Начало Идеи Гледна точка Грахчета
Гледна точка

Грахчета

1626

Когато през втората половина на 80-те перестройката на Горбачов набираше сили из цяла Източна Европа, а така дълго очакваното от всички ни разпадане на комунизма вече се задаваше на хоризонта, аз работех като програмен редактор в българската секция на РСЕ в Мюнхен. Където ден и нощ всички ние, петдесетината провъзгласени от партийната идеологическа пропаганда за радиодиверсанти колеги, очаквахме не по-малко нетърпеливо от сънародниците си в България гибелта на комунизма. Гибел, за която работехме неуморно десетилетия наред пред микрофона, докато година след година вярата ни в нея гаснеше. През началото на 80-те вече никои от нас – и най-пламенните оптимисти – не вярваха, че ще доживеем този исторически час. И така – чак докато начело на Кремъл изневиделица застана реформаторът Горбачов и съпротивата срещу мракобесието на тоталитарната система плъзна – първо из руските, а малко след това и из родните медии. Обстоятелството, че комунизмът, който възнамеряваше да векува цяло едно бъдеще, бе подкопан не от задграничния класов враг, не от ЦРУ и от хищните акули на англо-американския империализъм, а от врага с партиен билет, сиреч от столицата на световния комунизъм – Москва, бе абсурд на абсурдите. Но какво да се прави – за разлика от точните науки, в обществената сфера съществуват и реални, реалистични абсурди. Най-абсурдният, а същевременно и най-реалистичният от тях бе перестройката, която дума по дума пред очите ни вадеше една по една кирливите ризи на режима и вещаеше краха на Съветския съюз, а оттам – и на цялата Съветска империя.

Най-големите ми страхове тогава не бяха, че родният комунизъм ще се сниши и спеши според съвета на Тодор Живков, ще изчака бурята да отмине и така ще устои на идващите откъм Кремъл либерални пориви, ще надживее перестройката, след което ще продължи да управлява, както си знае, с железен юмрук страната ни – към края на 80-те подобни опасения аз вече нямах. По онова време краят на диктатурата беше видим и за слепеца. Безпокоях се обаче за начина, по който този край ще настъпи. Страхувах се, че за почти половин век терор и насилие в душата народна са се натрупали цели камари гняв и мъст, че озверената тълпа ще тръгне на саморазправа с партийната номенклатура – както в центъра, така и по места. След подобен опустошителен бунт – мислех си наивно аз – комунизъм на родна земя няма да стъпи векове наред – и това е хубаво. Лошото беше, че цената на подобна радикална декомунизация е прекалено, недопустимо висока. Цената е господството на сляпата тълпа, на метежа, който ще доведе до беззаконие и кръвопролития. А пролее ли се за една кауза кръв, тя е вече компрометирана морално.

Мечтаех за мирен преход и мечтата ми се сбъдна – преходът у нас се оказа мирен и общо взето, цивилизован. Заедно с това обаче настъпилата след края на 89-а действителност опроверга надеждата ми, че след полувековните издевателства и страдания с комунизма у нас е свършено веднъж завинаги. Една сбъдната мечта и една опровергана, една погубена надежда – това е двузначната ми лична равносметка от събитията през последните трийсетина години. Сега, след цялата противоречивост на ситуацията, не ми остава нищо друго, освен да се запитам безпомощно като поета: „Как се случи? И какво се случи? И защо се случи, Боже мой?”

Отговорът не е лек – той само изглежда лек. Непосредствено след сриването на комунизма старокомунистите (с номенклатурчиците им воглаве) скоропостижно се преобразиха. Но не в неокомунисти, а в социалисти, които побързаха да се разграничат от комунистическото си минало и да се себепрепоръчат като една нова, модерна по дух и светоглед евролевица. Много от тях осъдиха престъпленията на тоталитаризма, заговориха за плурализъм, за човешки права и граждански свободи, за необходимостта от приобщаването ни към Евроатлантическата общност дори. Новият дух на времената предполагаше подобни декларации – и те му ги предоставиха. Благодарение на тази си показна трансформация те превзеха институциите и се загнездиха по ключовите позиции на държавната администрация. Овладели веднъж администрацията, новите герои на деня подхванаха една нова трансформация – този път не със старата показност, а тихо-тихичко, почти конспиративно. Трансформация с обратен знак и в обратната посока – назад към корените. Какво да се прави – вълкът козината си мени, но нрава си – никога. Показателно е обстоятелството, че докато пътят им от фарисейската им роля на антитоталитаристи към същността им на закоравели тоталитаристи бе вървян в началото подмолно, с времето самочувствието им нарасна и от пълзящ и потаен този им път ставаше все по-открит. Чак докато се превърна в официален и ги настани в Народното събрание, в Министерския съвет, че и в Президентството. Същото Народно събрание, което само преди десетина години обяви комунистическия режим за престъпен.

Цялата тази рекомунизация, която включваше и битката за запазване на Паметника на съветската армия, протичаше и продължава да протича (слава Богу, вече без паметника) в името на антифашизма, наричан по стар партиен обичай монархофашизъм. Монархофашизмът обаче е еклектично понятие, сглобено в идеологическите лаборатории на БКП с цел да се оправдае еднопартийния терор. Защото да отъждествяваш монархизъм с фашизъм е нелепо. Фашизъм в монархическа България като държавна политика е нямало – камо ли нацизъм. Имало е отделни фашизоидни инициативи, но всички те са протичали в периферията на общественото пространство и са били толкова изолирани, вяли и незначителни, че не оказват никакво влияние върху държавната политика на Царство България. Истински, чистокръвен фашизъм, че и нацизъм на родна земя настъпва през първите следвоенни години в НР България, когато масовите погроми на Народната власт над интелигенцията, над офицерството, над свещениците, над по-заможните и предприемчиви стопани и частни собственици, както и над всички другомислещи заливат страната. Хиляди са убитите без съд и присъда сънародници – и още хиляди са ликвидираните или затворени в новосъздадените по съветски образец концентрационни лагери. Така се сбъдна злокобното пророчество, според което бъдещите фашисти ще нарекат себе си антифашисти. Така стана в СССР, така стана в НР България, така става днес в путинска Русия.

Колко подобни, колко еднородни, колко взаимозаменими са нацизмът и комунизмът пръв от държавниците на Свободния свят прозря Чърчил. Още в разцвета на националсоциализма, през 1937 г., в есето си „Близнаците от ада” гениалният анализатор пише: „Нацизмът и комунизмът считат, че са противници, но те са сходни във всичките си основни белези. Те всъщност си приличат като две грахчета”. Впоследствие в поредица от речи Чърчил обяснява, че онова, което обединява нацистите и комунистите, е искрената им омраза към свободата и демокрацията. И едните, и другите считат според британския политик, че свободата и демокрацията трябва да бъдат заличени от лицето на земята.

И ако нацизмът и комунизмът са така еднородни, не по-малко еднородни и социално близки по същност са и техните днешни наследници – неонацизмът и неокомунизмът. И те си приличат като грахчета, и те са като грахчета взаимозменими. Пренебрегнем ли тази им прилика и тази им взаимност, чакат ни сурови и зли времена.

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи”, „Белият слон” и др.

Свързани статии

Още от автора