като особено силно набляга на човешките отношения. Произведенията му са по-малко естетизирани, по-малко елитарни, имат повече сюжет, повече диалог и повече връзка с конкретната реалност от тези на мнозина новатори. Лорънс избягва да поставя естетическа дистанция между себе си и произведението, от една страна, и произведението и обществото, от друга. В предговора към своите събрани стихотворения през 1928 г. – едно от най-популярните му естетически есета, известно като „Поезията и настоящето“ – той пише: „За никоя поезия, дори за най-добрата, не бива да се съди сякаш съществува в абсолюта, във вакуума на абсолюта. Дори най-добрата поезия, когато изобщо е свързана с личността, се нуждае от полусянката на своето време, място, обстоятелства, за да се изпълни и да стане едно цяло“. Може би в известна степен този принцип важи и за прозата.

Вероятно една от най-характерните философско-естетически идеи, върху която Лорънс акцентира в произведенията си, е съмнението в разума и рационалнопостижимата хармония със света. При Лорънс подсъзнателното и чувственото се превръщат във висши ценности, макар да остават неразгадаеми за разсъдъка. Именно тях личността – дори за съвсем кратък уловен от нея миг – може да противопостави на едно механизирано, материалистично, прагматично време.
Целта е изчистването на човека и неговото съзнание, за да не бъде „нещо срамно и ужасно“, понеже „съзнанието трепери от ужасите, които само си е измислило“.
Оставянето във властта на чувственото се оказва по пътя на човека към осъзнаването на неговата идентичност. Изграждат се силно концентрирани в емоционално отношение сцени, които да позволяват просветление или разкриване на човешката същност. Интимността и сексът, често съпроводени със загърбването на различията, са стъпката, в която индивидът открива своите завършеност и взаимовръзката с околните, която трябва да се възстанови.
Изкуството вече притежава по-голямо значение за реформирането на порядките, премахването на обществените предразсъдъци и освобождаването на личността, която все още не е „откъсната“ от него, и доближаването до нейната собствена чувствена природа.

Следвайки тези свои представи както в изкуството, така и в живота си, Лорънс се проявява като чувствителен и проникновен бунтар, свободолюбив, рязък, емоционален, артистичен, самоироничен, но в същото време непоколебим и безпощаден. До края на живота му неговите възгледи запазват своята противоречивост и неединност, докато той се стреми „да угажда на демона в себе си“.

Въпреки че невинаги могат да се „разделят“ ясно, за част от модернистите е характерна тенденцията да се „интелектуализира“ изкуството в идеен план, а за други – „да се примитивизира“, и като че за Лорънс е характерно второто. При все това произведенията му не защитават едностранчиво един-единствен набор от възгледи, свързани с морала, етиката, религията и пр.

Показателно е например отношението му към една от собствените му последни стихосбирки, носеща трудно преведимото заглавие Pansies (фр., букв. „мисли“), написана през ноември и декември 1928 г., която също става жертва на цензурата и излиза в съкратен вид; едновременно с това част от картините му са иззети от една лондонска галерия и замалко да бъдат унищожени заради голите тела, които изобразяват. Какво е значението на заглавието? Буквалното значение е „Теменуги“, но английската дума е етимологично свързана с латинския глагол pensare – „мисля“, „обмислям“ (един по-тромав, но сравнително точен вариант на превод би могъл да бъде „Мисловни теменуги“). Лорънс прави явен паралел между своеобразните си епиграми и прочути сборници със сентенции като Pansées на Блез Паскал в предговора към Pansies. Лорънс уточнява, че неговите „мисли“ са диктувани колкото от сърцето, толкова и от гениталиите, и добавя: „Най-красивото нещо в природата, едно цвете, все пак има своите корени в пръстта и в торта; и в парфюма му все още витае слабият странен дъх на земята, подземното с цялата си тежка влага и тъмнина. Несъмнено е така в мириса на теменугата и в мириса на виолетката; те примесват в синевата на утрото чернотата на разяждащия хумус. Иначе мирисът ще бъде просто болестно сладък.
Затова е и така: всички имаме своите корени в земята. И сега е времето, в което нашите корени се нуждаят от малко внимание, нуждаят се твърдата почва да се отпусне около тях, да омекне, така че малко свеж въздух да стигне до тях, за да могат те да дишат. Понеже преструвайки се, че нямаме корени, ние сме стъпкали земята толкова тежко връз тях, че те изнемогват от глад и задух под почвата. Имаме корени и нашите корени са чувственото, инстинктивното и интуитивното тяло, и тъкмо там се нуждаем от малко свеж въздух на отворена съзнателност“.

Въпреки новаторския дух на Лорънс, неговото личностно и творческо развитие несъмнено са свързани с Томас Карлайл, Томас Харди, Уолт Уитман, Херман Мелвил, Фридрих Ницше и др. Една пренебрегната част от творчеството на Лорънс, неговата есеистика, ясно говори за познаването на традицията и новите идеи, които той носи. Неговото есе „Изследване за Томас Харди“ (публикувано посмъртно през 1936 г. в посмъртния сборник „Феникс“) се съсредоточава повече върху своя автор и прилича на манифест на индивидуалистичната му философия. Все така неподражаем и новаторски звучи и сборникът му с есета „Изследвания върху класическата американска литература“ (1923).

Безпрекословната нужда от изявата на личността в нейната възможно най-голяма пълнота може да ни върне повече от век назад във времето до творци от епохата на романтизма като Уилям Блейк, Самюъл Колридж, Робърт Бърнс, Джордж Байрон и др. Особено подходяща тук е и идеята на Колридж за спонтанната деятелност.

Личността се оказва не само главен ориентир, а и върховна тайна. Животът се пречупва през нея, докато тя се стреми да остане единна с него. Това е едно от множеството послания на великолепната и безподобна рапсодична импресия „Уитман“ от сборника „Изследвания върху класическата американска литература“, публикувана за първи път през 1921 г. Едно от многото разположения на образа на поета се оказва между симпатията, Иисусовата любов и милосърдието на първоапостол Павел. Самият текст на Лорънс отдава почит на Уитман и неговото творчество като олицетворение на спонтанността, личната правда и самоотвержения живот, чиято свобода позволява да се отиде до ръба на смъртта, където личността се слива с вселената. Добродетелта на примитивното, ознаменувана още от Уилям Блейк, води почти до изстъпление: „О, Уолтър, Уолтър, какво стори с всичко това? Какво стори със себе си? Със своето собствено лично Аз? Понеже звучи сякаш цялото е изтекло от теб във вселената“.
Изправяйки се пред своята собствена смърт, Лорънс споделя в едно от последните си стихотворения, „Песен на смъртта“:

Пей песента на смъртта, о, пей я!
Понеже без песента на смъртта песента на живота
става безцелна и глупава.
Пей тогава песента на смъртта и на най-дългото пътуване,
и каквото щè душата да носи със себе си, и каквото щè да остави назад,
и как намира тъмата, която я обгръща сред най-далечно място
най-сетне, най-сетне отвъд неизброими морета.

След подобен обзор може да се заяви и че той е един от ключовите разказвачи на модернизма и че неговата слава се дължи главно на три сборника: „Пруският офицер“ (1914), „Английо, моя Английо“ (1922) и „Жената, която си отиде“ (1928). Като цяло кратката проза на Лорънс е непозната в България и настоящият сборник е първият по рода си опит да се съберат на едно място образци от различни етапи в неговото творческо развитие. Включени са само няколко примера за Лорънсовото разказваческо изкуство, чиято сила напомня за това на Ръдиард Киплинг или Ги дьо Мопасан. Въпреки сродните теми и някои общи идеи трудно може да се каже, че подобно богато и разнообразно наследство от хиляди страници може просто да бъде „представено“.
Като контрапункт на институционализираната съпротива, с която Лорънс се сблъсква, сред по-близките му приятели се нарежда изтъкнатият писател Олдъс Хъксли, който говори за него с нескривано възхищение: „Той позволяваше на своите писания да разцъфтят както пожелаят от дълбините на неговото същество и не би използвал съзнателния си интелект, за да ги насили да станат подобие на повече от човешко съвършенство или на повече от човешка универсалност. … Мисля, че всеки, който го познаваше добре, навярно е чувствал, че Лорънс е това. Създание някак от друг ред, по-чувствително, надарено с по-висша осъзнатост, по-способно да чувства дори от най-надарените обикновени хора. … Той можеше да предлага непрактични схеми, можеше да казва или пише неща, които очевидно са неверни или дори понякога – както когато говореше за наука – абсурдни. Но до голяма степен това нямаше значение. Това, което имаше значение, беше винаги самият Лорънс, огънят, който гореше в него, огънят, който грееше с толкова странно и чудно сияние в почти всичко, което написа“.

От съставителя

Д. Х. Лорънс, „Граничната линия. Избрани разкази“, изд. „Стилует“, 2020 г., превод от английски Маргарита Тенева, съставител Николай Тодоров

ЗИМНИЯТ ПАУН

Тънък слой хрускав сняг покриваше земята, небето бе синьо, вятърът – мразовит, а въздухът ясен. Фермерите тъкмо извеждаха кравите за около час по обяд и миризмата на краварници на влизане в Тибъл бе непоносима. Загледах тънките ясенови клони, бледи и лъскави, сякаш се стапяха в синевата. А после видях и пауните. Стояха на пътя пред мен, три безопашати, кафяви птици на петна с тъмносини шии и проскубани гребени. Стъпваха напето върху дантеления сняг и телата им се движеха бавно като малки, леки, плоскодънни лодки. Полюбувах им се, бяха чудати. Изведнъж порив на вятъра ги пое и ги килна настрани, сякаш бяха три хилави лодчици и те разпериха криле като опърпани платна. Заподскачаха и заподрипваха неловко в опит да се измъкнат от течението. След което, скрити на завет край стените, отново тръгнаха напето със зимната си лека, небалансирана безопашата походка. Не ми обърнаха никакво внимание. Можех дори да ги докосна. Завиха и се прибраха под навеса на една отворена барака.

Минавайки край горната къща, видях млада жена тъкмо да излиза от задната врата. Бях говорил с нея през лятото. Позна ме веднага и ми помаха. Носеше кофа, бе облечена в бяла престилка, по-дълга от смешно късата ѝ пола и с бяло памучно боне. Свалих шапка за поздрав и понечих да продължа. Но тя остави кофата и се спусна бързо и ловко след мен.
– Бихте ли изчакали за момент? – каза. – Ще изляза след минутка.
Усмихна се почти неуловимо и странно и хукна наобратно. Лицето ѝ бе издължено и жълтеникаво, а носът – доста зачервен. Но черните ѝ очи ме погледнаха за миг меко и ласкаво, с онази мимолетна смиреност, която кара мъжа да се чувства господар на земята.

Спрях се на пътя, загледан в пухкавите тъмночервени телета, които мучаха и сякаш лаеха към мен. Изглеждаха щастливи и игриви, леко дръзки, решени да се върнат към топлата барака или да останат навън – не можех да реша кое от двете.
След миг жената приближи отново с наведена глава. Вдигна поглед и се усмихна със странна непринуденост, прикриваща нещо вещерско и необяснимо.
– Извинявам се, че ви задържах – каза тя. – Искате ли да се скрием тук под навеса за каруцата, по на завет?
Застанахме насред прътите на открития навес, обърнат към пътя. Тя сведе поглед към земята, малко встрани и забелязах как тъмните ѝ вежди се свъсиха. Сякаш се почуди известно време. След което ме стрелна право в очите, а аз замигах и ми се прииска да извърна лице. Погледът ѝ бе изпитателен, взираше се твърде отблизо. Бледото ѝ чело все още беше намръщено.
– Говорите ли френски? – попита тя изведнъж.
– Горе-долу – отвърнах аз.
– Аз трябваше да го уча в училище – каза тя. – Но не знам и дума. Вдигна рамене и се изсмя с малко грозновата гримаса и извъртайки черните си очи.
– Човек не бива да държи излишни неща в ума си – отвърнах аз.
Но тя извърна жълтеникавото си издължено лице и не чу какво ѝ казвам. После изведнъж отново ме погледна. Изпитателно. И в същото време ми се усмихна, а очите ѝ се взряха нежно, с безкрайно доверие и смиреност в моите. Примамваше ме.
– Бихте ли ми прочели едно писмо, на френски е – каза тя, а изражението ѝ моментално се смрачи и изостри. Стрелна ме със смръщен поглед.
– Разбира се – казах аз.
– Писмото е до съпруга ми – рече тя, все така изпитателно.
Погледнах я, нещо не разбирах. Тя впи поглед дълбоко в мен и изгубих ума и дума. Огледа се бегло. След това отново ме погледна хитро. Извади писмо от джоба си и ми го подаде. Бе изпратено от Франция до младши сержант Гойт в Тибъл. Извадих писмото и го зачетох, дума по дума. „Скъпи мой Алфред“ – като къс вестникарска изрезка. И така тръгнах по сценарий: изтритите фрази на писмо от френска девойка до английски войник. „Мисля за теб непрестанно, винаги. Ти сещаш ли се за мен?“ И изведнъж смътно си дадох сметка, че чета личната кореспонденция на един мъж. Но от друга страна, как би могъл човек да сметне тези тривиални, банални фрази на френски за нещо лично! Няма по-изтъркано и блудкаво нещо на света от подобно любовно писмо, няма по-прозаичен вестник.
Затова зачетох коравосърдечно излиянията на белгийската госпожица. Но изведнъж вниманието ми се изостри. Тъй като писмото продължаваше: „Notre cher petit bébé – нашето мило бебче се роди преди седмица. Аз почти умрях от мъка, като знаех колко си далеч и как може би си забравил за плода на нашата безкрайна любов. Но детето ми бе утеха. То има усмихнатите очи и юначността на английския си баща. Моля се на Божията майка да изпрати при мен скъпия баща на детето ми и да го видя как прегръща сина си и да бъдем всички заедно, едно любящо благословено семейство. Ах, мой Алфред, как да ти кажа колко ми липсваш, как ридая за теб. Мислите ми са с теб винаги, мисля единствено за теб, живея само за теб и за нашето скъпо дете. Ако не се върнеш при мен скоро, ще умра и детето ни също. Не, аз знам, че не можеш да се върнеш при мен. Но аз мога да дойда при теб, да дойда в Англия с детето ни. Ако не желаеш да ме представиш пред твоите скъпи майка и баща, може да се срещнем в някой град, някъде, защото ще ми бъде страшно да съм сама в Англия с детето, без да има кой да се грижи за нас. И въпреки това аз трябва да дойда при теб, трябва да донеса детето си, моя малък Алфред при баща му, големия красив Алфред, когото обичам толкова много. О, пиши ми и кажи къде да дойда. Събрала съм малко пари, не съм съвсем без пукната пара. Имам пари за себе си и за скъпото ми бебче.“
Изчетох писмото до края. Бе подписано: „Твоя щастлива и много нещастна Елиз“. Сигурно съм се усмихнал.
– Виждам, че ви разсмива – каза г-жа Гойт саркастично. Вдигнах поглед. – Това е любовно писмо, то е ясно – каза тя. – Твърде често се повтаря „Алфред“.
– Прекалено често – казах аз.
– А, да. И какво казва тя, Елиза? Знаем, че се казва Елиза, това е другото. – Тя направи физиономия и ме погледна насмешливо.
– Откъде взехте това писмо? – запитах аз.
– Пощальонът ми го даде миналата седмица.
– А съпругът ви у дома ли е?
– Очаквам да се върне довечера. Ранили са го, нали разбирате, и искаме да го върнем у дома. Прибра се преди около шест седмици и оттогава е в Шотландия. О, ранен е в крака. Да, добре е, той е едър, здрав човек. Само че е хром, накуцва малко. Очаква да го освободят от служба, но едва ли ще стане. Дали сме женени? Женени сме вече шест години, а на войната се записа още първия ден. О, смяташе, че животът там ще му хареса. Беше ходил на война в Южна Африка. Не, беше отвратен, противно му беше. Живея с баща му и майка му – нямам свой дом вече. Моите хора имаха голяма ферма – над хиляда акра – в Оксфордшър. Не като тази тук, не. О, те са много добри към мен, баща му и майка му. О, да, безкрайно. Ценят ме повече от собствените си дъщери. Но не е като да си у дома, нали? Не можеш всъщност да правиш каквото си искаш. Не, само аз и баща му, и майка му сме у дома. Преди войната? О, работи какво ли не. Има добро образование, но обичаше повече фермерския живот. После беше шофьор. Оттам знае френски. Дълго време беше шофьор на един господин във Франция…

В този миг иззад ъгъла се показаха пауните, донесени от повей на вятъра.
– Здрасти, Джоуи! – викна тя и една от птиците се приближи на тънките си крачка. Сивото му пъстро гръбче бе елегантно, той източи лъскавия си тъмносин врат и се приближи към нея. – Джоуи, скъпи – каза тя със странен студено-ласкав глас, – винаги ме откриваш, нали?
Тя издаде лице напред, птицата източи шия и почти докосна лицето ѝ с човка, сякаш я целуна.
– Обича ви – отбелязах аз.
Тя извърна лице към мен и се засмя.
– Да – каза тя, – обича ме, милият Джоуи. – След което се обърна към птицата: – И аз също обичам Джоуи, нали? Обичам Джоуи.
Тя поглади перата му. После се вдигна и рече:
– Той е обичлива птица.
Усмихнах се на гальовния ѝ тон.
– Да, така е – запротестира тя. – Дойде с мен от дома ми преди седем години. Другите двама са негови потомци, но не са като Джоуи, нали така миличъ-ъ-ък?
Гласът ѝ се издигна в края на фразата до почти вещерски крясък.
После забрави за птиците в навеса и отново се върна на темата.
– Няма ли да ми прочетете това писмо? – каза тя. – Прочетете ми, за да знам какво пише.
– Така е малко зад гърба му – казах аз.
– О, няма проблем – извика тя. – Той отдавна прави неща зад гърба ми, цели четири години. Ако не е правил зад гърба ми нищо по-лошо от това, което аз съм правила, няма да има от какво да недоволства. Вие ми прочетете какво пише.
Никак не ми се искаше да изпълня заръката ѝ, но въпреки това започнах:
– Скъпи Алфред…
– Така и предполагах, каза тя. – На Елиза скъпия Алфред. – Тя се изсмя. – Как се казва на френски? Елиза?
Казах ѝ и тя повтори името с крайно презрение – Елиз.
– Продължете – каза тя. – Спряхте да четете.
И аз започнах:
– „Мисля за Вас понякога, Вие мислите ли за мен?“
– И за още няколко други, освен нея, обзалагам се – рече г-жа Гойт.
– Едва ли – казах аз и продължих. – „Тук се роди мило малко бебче преди седмица. Ах, как да Ви опиша чувствата си, когато гушна малкото си братче в ръце…“
– Обзалагам се, че е негово – викна г-жа Гойт.
– Не – казах аз. – На майка ѝ е.
– Не вярвайте – викна тя. – Това е заблуда. Слушайте ми думата, със сигурност е нейно, и негово.
– Не – казах аз, – на майка ѝ. „Има мили усмихнати очи, но не като Вашите красиви английски очи…“
Изведнъж тя мушна ръка под престилката с рязко движение и се преви от смях. После се изправи и покри лице с шепа.
– Умрях от смях на красивите английски очи – каза тя.
– Не са ли красиви очите му? – запитах аз.
– О, разбира се, много! Продължавайте! – Джоуи, скъпи, скъ-ъ-ъпи Джоуи! – последното бе адресирано към пауна.
– Ъ-ъ… „Много ни липсвате. На всички. Де да бяхте тук да видите милото бебенце. Ах, Алфред, колко щастливи бяхме, когато бяхте при нас. Всички така Ви обикнахме. Майка ми ще нарече бебето Алфред, така че да не Ви забравим никога…“
– Негово е, я, то е ясно – викна г-жа Гойт.
– Не – казах аз. – На майката е. Ъ-ъ… „Майка ми е добре. Баща ми се прибра вчера в отпуск. Радва се много на сина си, моя брат и иска да го кръстим на Вас, тъй като бяхте така добър с нас в тези ужасни времена, които никога няма да забравя. Доплаква ми се като си спомня. Но Вие сте далеч в Англия и може би никога повече няма да се видим. Как са Вашите скъпи майка и баща? Така се радвам, че раната Ви е заздравяла и че почти ходите…“
– Как е скъпата му съпруга! – викна г-жа Гойт. – Не ѝ е казал, че има такава. Само си представете как е измамил горкото момиче!
– „Толкова се радваме като ни пишете. Но сега, когато сте вече в Англия, ще забравите семейството, на което служихте така добре…“
– Твърде добре, а, Джоуи! – викна съпругата.
– „Ако не бяхте Вие, нямаше да сме живи, да тъгуваме и да се радваме на живота, който е толкова труден сега. Но вече възстановихме част от загубите и не ни тежи толкоз бедността. Малкият Алфред ми е голяма утеха. Притискам го към гърдите си и си спомням за големия добър Алфред, и ми се доплаква, като си помисля, че онези времена на страдания са били може би време на огромно щастие, което си е отишло завинаги.“
– О, не е ли срамота, да измами бедното момиче така! – викна г-жа Гойт. – Да не каже, че е женен и да ѝ вдъхне такива надежди. Направо чудовищна работа, наистина!
– Не се знае – казах аз. – Знаете как жените бързат да се влюбят, независимо дали човек е женен, или не. Какво е можел да стори той, ако тя е решила да се влюби в него?
– Можел е да стори нещо, стига да е искал.
– Е – отвърнах аз, – не всички сме герои.
– О, но това е различно! Големият добър Алфред! Чували ли сте такива глупости в живота си! Продължете – какво пише накрая?
– Ъ-ъ. „Ще се радваме да чуем за живота Ви в Англия. Изпращаме поздрави на скъпите Ви родители. Желая Ви много щастие в бъдеще. Ваша любяща и вечно благодарна Елиз.“
За миг настъпи мълчание, г-жа Гойт застина с наведена глава, зловеща и някак далечна. Неочаквано вдигна лице и очите ѝ проблеснаха.
– О, истински чудовищно, истински подло, да измамиш така момичето.
– Не-е – отвърнах аз. – Може би изобщо не я е мамил. Да не мислите, че френските девойки са такива бедни и невинни същества? Сигурно е много по-коварна от него.
– О, той е най-големият глупак на света – викна тя.
– Ама и вие! – възкликнах аз.
– Но детето е негово със сигурност – каза тя.
– Не мисля – отвърнах аз.
– Сигурна съм.
– Е – подхванах аз, – щом предпочитате да мислите така.
– Защо иначе да му пише така…
Излязох на пътя и погледнах добитъка.
– Кой води кравите? – попитах аз.
Тя също излезе.
– Едно момче от съседната ферма – рече.
– Е, добре! – въздъхнах аз. – Какво да се прави, белгийски девойки! Човек не знае къде ще се озоват писмата им. Но това са си негови работи, вие не бива да се тревожите.
– Ох и вие! – извика тя рязко и презрително. – Не аз се безпокоя. Но е много подло, аз да му пиша такива мили писма – тя положи ръка върху лицето си и се изсмя зловещо, – да му пращам колети през цялото време. Обзалагам се, че е хранил оная с моите колети, сигурна съм. Съвсем в негов стил. Обзалагам се, че са се смели заедно на писмата ми. Сигурна съм, че каквото и да са правили…
– Не – казах аз. – По-скоро би изгорил писмата ви от страх, че ще го издадат.
Жълтеникавото ѝ лице помръкна. Изведнъж се чу глас, някой викаше. Тя подаде глава изпод навеса и отговори хладно:
– Добре! – след това се обърна към мен: – Майка му ме търси.
Изсмя се към мен вещерски и изви надолу по пътя.

Когато се събудих на сутринта след тази случка, открих къщата помръкнала от дълбокия мек сняг, който бе навял срещу големите прозорци на запад и ги бе покрил изцяло. Излязох и видях долината, цялата побеляла и призрачна, а дърветата черни и тънки като от жици; скалите се чернееха изпод проблясващата снежна покривка, а небето – надвиснало, мрачно, жълто-сиво, твърде тежко за света тук долу – кухина, покрита в синкава белота с черни шарки тук-там. Имах чувството, че съм в долината на мъртвите. И усетих, че съм затворник, тъй като снегът бе навсякъде дълбок и навял. Затова цялата сутрин останах у дома и наблюдавах пътеката пред къщата и храстите, покрити с белоснежна перушина, стълбовете на оградата, пораснали почти половин метър, с бели върхове. Разглеждах и бяло-черната долина, която бе напълно неподвижна и безжизнена, кух саркофаг.

Нищо не помръдна през целия ден – нито едно бяло перце не падна от храстите, долината бе мрачна като дъбрава на смъртта. Огледах мъничките полузаровени ферми, далеч горе на голите поля отвъд долината, и си помислих за Тибъл в снега и за мрачната, вещерска, дребничка г-жа Гойт. И снегът сякаш ме оголи за влияния, които исках да избегна.

В мъждивия блясък на смътната светлина около четири часа следобед видях раздвижване в снега далеч долу, близо до мястото, където бодливите дървета се издигаха много черни и сякаш недорасли, като тумба диваци насред пустата белота. Загледах се внимателно. Да, нещо пърхаше и се бореше – голяма птица сигурно, мъчи се да ходи през снега. Зачудих се. Най-едрите ни птици в долината бяха големи ястреби, често ги виждах да трептят в прозорците наравно с мен, но високо над някоя плячка долу на склона на долината. Тази бе твърде голяма за ястреб – твърде голяма за която и да е позната птица. Затърсих в съзнанието си най-едрите диви птици в Англия – гъски, мишелови.
Тя продължи да се мъчи и упорства, а после застина и се превърна в черна точка, после отново продължи с мъка. Излязох от къщата и слязох по стръмния склон, с риск да си счупя крака, газейки между скалите. Познавах терена толкова добре и въпреки това се измъчих, много преди да доближа трънаците.
Да, наистина беше птица. Беше Джоуи. Сиво-кафявият паун със синята шия. Бе целият мокър от сняг и изтощен.
– Джоуи… Джоуи, скъ-ъпи! – казах аз, като се затътрих, залитайки към него.
Той изглеждаше така жалък, риеше и се бореше със снега, твърде изтощен да се надигне, с източена синя шия, от време на време полягаше на снега и клепките му потрепваха, гребенът му бе напълно смачкан.
– Джоуи, скъ-ъпи! Скъ-ъ-ъпи! – му казах аз ласкаво.
Най-сетне той легна неподвижно и замига в надигнатия набразден сняг, докато не го доближих, докоснах го, погалих го и го подхванах по мишница. Той протегна дългата си мокра шия настрани от мен, както го държах, но иначе бе спокоен в ръцете ми, вероятно твърде уморен, за да се бори. Въпреки това държеше бедната си гребенеста глава далеч от мен и от време на време клюмваше, увисваше, сякаш можеше неочаквано да умре.

Не бе толкова тежък, колкото очаквах, въпреки това много мъчно се изкачих с него до къщата. Положихме го на пода, не твърде близо до огъня, и внимателно го подсушихме с кърпи. Той позволи, само от време на време протягаше гъвкавия си врат настрани от нас, сякаш безпомощно се опитваше да ни избегне. После донесохме топла храна. Аз му сложих малко до човката, опитах се да го накарам да хапне. Но той не пожела. Сякаш не разбираше какво правим, бе се оттеглил някак необяснимо вътре в себе си. Затова го положихме в кошница с парцали да си клечи унесено. Оставихме храната наблизо. Щорите бяха вдигнати, къщата – топла, бе вече нощ. Той се раздвижваше сегиз-тогиз, но през повечето време стоеше неподвижно сгушен с коронованата си глава, странно клюмнала на една страна. Не докосваше храната и не обръщаше внимание на никакви звуци или движения. Заговорихме за бренди или стимуланти. Но осъзнах, че е най-добре да го оставим на мира.

През нощта обаче го чухме да вдига шум. Станах разтревожен и запалих свещ. Бе хапнал малко и разпилял повечето храна, бе изпонацапал. Видях го кацнал на облегалката на големия фотьойл. Реших, че се е възстановил или се възстановява.
Следващият ден бе ясен, снегът – замръзнал, затова реших да го занеса обратно в Тибъл. Той се съгласи, след като дълго маха с криле, да седне в голяма торба за риба, от която неугледната му глава надничаше с диво недоверие. И така тръгнах с него, спуснах се в долината, повървях доста в бледата сянка край придошлите води, после се изкачих с мъка по застиналия бял склон на долината, покрита с перушината на туфи млади борчета и продължих към по-светлата блещукаща белота на снежните хълмове, където вятърът бе пронизителен. Джоуи през цялото време наблюдаваше с широко отворени, тревожни и невиждащи очи, бляскави и неразбиращи. Когато доближих околностите на Тибъл, той се раздвижи рязко в торбата, но дали разпозна мястото, не зная. После, когато стигнах бараките, той се заоглежда зорко наоколо и проточи шия силно напред. Малко се поуплаших от него. Издаде силен, енергичен крясък, като отвори зловещата си човка, а аз застинах и го загледах как се мъчи да се освободи от торбата, борбата му бе трогателна, но не се сещах да го освободя.
Г-жа Гойт се спусна иззад ъгъла на къщата с глава изопната напред, взираща се зорко. Видя ме и се приближи.
– Джоуи ли носите? – извика тя рязко, сякаш бях крадец.
Отворих торбата, той изскочи и запърха с криле, сякаш докосването до снега му бе неприятно. Тя го вдигна и го целуна по човката. Бе зачервена и хубава, очите ѝ блестяха, косата бе спусната, гъста, по-вещерска от всякога. Не каза нищо.
След нея излезе сивокоса жена с кръгло, доста бледо лице и леко враждебен маниер.
– Донесохте го със себе си, така ли? – попита тя рязко.
Аз отвърнах, че съм го спасил предишната вечер.
От далечината бавно доближи слаб мъж със сиви мустаци и огромни кръпки на панталоните.
– Върна си го, значи, а? – каза той на снаха си. Жена му обясни как съм намерил Джоуи.
– А – продължи сивият мъж, – сигур наш Алфред го е уплашил. Требе да е префърчал през дола. Да се благодариш на небето, Маги, че е добре. Моеше да смръзне. Малко са нежни, че знаете – ми каза накрая.
– Така е – отвърнах аз. – Не са от тоя край.
– Не, не са – отвърна г-н Гойт.
Говореше много бавно, отчетливо, тихо, сякаш затихващият педал на гласа му бе вечно натиснат. Погледна снаха си, която беше клекнала, зачервена и тъмнокоса, пред пауна, а той положи за миг дългата си синя шия в скута ѝ. Въпреки сивия си мустак и тънката сива коса, възрастният мъж имаше младежко лице, почти фино, като на млад мъж. Сините му очи проблясваха с някакво необяснимо задоволство, а кожата му бе светла и нежна, носът му леко извит. Сивата му коса бе поразрошена и му придаваше леко небрежен вид, като на влюбен младеж.
– Да му кажем, че си е дошъл – каза той бавно, обърна се и викна: – Алфред! Алфред! Де са дяна?
После се извърна отново към нас:
– Стани, Маги, моме, стани веч’. Много мъка за тая птица.
Млад мъж приближи, облечен в груб шинел и бричове до коленете. Приличаше на датчанин, едър в кръста.
– Върна са значи – каза бащата на сина си, – донесоха го, де, префърчал преко Грифния дол.
Синът ме погледна. Изглеждаше самонадеян, кепето му килнато на една страна, ръцете му – мушнати в предните джобове на бричовете. Но не каза нищо.
– Ще влезете ли за момент, господарю? – запита ме възрастната жена.
– Да, влезте, пийнете чаша чай ил’ нещо. Че ви дойде добре нещичко, кат сте мъкнали тая птица толкоз път. Айде, Маги, моме, ела вътре.
И така, влязохме вътре в доста задушната, възтясна стая, която бе някак твърде уютна и твърде топла. Синът влезе последен и застана на прага. Бащата си говореше с мен.
Маги сложи чашите за чай. Майката отиде за мляко.
– Т’ва че те ободри малко, Маги, – каза свекърът, а после се обърна към мен: – Не е най-ведрата, откак Алфред са прибра и птицата отлете. Той са прибра срядата, надвечер, Алфред де. Ама вий знаете веч, нали? Да, дойде си срядата и сигур нещо е имало пререкания помежду двамата, нали, Маги?
Той намигна ехидно към снаха си, която бе зачервена, сияйна и хубава.
– Ох, замълчи, татко. Много си се разбъбрил нещо – му каза тя, сякаш гневно. Но не можеше да му се ядоса.
– Върна си цвета тая утрин – продължи свекърът бавно. – Тея два дни е кат хала, кат фъртуна. Да, вее кат’ северняка, откак ви виде в среда.
– Татко, спри най-сетне да бърбориш. Стига с тия щуротии. Откъде ти идват тия приказки изведнъж? – каза Маги, с ласкава острота.
– Идват ми отдет’ си искат. Ти нема ли да влезнеш да седнеш, Алфред?
Но Алфред се обърна и изчезна.
– Не мой миряса зарад т’ва писмо – ми каза бащата потайно. – Майка му не знае нищо за таз работа. Голема щуротия, а! Нали? К’ва полза да сe ’дига врява за нещо, дет е толко далеч и нема що да дири тъдява? Никва, никва полза. Ей, т’ва ѝ викам. Не бива да си го туря на душата. Ама, що да чиним.
Майката отново влезе и се поведоха общи разговори. Маги от време на време ме стрелваше с поглед, доволна и спокойна, обикаляше мъжете. Направих ѝ няколко дребни комплимента, които тя сякаш не чу. Обикаляше ме с някаква зловеща вещерска благосклонност, тъмнокосата ѝ глава бе прибрана между раменете, едновременно смирена и силна. Радваше се като дете да обикаля свекъра си и мен. Но между веждите ѝ се четеше нещо злокобно, сякаш черен молец се бе свил там, и в поведението ѝ имаше нещо криво, непохватно.
Седна на ниско столче край огъня, близо до свекъра си. Главата ѝ бе клюмнала, изглеждаше някак унесена. От време на време неочаквано се раздвижваше, поглеждаше към нас, засмиваше се, бърбореше. След това ни забравяше отново. Но в тромавото си мрачно забвение изглеждаше сякаш е съвсем близо до нас.

Тъй като вратата бе оставена отворена, паунът бавно влезе и спокойно заподскача. Доближи се до нея и клекна, извивайки синята си шия. Тя го погледна, но сякаш почти не го виждаше. Птицата седна мълчаливо като заспала, а жената също седеше, извита и мълчалива, сякаш унесена. После отново се чуха тежките стъпки и влезе Алфред. Погледна към жена си и после към пауна, клекнал до нея. Стоеше изпълнил вратата, с ръце отпред, прибрани в джобовете на бричовете. Никой не проговори. Той се завъртя на пети и отново излезе.
Изправих се да си ходя. Маги се раздвижи, сякаш изведнъж дойде на себе си.
– Трябва ли да тръгвате? – попита тя, като се изправи и приближи към мен, застана отпред, изви глава настрани и вдигна поглед нагоре. – Не можете ли да останете още малко? Можем всички да постоим на топло днес, няма какво да се прави навън. – И тя се засмя, оголвайки странно зъби. Брадичката ѝ бе изострена.
Казах, че трябва да вървя. Паунът разви и отново зави дългата си синя шия, лягайки пред огнището. Маги продължи да стои пред мен, толкова близо, че цялото ми внимание се събра в копчетата на жилетката под сакото ми.
– Е, добре – каза тя. – Но ще дойдете отново, нали? Елате отново.
Обещах.
– Елате на чай някой ден, да, непременно.
Обещах, някой ден.
Още щом напуснах, престанах изцяло да съществувам за нея – така изцяло, както престанах да съществувам за Джоуи. С необичайното си блуждаене тя ме забрави веднага. Усетих го, още щом си тръгнах. Но докато бях край нея, тя сякаш физически ме докосваше.
Небето бе отново бледо, жълтеникаво. Когато излязох, нямаше слънце; снегът бе син и студен. Забързах надолу по хълма и мислех за Маги. Пътят направи завой надолу по стръмния склон.
И както стъпките ми хрущяха по дълбокия сняг, усетих приближаването на фигура, която идваше срещу ми. Беше мъж, с ръце отпред, наполовина в джобовете на бричовете и с широки рамене, истински фермер от хълмовете; Алфред, разбира се. Зачака ме край каменната ограда.
– Извинете – каза той, когато приближих.
Спрях пред него и се вгледах във враждебните му сини очи. В погледа му имаше някаква странна надменност. А сините му очи ме гледаха дръзко.
– Знаете ли нещо за едно писмо – на френски – което жена ми е отворила, писмо за мен?
– Да – потвърдих аз. – Помоли ме да ѝ го прочета.
Той ме погледна косо. Не знаеше как да реагира.
– Какво пишеше в него? – попита той.
– Защо? – отвърнах аз. – Не знаете ли?
– Казва, че го е изгорила – рече той.
– Без да ви го покаже? – запитах.
Той кимна леко. Сякаш обмисляше как да постъпи. Искаше да знае какво е съдържанието на писмото, трябваше да знае; и затова трябваше да ме попита, тъй като очевидно жена му го бе подкачила. В същото време безспорно му се искаше да изсипе безпощадна мъст върху нещастната ми персона. Затова ме загледа и аз го загледах, без да отроним и дума. Не искаше да повтаря молбата си. И въпреки това аз просто го гледах и мислех.
Изведнъж той обърна глава и погледна надолу към падината. След което смени тактиката – нали бе от конната войска. Погледна ме заговорнически.
– Изгорила е проклетото нещо, преди да го видя – каза той.
– Е – отвърнах аз бавно, – и тя самата не знае какво пишеше в него.
Той продължи да ме гледа косо. Аз се засмях на себе си.
– Не исках да ѝ чета какво пише в писмото – продължих.
Той изведнъж се напрегна и вените на врата му изпъкнаха, след което се раздвижи неловко.
– Белгийската девойка пише, че синът ѝ се родил преди седмица и щели да го кръстят Алфред – казах аз.
Той срещна погледа ми. Подсмихвах се. И той се захили.
– Желая ѝ късмет – каза той.
– Да, успех – казах аз.
– А на нея какво ѝ казахте? – попита той.
– Че бебето било на старата ѝ майка, че било брат на момичето, което ви пише като приятел на семейството.
Той стоеше и се смееше с тънкото злорадство на фермер.
– А тя хвана ли се? – попита той.
– Като нищо.
Той застина ухилен. И после избухна в смях.
– Браво на нея – възкликна загадъчно.
И отново се изсмя, очевидно чувстваше, че е спечелил важен ход в съревнованието с жена си.
– А другата жена? – запитах аз.
– Коя?
– Елиз.
– О – той запристъпва неловко – не беше зле…
– Смятате да се върнете при нея – казах аз.
Той ме погледна. После изкриви уста.
– Не – отвърна. – Обзалагам се, че е стръв.
– Не смятате, че cher petit bébé е малък Алфред?
– Може и да е – отвърна той.
– Само може?
– Да, много мишки се навъртат около сиренето.
Той се изсмя силно, но неловко.
– Тя какво точно казва в писмото? – попита той.
Започнах да повтарям, възможно най-точно, фразите от писмото:
– „Mon cher Alfred – Figure-toi comme je suis desolée…“.^[1]
Той слушаше някак объркан. Когато приключих с всичко, което помнех, каза:
– Знаят как да ти напишат писмо тези белгийски девойки.
– Имат опит – отвърнах аз.
Последва пауза.
– Е, добре – съгласи се той. – Това писмо така и не е стигнало до мен.
Вятърът задуха остро и упорито, въпреки слънцето, навявайки снега. Издухах нос и се приготвих да вървя.
– И тя не знае нищо? – продължи той, посочвайки с глава хълма горе, в посока на Тибъл.
– Не знае нищо, освен това, което ѝ казах – тоест, ако наистина е изгорила писмото.
– Вярвам, че го е изгорила – каза той – от злоба. Тя е малък дявол, истински. Но ще ѝ дам да се разбере. – Бе стиснал зъби здраво и упорито. После изведнъж се обърна към мен с друг тон.
– Защо? – попита. – Защо не му извихте врата на тоя ш… паун, тоя ш… Джоуи?
– Защо? – попитах аз. – За какво?
– Мразя го това животно – каза той. – Стрелях по него…
Засмях се. Той постоя замислен.
– Горката малка Елиз – промърмори той.
– Мъничка ли беше, petite? – попитах аз. Той поклати глава.
– Не – каза той. – Доста висока.
– По-висока от жена ви, предполагам.
Той ме погледна в очите. След това отново избухна в смях, от който цялата замряла и покрита в сняг долина прокънтя.
– Това се казва удар! – викна той, крайно развеселен. После се отпусна, протегна крак напред, мушна ръце в джобовете на бричовете си, отметна глава назад, хубав, снажен мъж.
– Но на тоя проклет Джоуи ще му видя сметката… – каза той унесено.
Аз затичах надолу по хълма, заливайки се от смях.

^[1] Скъпи мой Алфред – представи си колко съжалявам… (фр.).